Така се е изцепил днес ГЕРБерасткото дупедатско недоразумение на страниците на тоалетната хартия "24 парцала": - Baжнoтo e, чe paбoти. Kaĸтo ĸaзa пpeмиepът Бopиcoв, щoм имa пyшĸa в тeaтъpa, тя paнo или ĸъcн...

Точно така се е изцепило ГЕРБераското недоразумение днес, на страниците на тоалетната хартия "24 парцала" и то изглежда 1:1 ето така: Валентин Николов: Ще опитаме да пpодадем “Белене” c pеаĸтоpите. Но няма да ц...

След като вчера в "Мутризацията на енерГЕПИката кърти матрял" ви показах водопада от оферти за продажба на електроенергия на черния пазар, организиран от АЕЦ "Козлодуй", която, от своя страна го нарича "своб...

Watch video: How to Make:  see more:

Планини от отпадъци. Произвеждаме. Ежедневно. Всички. Ние.

Планини от отпадъци – хартии и пластмаси заварихме при посещението си на сепариращата площадка на Екопак в края на София.

Част от сепарацията изисква ръчна работа. Тук се вижда младеж, който придърпва отпадъците от опаковки към поточна линия. Горе, по линията няколко души ги разделят по тип и сортират. После се балират и отвеждат към преработка в различни места.

Производството на хартия е отговорно за около 43% от всички отсечени дървета. Рециклирането на 1 тон вестникарска хартия спестява около 1 тон дървесен пулп, а рециклирането на 1 тон принтер или факс хартия спасява малко повече от 2 тона.

Дърветата, които се отглеждат специално за използването им като целулоза, представляват 16% от световното производство.

Около 35% от твърдите общински отпадъци (преди рециклиране) са хартия и хартиени продукти.

Рециклирането на 1 тон вестникарска хартия увеличава обема на сметището с 3 куб.м. Освен рециклирани хартиените отпадъци могат да бъдат и изгаряни. При този процес от тях се отделя метан, който е опасен парников газ.

За разлика от другите рециклируеми материали, хартията не може да се рециклира отново и отново. Рано или късно, влакната стават твърде слаби или къси, за да бъдат използвани. Ето защо, при производството на нови хартиени продукти новите дървесни влакна се смесват с рециклирана хартия. Повечето кашони са смес от 50% нови и 50% рециклирани влакна.

Срок за разпадане на различни неща:
Хранителни отпадъци – около месец
Вестници – от 1 месец до цял сезон
Картон – 3-4 месеца
Хартия за копир – 2 години
Стари обувки – 10 години
Тухли и бетон – 100 години
Фолио и станиол – 100 години
Автомобилни гуми – между 120 и 140 години
Пластмаса и пластмасови бутилки – най-малко 180-200 години
Алуминиеви кенове – 500 години
Стъкло – 1000 години

Ще изхвърляме разделно, нали

Писах още: Тонове опаковки за рециклиране, Тонове бутилки за рециклиране

Благодаря на Екопак за възможността да посетя отново сепарираща площадка и да си припомня колко много още можем да спасим от планетата си.

Антрополог, поет, редактор, преводач, откривател на таланти и страстен любител на книгите, Роберт Леви е една от знаковите фигури в софийския културен живот. Сменил множество професии, между които общ работник в строителството, оператор на ЕИМ, журналист, преподавател, сценарист, от време на време режисьор. Автор на две поетични книги: „Един от върха на иглата“ (1999) и...

 

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/de-profundis-evropa-tryabva-da-yahne-spiralata-koyato-varvi-nagore

Не искам да говорим пак за атентати, но няма как да не споменем поредния епизод от войната на тероризма срещу демократичния свят. Защото точно по повод касапницата в Лондон президентът Доналд Тръмп туитна нещо изключително важно: „Ако не станем по-умни, ще става все по-зле”.

Този човек ме чете, граждани, казвам ви! И дори взима от дума, не като мнозина други, дето им повтаряш, потретяш, а те натискат тапите в ушите и зяпат тавана.

Но този път не се шегувам, а съм напълно сериозен. Нищо, че Тръмп не ми е платил подобаващо за съвета, радвам се, че поне е прочел и разбрал онова, което писах във factor.bg на 23 май, веднага след атентата в Манчестър: „Всички ние, обикновените граждани обаче, можем да направим едно изключително важно нещо в подкрепа на борбата с тероризма – да мислим.”

