De Profundis: БЖЕЖИНСКИ СИ ОТИДЕ, НО РУСИЯ ДА НЕ БЪРЗА С ШАМПАНСКОТО

06/04/17 14:23
(http://asenov2007.wordpress.com/)

De Profundis: БЖЕЖИНСКИ СИ ОТИДЕ, НО РУСИЯ ДА НЕ БЪРЗА С ШАМПАНСКОТО

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/de-profundis-bzhezhinski-si-otide-no-rusiya-da-ne-barza-s-shampanskoto

Отиде си Збигнев Бжежински.

За мен това казва всичко, но за който не знае, да поясня – Бжежински беше основният стълб на западната политическа мисъл и политическо действие в модерната епоха. Още от началото на 60-те, времето на Кенеди и Карибската криза, името му е пряко свързано с най-значимите събития и горещи точки в световната история – Виетнам, Китай, Кемп Дейвид, Хелзинки, Афганистан, Полша и Солидарност, Чехия и Харта 77, Империята на злото и какво ли още не. Задно с Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и папа Йоан-Павел II, Бжежински е четвъртият – а може би първият, но да не ги класираме – човек, който има огромни лични заслуги за рухването на СССР и комунистическата система изобщо. На всичкото отгоре, преди 20 години той издаде „Голямата шахматна дъска”, книга, в която прогнозира днешния свят и обясни защо именно Украйна ще е централна точка на сблъсък между Русия и Запада. Така че ако искате да знаете как ще се развият и занапред нещата около този конфликт – прочетете книгата за домашно.

Няма да влизам в повече подробности. Макар никога да не успях да се видя на живо със Збигнев Бжежински, радвам се, че живях по едно и също време на една и съща планета с него и, макар късно – поради Желязната завеса, но прочетох някои от книгите му.

Разбира се, в Кремъл и неговите политически околности, например на „Лубянка”, със сигурност са гръмнали шампанско по повод смъртта на Бжежински. Но руснаците имат наистина малко поводи за радост в скапания си живот, а много обичат чашката, затова често прибързват с черпенето, пък после се хапят отпред и отзад. Защото, макар вече без Бжежински, тях ги чака пореден цикъл провали по всички фронтове, отворени в откритата им война срещу света.

След като вече пети месец Владимир Путин не успява да се срещне с Доналд Тръмп, когото руската пропаганда величаеше като кремълския човек във Вашингтон, руският император въртя, сука, но се опита да замаже тази срамотия чрез бърза среща поне с новия френски президент Еманюел Макрон. Това е ход, чрез който господарят на Кремъл се хвърля в отчаяна акция да спаси каквото може от историческия френски афинитет към Русия, тъй като на самите избори не успя да пробута за президент протежето си Марин льо Пен.

Добрата новина за света е, че в Париж Путин удари на Макрон и по време на общата пресконференция трябваше да изслуша от него твърде неприятна за самочувствието си лекция за това какво може и какво не може да си позволява пропагандната машина на една държава, пък била тя и волната Русия.

„Органи за влияние и за зловредна пропаганда” – така Макрон официално нарече Russia Today и Sputnik – двата основни медийни рупора на Кремъл в хибридната война, чиито главен удар е срещу единството на Европа и евро-атлантическото сътрудничество.

Добра новина е също, че Макрон отряза Путин по темата за сваляне на санкциите, докато Русия не върне Крим и не спре да подкрепя сепаратистите в Украйна. На което кремълското джудже величествено отговори – сякаш Мария Захарова му е плюла в устата – с тъпото пропагандно клише, че санкциите не спомагат за стабилността.

Спомагат, спомагат. Ако не бяха те, Русия съвсем миролюбиво щеше да се разпищоли не само из украинските, а също из други съседни и несъседни земи.

Намирате това за необоснована хипотеза ли, за долна инсинуация срещу милите руснаци, обвинявани напоследък за всеки световен грях?

На балканската карта има държава, наречена Черна гора, която от десетилетия е доста проруски ориентирана. Обаче щом черногорците решиха да станат член на НАТО, оказа се, че руските им братя ги третират като предатели. „Русия открито се намесва в нашите вътрешно-политически въпроси, на което ние, разбира се, гледаме с неодобрение – заяви преди броени дни Сърджан Дарманович, министър на външните работи на Черна гора и поясни: „Русия през последните години се противопоставя на разширяването на НАТО. Ние решихме сами да определяме своите основни цели и бяхме удивени колко силно Русия се намеси”.

Да-а-а, обаче ние не бяхме изобщо удивени, г-н Дарманович!

Всъщност и вие не би трябвало да бъдете, но, кой знае защо – сте. Или просто така се казва на дипломатически език, или не сте чели Бжежински, макар че това звучи доста невероятно за кой да е съвременен външен министър. Но да се върнем на Путин в Париж. Посещението все пак донесе една недобра новина – Макрон също може да се окаже удивен след време заради изразената от него готовност Франция да засили сътрудничеството с Русия в битката срещу Ислямска държава и за разрешаване на конфликта в Сирия.

Колко хубаво звучи на хартия. И колко лоша идея е всъщност.

Защото, както вече е ставало дума, граждани, Русия е част и от проблема с тероризма, и от конфликта в Сирия. Тя не е част от решението на коя да е от тези, а и много други важни теми от световния дневен ред. От тази гледна точка, теоретично погледнато – колкото повече Западът опитва да сътрудничи с Русия, толкова повече ще налива вода в руската мелница и работата ще се затяга. Но изобщо не съм удивен, че, практически погледнато, точно това виждаме да се реализира в момента, вместо да става обратното – да има натиск срещу Кремъл, който да разплита възлите.

Ах, Бжежински, май нямаше да е така, ако книгите ти са задължителни учебници по политика, а не се четат по желание!

Обаче две неща от последните дни все пак ме карат да изтръпна. Първо – думите на канцлера Меркел след срещата на Г-7, че „Европа вече не може да разчита на САЩ и Великобритания”. Според мен тук се смесват по абсолютно недопустим начин темата за европейското единство с тази за евро-атлантическото сътрудничество. Има нещо сбъркано и то е, че мама Меркел приписва на Европа онова, което важи единствено за самата нея – както, впрочем, направи и по въпроса за мигрантите.

Сега тя явно се чувства некомфортно в отношенията си с Тръмп и Мей, обаче сочи това като дискомфорт за целия ЕС. Но Германия е основен стълб на Обединена Европа, а се очаква Меркел да стане за четвърти път канцлер, въпреки хибридните атаки на Путин срещу нея, така че подобно изказване не звучи никак добре. Да, опитът да се замажат нещата, като се каже, че „Европа трябва да вземе собствената си съдба в собствените си ръце”, също е прекрасни думи на хартия, но твърде лоша идея.

Разбира се, че трябва да развиваме вътрешното европейско единство и България е сред най-заинтересованите от това страни. Но що се отнася до общите заплахи, водеща от които продължава да е Русия, то Европа сама, без САЩ и Великобритания, е „за мустака”, както казваше един мой дядо.

И случайно ли точно на този фон руският слон Сергей Лавров пак стъпи в стъкларския магазин на световната политика, като отправи поредното предизвикателство за необходимостта от изграждане – под егидата на Путин, разбира се – на някакво „ново икономическо пространство от Атлантическия до Тихия океан”.

И Лавров, горкият, се опитва да играе на Голямата шахматна дъска. И той иска да направи своята „малка глобализация”. С други думи – тъй като Русия, дори с цялата си грандомания, не може да се види като истински световен лидер, тя иска да ограничи процеса на глобализация до Евразия, където Москва може да претендира за столица.

Така, де, само географски погледнато, но и това е нещо. А хич?

За да не е съвсем без хич, Кремъл тъче политическото платно на много станове и не се свени да се замесва дори в твърде дребни интриги, колкото да поддържа напрежението там, където то е полезно за нейните цели.

Не сте съгласни с определението „дребни” за руските интриги ли? Ами какво беше репликата за славянските букви, посяти като войнишко семе в невинна девица – чрез вятър откъм македонските земи. Добре, де, щом лично негово императорско величество участва в такава дребна интрига, тя се превръща в едра, съгласих се. Но какво да кажем за другият случай, който зацапа българската политика – идеята точно новият император Путин да е патрон на 140 години старото Освобождение.

Вижте сега, винаги съм смятал, че да се произнася думата „патрон” в присъствието на думата „Макаров”, си е занимание опасно. Още повече – ако на последната си среща премиерът Борисов и руския посланик Макаров наистина са обсъждали подновяването на проектите „Южен поток” и „Белене”, както някои твърдят.

Но иначе идеята Путин да е патрон на българския национален празник сама по себе си е поредната дребна интрига. Поне доколкото този път е лансирана не от самия бащица-император, а от простите българо-руски подлоги – Първанов, БСП и останалите червенотиквеничковчета.

В цялата работа обаче най ме втрещи един от техните аргументи – че е добре точно Путин да се заеме с патронажа на събитието, защото, освен всичко друго, той, горкият, не бил стъпвал повече от 10 години в България.

Ами хак му е. Мен като не ме щат в Русия – не ходя там. Защо Путин ще идва тук, след като ние не го щем.

Нали вече му сърбахме попарата с големия енергиен шлем, за който платихме грешни пари и на руските, и на нашите зяпнали гарджета. Нещо повече – сърбали сме не само неговата лична, но и цялата руска попара, която от столетия ни изгаря устните.

Не е добре обаче, граждани, че измежду нас май има такива, които помнят трудно, но за сметка на това забравят лесно подобни болки.

А като го няма вече и Бжежински да ни напомня…..

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com