Устройственият план на Борисовата градина и носталгията по Пeпиниерата

Онзи ден в Централния дом на архитекта беше представен Устройственият план на Борисовата градина. Ние, простите граждани, не отидохме, разбира се, но това не ни пречи да разсъждаваме и да изразим ценното си мнение.

Главните цели на проекта са две: да се съхрани културното наследство и да се защити обществения интерес. За съжаление, в днешно време много често тези два принципа изпадат в остро противоречие помежду си. Обществото има интерес от съхраняване на наследството, но също така има интерес (да не кажем, че има остра нужда) и от по-големи сгради, по-широки улици и по-удобна инфраструктура.

Слава Богу, в Устройствения план на Борисовата градина този конфликт не личи. Предвижда се да се изградят паркинги в периферията, където няма да се унищожи много растителност, да се възстанови автентичният обем на бирария „Ариана, да се възстанови сградата на климатичното училище, както и трите дансинга. Да се възстанови обелискът. Вероятно под „обелиск“ се разбира Братската могила на партизаните и антифашистите. Има и други идеи и намерения за ремонти и преустройства, но като цяло – нищо особено. Борисовата градина няма да бъде превърната в Манастирски ливади 2.

Но остава интересният въпрос: каква да бъде философията ни, какъв да бъде подходът ни по отношение на Борисовата градина? Да съхраним статуквото или да следваме логиката на градското развитие? Да пазим културното и ботаническо наследство или да развиваме на негово място други неща, които след две-три поколения ще са наследство за някого другиго? Консервация или развитие? Въпросите са не само за Борисовата градина, но и за цяла София. И не само за София, но и за всеки град, който се разраства поради промени в структурата на селското стопанство и на индустрията.

Всяка свидна за нас старина сигурно е била груба и безвкусна иновация за някого от предишните поколения. Градовете растат, защото целият свят се урбанизира – това е исторически и цивилизационен факт извън волята на художествено-творческата интелигенция. Те могат да растат красиво, могат да растат и грозно, но и в двата случая растат, защото трябва да има пространства, жилища и инфраструктура за новите граждани. Днес Борисовата градина е „старина“, но е било време, когато в нея не е имало 4 стадиона, къпалня, обелиск и т.н. Заради тези крупни съоръжения навремето също са били изсечени дървета и са били прокудени катерички. За тях също е отлят бетон и насипан асфалт. А още по-рано Борисовата градина е била такава иновация, че слатинските шопи са се пуцали с пушки за пасбищата си, които е трябвало да влязат в нейните очертания. Нима техните ливади не са били културно-историческо, природно, аграрно и юридическо наследство, на което се е посегнало?

Така е и със сградите и с настилките – било е време, когато и те са били новост, въздигната върху руините на някакво наследство. И слава Богу, че е така, защото иначе най-, ама най-автентичното и културно наследство трябваше да са пещерите и клоните на дърветата. Всяка свята и културна старина в градовете навремето си е била иновация и то инициирана от личности, които днес биха нарекли „мутри“ и „олигарси“. Вижте само къщите по Канала срещу Военното училище, сред които „палатите“ на тютюневите магнати, прототипове на героите на Димитър Димов. Чапрашиковите къщи не трябва да се докосват, но не защото са стари или защото са „наследство“, а защото днес никой не може да построи равностойни на тях. Ако „Под игото“ е велика книга, това изобщо не означава, че всяка книга от онова време е велика. Ако жълтите павета са символична част от облика на София, това не означава, че паветата на „Дондуков“ също са.

Борисовата градина е една от емблемите на превръщането на София в европейски град, отговарящ на стандартите на другите европейски градове от края на 19 и началото на 20 век. Аз много си я обичам, там съм отрасъл, точно срещу „Ариана“ е домът на прадядо ми, където съм се родил, бабите ми са карали кънки върху замръзналото езеро. Както се казва, с повечето от дърветата се познавам лично. Проектът на Даниел Неф от 1883-84 е гениален. Пространствата са организирани така, че ако застанеш на едно място и започнеш да се въртиш в кръг, на всеки 15-20 градуса пред очите ти ще се разкрива изцяло нова картина. Заради паметниците в Борисовата градина като дете за първи път съм чул имената на големи българи, а в гората съм карал колело и съм разхождал кучетата си. Всичко това трябва да се пази. Но не бива и да се забравя, че то е създадено заради „новите граждани“, заради новите столичани от края на 19 век. Тогава то е било „модерно“, както днес някой гигантски мол на околовръстното.

Точно в тези „нови граждани“ е проблемът. Старият град трябва да реши с какви чувства да ги приеме. Извън несекващото си монотонно прииждане, те на няколко пъти нахлуват на особено големи вълни и оставят отпечатъка си върху лицето на града.