А може пък три дни по-късно да е видял Тръмп в блога ми един друг текст, който завършва така: „Трябва да мислим и да знаем, за да сме вътрешно готови за тази дълга война, която не свършва с последния атентат вчера, защото той не е нещо откъснато и различно от атентата, който следва утре.”

Е, кой да ти се сети – „утре”-то на Манчестър се оказа „вчера”-шния Лондон. Мразя да съм лош пророк! Или добър пророк…..все едно, разбирате ме.

Още нещо важно обаче написа Тръмп във въпросния туит: „Необходимо е да престанем да бъдем политически коректни и да се заемем с организирането на сигурността на нашите граждани”. Добре, де, темата за фалшивата политическа коректност, която изкривява човешките представи за света, а оттам и самия свят, също ми е любима.

Говоря за онези крайни прояви на политическа коректност, която настоява слепците да карат автомобил, за да не бъдат дискриминиран. Или онази, при която в САЩ има телевизия „само за черни” и тя се приветства горещо. Въпреки че, както знаем – ако някой обяви, че прави телевизия „само за бели”, ще бъде не просто освиркан, а направо осъден за дискриминация от тъй наречената „либерална общност”.

За онези, които смятат, че си измислям примера с черната и бялата телевизия – не си измислям, даде го в едно интервю актьорът Морган Фриймън. И уцели десетката, като каза: „Не искам да получа „Оскар”, защото съм черен, а защото съм страхотен актьор, който си е изиграл ролята перфектно”.

Напоследък „защитници” на либералната демокрация смело и войнствено анализират бедите, до които води консервативният подход към политическата коректност. За доказателство, че тя е работещ инструмент, те сочат всички досегашни постижения на Запада. Но тези хора явно имат твърде услужлива памет, която изчезва точно когато им е изгодно да забравят, че без консерватизма на вековете до 19-ти, Западът нямаше да има особени постижения. А без консерватизма на 20 век нямаше да има и Запад – близнаците нацизъм и комунизъм щяха да го погълнат както Кронос децата си, ако хора като Чърчил, Рейгън и Тачър не бяха им се противопоставили безкомпромисно.

Един от силно работещите техни инструменти беше назоваването на нещата с истински имена – желязната завеса, империята на злото, такива работи. Тези велики хора бяха наясно, че точното назоваване на злото е първата стъпка да се пребориш с него.

Не, няма да влизам в спор и да защитавам консерватизма, има по-способни за това. Но видимият проблем на тъй наречените либерали е, че те май защитават широко отворена порта. Защото възражението не е и няма как да бъде срещу самото съществуване на политическата коректност, доколкото тя е свързана с толерантността, човешката съпричастност и другите морални устои на демократичното общество. Възражението е срещу неспособността да се държи политическата коректност в рамките на онова, което Чърчил наричаше „здравият разум”, тоест, онова, върху което наистина е създадена и върху което наистина се крепи западна цивилизация.

Границата е съвсем ясна и тя минава там, където политическата коректност започва да се превръща в отрицание на самата себе си, в обикновен парадокс, в инструмент за разрушаване, а не на съграждане и развитие на нашата цивилизация. Защото тази коректност е пълна с капани, които отварят пролуки към страшни неща – например поддържат у хората погрешното усещане, че всичко е възможно, което в политически и икономически план се нарича волунтаризъм. Или фетишизират тъй нареченото „равенство” и дават основание на някои да се държат така, сякаш не съществува дори естественото, даденото ни от природата и бога неравенство.

А я да помислим за философските капани, в които тя ни вкарва. Ако се чудите например възможна ли е истинска интеграция на малцинствата, внимавайте. Защото аз пък лукаво ще ви попитам – дали е политически коректно да говорим за интеграция, дали не обиждаме съответния човек или общност, като ги смятаме за непълноценни и неспособни да живеят заедно с останалите, без останалите да им плащат и да полагат специални усилия за тях?

Ами Морган Фрийман, след като е толкова умен, че ясно вижда и свободно обсъжда проблема, той според вас „интегриран” от някого афро-американец ли е или не е интегриран от никого, освен от самия себе си…..?

Така или иначе, не знам какво точно предвижда Тръмп, като свързва отказа от политическа коректност с работата по защита на „нашите граждани” от тероризма, но се надявам да има някакъв хитър план да се измъкнем от калта, в която те ни колят и взривяват, а ние обсъждаме защо го правят – дали защото сме ги обидили с карикатури на Пророка, защото не им плащаме повече социални помощи, та да си гледат кефа, вместо да мислят глупости, защото самите ние сме егоистични зверове и не сме обичали тях истински, та затова и не сме успели да ги интегрираме….. Не знам дали Тръмп наистина има хитър план, но намирам за интересен подхода му с Парижкото споразумение за климатичните промени. Идеята с преговори и усилия САЩ да излязат от споразумението, за да започнат веднага нови преговори да влязат отново, но като предоговорят условията, само привидно звучи нелепо. Всъщност – и го казвам наистина сериозно – това е брилянтен начин да се защитят американските интереси. По подобен маниер, макар без крайни стъпки, Тръмп подходи и към НАТО, като заяви на срещата в Европа, че всички членове на Алианса трябва да плащат предвидените 2 процента от БВП за отбрана, защото не е честно само САЩ да опъват каиша.

И тук стигаме до идеята, която направо щеше да ми секне кърмата ако бях кърмачка – създаването на обща европейска армия. Ще бъда разумен, ще изчакам още малко да видя как ще се развие идеята, но ако тръгне наистина към реализация, тогава вече ще използвам с удоволствие някои от политически твърде некоректните изрази, които имам в запас.

Сега ще кажа само две неща. Първо, не разбирам защо, след като така или иначе си имаме НАТО и всички страни от ЕС са вътре, не развиваме общата си защита именно чрез развитие на Алианса. Наистина не разбирам.

Нали ако излезем от НАТО, за да си правим европейска армия, това означава край на НАТО, тоест, най-голям подарък за Путин и другите врагове на демокрацията? Още по нащрек съм по темата, след като великият вицепрезидент Илиана Йотова се определи за „един от най-горещите почитатели на европейския отбранителен съюз”.

Какви, при такова развитие, ще са отношенията ни със САЩ и Великобритания? Ще ни пази ли например общата европейска армия от съюзнически десант в Нормандия, ще копае ли окопи за дълга позиционна война срещу британци, канадци, американци и австралийци при Ипр или ще изгоним англичаните от Кипър, за да превърнем в наша тяхната военна база на този европейски остров…..

Ами нашенските „патриоти”, те как ще погледнат на възможността немската армия да заеме позиции в България, за да защитава цяла Европа от руснаците, при положение, че сега бият задници в тавана, щом стане дума американците да вършат същото. Каква е разликата от гледна точка на националния суверенитет?

А Путин, той какво ще каже по въпроса: „Абе, без лошите американци, добрите европейци да правят каквито щат армии, ние едностранно и доброволно ще изтеглим насочените срещу тях ядрени ракети”.

И ако случайно го каже пък, дали ще е воден от идеята за мир и добросъседски отношения с ЕС, от очакването да продаде на Европа руски оръжия за война със САЩ или от простичката радост, че ако Москва има насреща си само общата европейска армия, ще мие танковете си в Сена почти веднага, щом реши.

Втората възможност е да си направим европейската армия, без да излезем от НАТО. Но за чии дявол ни е дублираща структура – за да задоволим нечии политически амбиции ли? Защото дори човек да не разбира от икономика, лесно ще си даде сметка, че тогава ще трябва да плащаме двойно – не два, а четири процента от БВП. При това – за да се свърши една и съща работа.

А дори човек да не разбира от военно дело, би трябвало здравият разум да му подскаже, че щом двама големи началници ръководят една и съща битка от една и съща страна, Швейк и Йосарян постоянно ще се спъват – всеки в краката на другия – за радост на Путин или който там го наследи в Русия, основната военна заплаха за Европа.

Знам, че мама Меркел изведнъж силно се запали по идеята за обща европейска армия, но ако реални крачки в тази посока наистина бъдат направени, ще ни забият в задънена улица – също както стана с общата европейска /разбирай – немска, б.а./ политика спрямо мигрантите.

Точно сега Европа няма нужда да се тика в онази част от спиралата, която върви надолу, а да яхне онази, която върви нагоре.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Продукти за сладкиш с ябълки и моркови

5 яйца
2 малки ябълки
1 морков
щипка сол
1ч.ч. захар
1ч.ч. брашно
1 бакпулвер
1 ванилия
2ч.л. канела
щипка индийско орехче
1к.ч. олио
2с.л. краве масло
пудра захар за поръсване

Приготвяне на сладкиша с ябълки и моркови

Сладкиш, пай с ябълки и моркови. Вкусен е, леко влажничък, с мекичка текстура. По- приятен за консумация е на следващия ден. Богат на аромати, а парченцата ябълки и моркови създават усещането за присъствие на локум. Измивам и почиствам ябълките и морковите. Режа на малки кубчета. Разбивам яйцата със щипка сол и захар. Добавям ванилия и бакпулвер. Обърквам. Постепенно прибавям брашното, канелата, индийското орехче и олиото. Смесвам бърканото тесто с парченацата ябълка и морков. Намазвам тавичка с краве масло. Разпределям тестото. Отгоре слагам тук- там люспички краве масло. Пека първо само на долен реотан. След като сместа изпълни тавичката, превключвам на горен. Напудрям топлия сладкиш. Оставям да изстине и режа на парчета. Продуктите са за тавичка с размери 25*15*5см.

The post Сладкиш с ябълки и моркови appeared first on Кулинарни рецепти, Готварски рецепти- Рецептите на баба Пена.

Ленин, както знаем, много е обичал да обижда на “полезни идиоти” разни западни екземпляри, които помагат на болшевиките (добро)волно или поради материален интерес. Няма да употребя същия израз за рашизоидния атакист Илиан Тодоров, новия управител на София – област, назначен на този пост от Бойко Борисов като живо доказателство за живата връзка между управляващите от националпопулистката коалиция.

Илиан Тодор беше показан днес по Нова телевизия като доволен от себе си полезен патриот, който претворява идеите на атакизма в поверената му област. От изявата му стана ясно, че не се разкайва за близкото си минало на агресивен елемент, участник в срамните сцени с нахлуването във НАТФИЗ. Пак би “отишъл” там, т.е. би нахлул отново в едно автономно учебно заведение да раздава “справедливост” както я разбират рашизоидите у нас.

Якето му с надпис “РОССИЯ” на гърба, с което демонскративно се разхождаше около атакуваното от него и от Сидеров магазинче в центъра на София, също не е проблем за него. Била му подарено от някой си.

Изобщо- полезен патриот. Истинска емблема на властта на самодоволните рашизоиди!

Share on Facebook

Share on Facebook

Продължавме пътуване към Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция. Днес ще прекосим Грузия.

Приятно четене:

През Грузия

част втора на

Армения и Грузия с Дачия

На следващата сутрин (02.05.2014, петък) се събудихме рано, защото макар и да имахме само 400км от Ардахан, Турция до Ереван, Армения – ни предстояха две тегави граници (Турция -> Грузия и Грузия -> Армения), преминаване през най-бедните части на Турция, Грузия и Армения, смяна на навигацията от добре познатото ми iGo към напълно непознатия Garmin (за Грузия и Армения), пък и искахме да разгледаме едни скални манастири в Грузия. На сутринта видяхме всъщност какво представлява високопланински провинциален турски град като Ардахан. По почти несъществуващата инфраструктура крачеха загрижени ученици и безгрижни дядковци.

На закуска в хотела се засякохме с една група американски туристи, които живеели няколко месеца вече в Тбилиси (Грузия). Разпитах ги за пътя и границата при Posof (дългия път) и за пореден път бях предупреден, че пътят е в далеч от добро състояние, а на границата били сканирали багажа, като на летище. На излизане от Ардахан видяхме някаква огромна крепостна стена. Отбихме се за 5 минутки до зидовете, където ни посрещна националния флаг и гледка към платото, осеяно с крави – всичко това се случва на над 2000 метра над морето и дървета практически нямаше.
Очакваха ни около 100км в грешната посока (на север, вместо на юг) в Турция и понеже бяхме наясно, че навлизаме във все по-бедни земи, решихме да заредим догоре с нафта от все пак позната верига бензиностанции. Цената за литър беше 3,01 лв/л (при 2,50 в България по това време), но пък отново служителите много ни се зарадваха и пак платихме с картата.
След като напуснахме пределите на Ардахан, жизненият стандарт рязко започна да пада, но поне пътят все още беше в чудесно състояние. Добре, че си имах навигация, защото имаше много отклонения, и ни отне доста време да се светнем, че Грузия на турски се изписва като Gürcistan.
Измежду торфените блата, все по-ниските, дори на места подземни, къщички ми ставаше все по-интересно и по-интересно. Стана ми много готино, когато видях иранските цистерни, за които бях чел в един от най-яките пътеписи, които съм чел – с мотоциклет до Иран. Екзотични бяха дори самите влекачи на цистерните. Друго интересно беше, че при отсъствието на дървета, но наличието на толкова много крави, на 2000 метра надморска височина, отоплението не става на дърва, а на … кравешки фъшкии – да, за разлика от българския горски бракониер с брадва в ръка и Уаз-ка, отруденият високопланински турчин ходи по платото през лятото, събира кравешкия отходен продукт и го трупа за зимнина.

Явно краварството на силно слънце и вятър е един от двата отрасъла, които вървят по тези земи, защото за плодородие явно не може да става дума. Вторият отрасъл не ставаше много за снимки, защото не ми се рискуваше просто. На всеки 4-5км имаше по някоя огромна стратегическа военна база. Последното нещо, което ми навяваха наредените покрай пътя бронетранспортьори, беше спокойствие.

Явно турците наваксват липсата на дипломатически отношения с Армения по обратния начин. Определено не оценяваме колко добре си живеем ние в България…

Пътната настилка лека-полека започна да изчезва. След като се нахендрих в една дупка с предна дясна гума с около 50 км/ч (една година по-късно забелязах и резултата от тази дупка, след като Joro 01 ми изми до блясък джантите), намалих темпото на 20 – 30 км/ч. Тъкмо имахме повече време да се насладим на местната фауна:

След известно време обаче пътят просто изчезна и започнахме да се тътрим на първа предавка:

В този момент малко се поотчаяхме, защото бяхме изминали едва 50тина километра, а ни оставаха 8 пъти по толкова. Мислехме си: Щом в Турция, страната с перфектните пътища, се налага да караме на първа, какво ли ще е в Грузия! И кога ли ще пристигнем в Ереван изобщо?
Но явно само ние се притрисахме толкова, защото разни турски автомобили ни задминаваха с „триста“, мятайки камъни и вдигайки прах до небесата. След около 10 километра обаче се спуснахме на около 1200 метра надморска височина и пейзажът стана мил и роден:

По едно време пътните табели станаха прекалено много и разнопосочни и малко се поусъмнихме в правдоподобността на напътствията на навигацията.

За пръв път от 2 часа видяхме по-смислена сграда – един хотел – и спряхме да попитаме дали посоката, която сме захванали, въобще води към Gürcistan (Грузия). Отново попаднахме на много старателно услужливи турци, които ни увериха почти на английски език, че след 4, 14 или 40 километра (цифрите не им бяха от силната страна на английската лексика) ще стигнем до границата. И наистина – след кратко спускане (оказаха се 14км, както ни водеше и навигацията) най-накрая зърнахме така бленуваната

турско-грузинска граница,

която никак не изглеждаше лошо.

Зад нас бяхме оставили доста беден район на богата държава (Турция), а ни предстоеше да навлезем в доста беден район на бедна държава (Грузия), или поне така си мислехме, което беше малко потискащо и стряскащо. Оставаха ни още около 300 км до Ереван, и предвид, че от сутринта пътуваме 100 км за 3 часа, нещата отиваха малко да трябва да караме по тъмно в Армения, което доста ме плашеше. Очаквахме процедурите на границата да са бавни и мудни – въобще, някакъв апокалипсис. Оказа се обаче, че много сме бъркали, и сме червиви от безпочвени предразсъдъци и стереотипи – „турците – лоши“, „грузинците – строги“ – дрън дрън.

Първият турски граничар взе паспортите ни и като видя печатите ни от граничен пункт Капъкуле (Капитан Андреево) от преди около 30 часа, само възкликна „Bravo!“ и ни посочи между камионите последната гранична турска будка. Аз нещо се обърках и малко подминах правилното гише.

В следващата секунда чух ясно и отчетливо мъжки глас, който извика името ми – „Драгáн!“ (дори с правилното българско ударение). Стъписах се и веднага включих на задна. Оказа се, в подминатото от мен гише имало нахилен турски граничар с вдигнати пред малък телевизор крака. Предишният граничар ме беше похвалил поименно по радиостанцията – явно се бяха впечатлили от скоротечното ни прекосяване по дългата страна на тяхната родина.

Представителят на турската власт само леко посочи с въпросителен поглед към багажника, аз недвусмислено с гримаса му дадох да разбере, че мъкнем „нищо особено“. Отново ме поздрави поименно (много яко ми стана) и ни предупреди да си сложим предпазните колани, защото 10 метра по-надолу имаше грузински полицаи, които само това чакали. С повдигнато настроение и в пълна обезопасеност се приближихме към завидно европейски изглеждащата грузинска гранична сграда:

Спряхме на стъкленото гише под козирката, където ни посрещна усмихната грузинска граничарка. Интересното е, че ни накара един по един да гледаме в обектива на една камера (без да слизаме от колата). Явно всеки влизащ човек на територията на Грузия бива сниман с необяснима за мен цел. След 2 минути бяхме свободни и спряхме пред митницата. Контролът на багажа тук беше далеч по-ýставен.

Свалихме от колата чинно подредените сакове и торбички (българска работа) и ги понесохме към вътрешността на климатизираната сграда на митницата. Бяхме единствени чужденци в този момент и съответно нямаше никаква опашка. Сложихме багажите на една транспортна лента и те потънаха в гърлото на скенера (като на летище). Разбира се баш нашия общ куфар с Таня им се стори със съмнително съдържание. Аз нали съм си малко паника и обичам да предвиждам непредвидимото, бях мушнал един мултицет на дъното на куфара (знае ли човек, с тия модерни коли на път…). Поразрових се малко, извадих го, убедиха се, че не е бомба със закъснител и ни изпратиха обратно да си подреждаме тетриса в багажника. Крайното супер положително впечатление от границата се оформи и от факта, че не платих нито една турска лира и нито едно грузинско лари (ლარი) – напълно безплатна граница. Чак ми беше мъчно, че си тръгваме.
Противно на очакванията ни,

Грузия

започна да ни изненадва приятно още от първите метри – бензиностанциите, макар и съвършено непознати, изглеждаха съвсем приемливо (ние имахме за до Иран, така че не зареждахме), а пътищата бяха в перфектно състояние и оформление:

Както след като минеш през Капитан Андреево в Турция, те посреща огромна джамия (уж Ататюрк бил отделил религията от държавата, ама …), така и тук в Грузия са се постарали моментално да разбереш, че си влезнал в християнска държава.

Следващият грузински шок за нас беше писмеността им

Определено си личи, че тяхната азбука (нямат разлика между малки и големи букви) се е появила значително преди нашата. Е, не е на 4 000 години, като египетските йероглифи, но е създадена през трети век преди Христа. Кирилицата се появява 1200 години по-късно.

Карти за любимата ни семейна навигация със софтуер iGo (казва се James) за Грузия и Армения не съществуват, но за щастие Митко (кумецът ми) ни беше снабдил с голям Garmin Nuvi, който макар и да не ми харесваше чисто графично си вършеше достойно работата и почти не ни се налагаше да четем грузински шрифт.

Първото впечатление от Грузия (което се оказа и окончателно) беше много приятно –

сравнително добре поддържани пътища, автопаркът е 40% стари модели Mercedes-Benz, 30% Жигули и Волги, и останалите 30 % са най-различни от Hummer H3 до жестоко ръждясали цистерни. Друго нещо, което ни направи впечатление, беше, че газопроводът минаваше външно по тръби, вдигнати на около 3 метра над земята и така с километри и то през най-безумни места – като мантинела. На нас това ни се стори доста опасно, но местните хора това (а и нищо друго) въобще не ги тревожеше.
Първият град, през който минахме (около 20 км от турската граница), беше със звучното име

Akhaltsikhe (Ахалцихе)

От хълма надничаше някаква средновековна крепост, а в центъра имаше дъх на западнал социализъм, с безсмислено широки за размера на града улици:

По тротоарите на централния площад беше доста западнало положението, явно не бяхме попаднали в най-проспериращия грузински град:

За сметка на това магазинчето на централния площад беше доста добре заредено. Хората в магазина ни питаха от къде сме и се засмяха, когато разбраха – не знам какво си помислиха … сигурно, че няма какво толкова да правим в техния град. Не минават често туристи от тук… а бирата струваше 1 лари или 80 стотинки.

Продължихме си по пътя към Армения. В Грузия, за разлика от в Турция, се виждаха само табели с танкове, но в никакъв случай не се чувствахме във военно положение, а напротив – пейзажът покрай реката Мтквари беше съвсем пасторален, пътят с редки изключения направо идеален, само дето освен МПС-та, участници в пътното движение са всякакви домашни животни.
Стигаме до табелата за

скалния град Вардзия

– бях прочел за него в пътеводителя на Lonely Planet, че е нещо като скалните жилища в Кападокия, но понеже е доста по-нов, е и доста по-голям и впечатлителен. Отбивката беше само 20 км в посока и преценихме, че ще имаме време да го посетим (а и пишеше, че пътят бил много красив)

Действително изкопаните в скалата пещери на места са по 13 една над друга (като етажи). След като се приближихме (имаше вход по 2 лева на човек) осъзнахме, че челната фасада на града практически липсва, защото се е свлякла в реката при земетресение през 13 ти век.

Отвън не може да се разбере колко надълбоко са прокопани тези пещери и какви огромни обеми имат. Тъй като това е бил практически манастир с 2000 монаха в около 400 стаи (пещери) и 10тина църкви -> построени вътре в издълбаните от хората пещери! Иконите доста напомнят на нашите православни икони.

Akçil, Ardahan, 75400, TR

Поразходихме се малко из безкрайните коридори заедно с малкото, но основно руски туристи, и понеже бяхме преполовили деня, а не бяхме преполовили пътя, ни остана само да сме доволни, че посетихме този все още действащ манастир, и да съжаляваме, че земетресението е погубило такъв подвиг на инженерството и волята.

Върнахме се обратно на пътя за Армения, който минаваше през следващия град със звучно име

Akhalkalaki (Ахалкалаки)

И в този град лъхаше на една предишна страница от историята:

На сградата пише „Слава КПСС„!!!

Явно, приближавайки се към Армения, навлизахме във все по-бедни области на Грузия. В центъра на Akhalkalaki все още имаше следи от истинска градска среда, но само 200 метра встрани нещата бяха коренно различни. Въпреки това видяхме няколко познати, но леко модифицирани бензиностанции – RomPetrol и разбира се LukOil. Но това беше в града, извън него вече стандарта рязко спадна. Упадъкът беше много сериозен и явно вече нямаше нужда от ЖП трасе, а газификацията изглежда вече някак не на място:

Качеството на пътната настилка силно се влоши:

Градовете се рушаха, но децата поне ходеха пеша на училище … някъде в съседния град. Важното е, че си имат поне болница! Същевременно разбира се, характерно за отприщената демокрация, се виждаха и някакви оазиси, за да направят гледката малко по-грозна.

Отново бяхме на 2 300 метра надморска височина, а релефът беше хълмист с оскъдна растителност и пак – много крави:

Все пак по асфалт стигнахме до доста грозната

граница от Грузия към Армения

Както и на влизане в Грузия, отново ни снимаха един по един (без да излизаме от колата). Граничарите никога не бяха виждали такава кола (Dacia, камоли пък Sandero) и ме питаха кое е марката и кое е модела – много беше удобно, че всички знаеха руски език (аз съм учил в руско училище). Отново нищо не платихме на границата – Грузия видя от нас 1,60 лева за две бири и 8 лева за 4 входа за скалния град Вардзия. Дотук добре … обаче – от другата страна на грозната грузинска граница вече нямаше асфалт!

Близо три километра карахме по ничия земя между Грузия и Армения, докато не стигнахме и арменската граница:

Дам, калобраните ми опираха по дупките, а как точно се провираха камионите през тази цепка в сградата (гениално просто) – не мога да си представя. Минаваме плахо напред, пристига един арменски граничар, поглежда ни паспортите, пуска ни, таман да се зарадваме и хоп – бариера. Не може просто така да се стигне до арменския флаг. Поглеждам наляво и не мога да повярвам -> стар Hyundai Elantra със софийска регистрация, полуразпаднал се, стои там явно от повече от 5 години. Вече си представям как сега ще се заядат за нещо и ще паркират Sandero-то до събратя му по регистрация.

Армения

Поемам дълбоко въздух, излизам от колата и разпитвам граничаря каква е точно процедурата (Вайк арменецът ме беше предупредил, че за да влезеш в Армения с автомобил с българска регистрация се плащат около 100 долара). Опитвам се да запомня правилния ред на процедурите и влизам

първо при брокерите за държавните такси

Докато стигнеш до тези брокери обаче, те нападат брокерите за застраховка гражданска отговорност – граничарят обаче ми каза, че първо е държавата. Влизам в задимената стаичка и си харесвам една брокерка – младичка, симпатична, малко тлъстичка, но миловидна – викам си, тази не би трябвало да ме излъже. Говорим си на руски – това много улесни нещата. Три пъти се качихме два етажа по-нагоре, ходихме и до една друга сграда, събирахме печати … шегувам се с нея:

„Много е сложна процедурата…“, а тя ми казва: „Ще видиш, че в цялата страна е така!“

Платих и 7 лева комисиона и 71 лева еко такса и пътна такса. Забележете, платих такса за път! Добре, че носих обменени от София арменски драми, защото според мен щяха да ме изхакат доста сериозно с курса на тази забравена от Бога граница. Бях си подготвил копие от регистрационния талон на колата (няма да им давам оригинала я) и го дадох на единия от брокерите за застраховка гражданска отговорност, за да сметне колко пари ще струва тя.

Междувременно отидох при човека с бариерата и го разпитах (тук всички знаят руски) колко пари трябва да ми вземат за гражданска. Каза ми около 8000 драми, което са около 26 лева. Минах през бариерата, тарикатите ми поискаха 9800 драми (34 лева), дадох им 10 000 и ми върнаха 100 – хиени. Питах го какво ми дава тази застраховка – той ми се усмихна, подчерта някакъв телефонен номер и ми каза: „Только машину не разбей!“ или „Внимавай да не си разбиеш колата!“. Само две минути по-късно след като оставихме гишетата зад гърба си, разбрах какво искаше да каже:

Е няма толкова разбит път! Разбирате ли – повечето джипове предпочитаха да карат по полето, защото там имаше по-малко дупки. За сметка на това, въпреки че често се разминавахме с насрещно движещите се коли по английски (всеки кара от където смята, че има по-малко дупки и правилото за движение отдясно просто остава на заден план), сигурността на пътя беше много висока – все пак карахме на първа и максимум втора предавка с не повече от 10-15 км/ч – и така в продължение на около 20-25 км. Цяла вечност ми се сториха тези 20-25 км … едно е да караш по разбит път на 100 км от вкъщи, друго е да караш по разбит път на 2200км от вкъщи. Те хубаво, че са издръжливи Дачиите, ама не знам дали са ги тествали тук. Въпреки липсата на пътища, особено грузинците караха като бесни – сигурно с 80-100 км/ч, при което се чуваха някакви бесни шумове и се вдигаше пушилка до небесата:

Ето така изглеждаха бензиностанциите в района:

Добре, че откакто заредихме в Ardahan до дупка, въпреки, че бяхме изминали вече над 300 км, най-горната индикация за запълненост на резервоара не беше и помислила да загасва. Как да сипя нафта от тази ръчна помпа на този Common Rail с налягане на горивото 1 600 пъти по високо от атмосферното налягане (автомобилните гуми се помпят само с 2 пъти атмосферното налягане).
И тук не липсваха домашните животни по „пътя“ (за който бях платил пътна такса!). За сметка на това, тук кравите бяха по-ниски от нашите BG-крави. И в Армения държаха веднага след влизане в държавата да се разбере, че техните църкви са малко по-особени, със специфични покриви:

Общо взето само църквите им бяха красиви в този район, иначе селата бяха с порутени къщи и практически без улици. Поради високата надморска височина и липсата на дървета, и тук, както беше и във високите части на Турция, се отопляват с чинно подредени под прозореца кравешки фъшкии. В градчетата отново се срещаше познатата ни от Грузия външна система за пренос на газ.
Докато се движехме бавничко покрай високопланинските равнини и меандри на реката, светлината почна да пада много красиво върху платото:

Пътят най-после се подобри малко преди да стигнем втория по големина град в Армения –

Гюмри

Абе друго си е да си гюмричанин – може и да не е лукс, ама малко прилича на по-сериозно строителство, улиците са в трагично състояние, автопаркът и той. Веднага беше пробвана и местната бира – малко по-евтина от в Грузия – 60 стотинки.
Изключително малкия център (практически един площад) беше по-лъскав, дори малко кичозен на моменти, с тези тонирани кафеникафи прозорци.
След Гюмри ни оставаха още 120 км до Ереван, а вече се свечеряваше (към 19:30 – Армения и Грузия са +1 час спрямо България). Пътят беше сравнително добър, дори те лъжеше да се засилиш с около 90-100км/ч, но внезапно се появяваше или някоя бабуна или някоя могъща дупка, затова си карах кротко, колкото да мога да съм включил на пета предавка. По пътя се срещаха доста полицейски коли, които винаги караха с включени лампи и малцина се осмеляваха да ги изпреварят (аз бях от малцината). Още от далече видяхме светлините на арменската столица – явно беше доста г

Понякога, когато чета исторически роман, си казвам: „Слава богу, че тази отвратителна епоха вече е останала зад гърба ни“. Друг път обаче се изпълвам с копнеж по миналото и най-искрено желание знаменитите личности, които са го обитавали, действително да са въплъщавали поне частица от магията, придавана им от добрите писатели. Романът на Алиса Паломбо разказва...