Първата вълна е, когато след Освобождението София става столица на България и резиденция на българските монарси от Третото царство. Тогава се създава онзи град, по който сега се въздиша. Забележително е, че сред интелектуалците, които днес въздишат най-шумно, мнозина са такива или деца на такива, които идват тук с втората голяма вълна – след войната.

Тази втора вълна драстично променя вида на довоенния град и ако наистина трябва да се въздиша по унищоженото културно-историческо наследство, най-горестните стенания трябва да са насочени към онзи период, когато е разрушена голяма част от онова, по което сега същите интелектуалци от втората вълна нови столичани се превъзнасят.

Нуждата от нова работническа класа за социалистическата промишленост и колективизацията, завършила с масово обезземляване и създаване на ТКЗС, подгонват милиони селяни към градовете. За тях са създадени грозните общежития в т. нар. „сталински“ стил, чиито наследници десетина-двайсет години по-късно ще се явят не по-изящните панелни работнически спални.

Успоредно с това и по същото време се създават и „сталинските“ обществени сгради, начело с Партийния дом, ЦУМ и хотел „Балкан“. В Градската градина, точно срещу царския дворец, е издигнат мавзолеят на Георги Димитров. През 70-те и 80-те нахлува прабългарската носталгия и се вдигат особените по вида си паметници и строежи, в т.ч. НДК и Октагоналния пентапсолион пред него.

Всички строежи на „новите граждани“ от втората вълна са издигнати върху нещо друго, което днес децата на тези „нови граждани“ сигурно биха нарекли „културно-историческо наследство“. Но ето че е достатъчно само едно поколение, за да се превърнат и тези строежи от своя страна в културно-историческо наследство, памет българска и т.н. В което няма нищо лошо: я вижте базиликата „Св. Петър“ в Рим, дето е построена върху Нероновия цирк!

Третата голяма вълна „нови граждани“ нахлу в София след 1989 и демократичните промени. В Берлин падна стената, в България падна Бай Тошо и (което е най-важно) – разтури се СССР. Появиха се капиталистически отношения, направи се не особено сполучлива реформа на село, от която фалираха и онези селяни, които не успяха при ТКЗС. Същевременно в градовете отвориха нови фирми, предприятия и университети, раздвижи се туризмът, разцъфтяха услугите, появиха се стотици и хиляди малки предприятия, разви се финансовият сектор, процъфтя администрацията. Отвори се работа за „целия китайски народ“. „Новите граждани“ заприиждаха. Добре ли беше това за града или не?

Не може да се отговори еднозначно, защото и „новите граждани“ не са хомогенен обект. Те са всякакви. Сред тях има откровени престъпници, дошли да се влеят в градските банди. Има лумпенизирани селяни, дошли да станат градски пролетариат. Има честни, трудолюбиви и отговорни към семействата си хора, поставени в безизходица от упадъка на икономиката в малките селища – тази икономика, крепена изкуствено в условията на централизирано планово стопанство, е неспособна да оцелява в откровена конкурентна среда. Най-сетне има талантливи и интелигентни деца от селата, малките градчета и по-големите български градове, готови да учат, да заемат високи позиции в интернационални и национални корпорации, да развиват собствена инициатива или да се изявяват в областта на науката и културата. Те винаги са били част от елита на нацията.

От една страна големите градове са развъдници на упадък, пороци и престъпност. От друга страна обаче големите градове са богати градове. Ако София не се беше разраснала толкова за сметка на своите „нови граждани“, сега тук нямаше да е съсредоточена почти половината от БВП, стандартът нямаше да е толкова висок и имотите нямаше да са толкова скъпи, откъдето и техните собственици – толкова богати. Ако градовете бяха толкова лоши, селяните нямаше да напират към тях. Ако на село беше толкова хубаво леко да се живее, градовете щяха да се обезлюдят. Това е. Съвременната цивилизация е градска цивилизация.

При това положение градовете няма да спрат, а ще продължат да растат още повече. Включително и заради това да има евтини компютри, смартфони и интернет, в който да се изказват интелектуалците. Градската среда все повече ще се изменя, пространствата ще се сгъстяват и нови строежи ще заемат местата на старите. Проблемът е, че новите строежи не се правят както трябва заради некадърност и корумпираност на архитектурните институции, а не защото се правят върху стари.

Така че, не е лош новият Устройствен план на Борисовата градина. Можеше да бъде и много по-драстичен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимка: Застрояване на Борисовата градина.

 

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2017/07/15/3873.html

Свързани новини: