ДОХОДИТЕ РАСТАТ, НО НЕ ИЗРАСТВАТ

07/30/17 05:26
(http://asenov2007.wordpress.com/)

ДОХОДИТЕ РАСТАТ, НО НЕ ИЗРАСТВАТ

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Диана/ През последните 15 години доходите на лице от домакинство в България се увеличават средно с 240 лева годишно и в края на 2016-та достигат 5 167 лева. Много или малко е това и защо по-високите доходи не носят на българите усещането за по-добър живот – с коментар по темата слушаме Пламен Асенов.

Проучване на меродавния български Институт за пазарна икономика и компания Малек показва трайна тенденция за увеличение на средните доходи в България на човек от домакинство. От 2001-ва насам те нарастват с около 20 лева на месец или 240 лева на година, като през 2016-та достигат 5 167 лева, грубо пресметнато – около 4 000 австралийски долара.

Това обаче е среден доход за страната – чисто статистически резултат, който няма практически никакво значение. Далеч по-съществена информация идва от вглеждането в детайлите.

Особено важна например е сериозната разлика между доходите в отделните региони, с други думи – да живееш в София не е същото, като да живееш в Силистра. В столицата средният доход на човек от домакинство през 2016 година е над 7 300, а във Видин, Кърджали, Сливен, Силистра и Търговище – под 4 000 лева. Тоест, ножицата е разтворена ако не точно, то почти два пъти.

Но животът в столицата и другите 3-4 големи града, твърди се, е по-скъп. Това, което може да се каже веднага, е, че не е по-скъп, когато става дума за нормални, стандартни неща. По-скъп е по отношение на екстрите. Разбира се, че в София има ресторанти с космически цени, каквито няма в Каспичан. В тях нормалният среден гражданин от Каспичан може да вечеря, само ако се примири с факта, че месечната му заплата няма да покрие сметката, а трябва да си заложи и часовника. Но никой не е длъжен да ходи по такива места, нали. И не е необходимо – без тях човек спокойно може да изкара цял живот.

От друга страна, цените на таксито, на нормалния ресторант, на дрехите и обувките в среден клас магазини, на хранителните стоки на пазара и в супермаркетите, са еднакви в Пловдив и Търново например. Свидетелствам за това от първа ръка. Как успяват да живеят при това положение хората в Търново, след като доходите им, поне официално, са по-ниски от тези в Пловдив, не ми го побира ума.

Структурата на тези доходи също е доста различна. В няколкото основни големи града тя се формира на първо място от работната заплата, докато в по-малките населени места – основно от пенсии, социални помощи и други. В Кюстендил например делът на парите от пенсии в общия доход е 41, а във Видин достига цели 48 процента. Това е свързано както с демографската структура на населението, така и с потенциала за икономически растеж в отделните области.

Още нещо съществено. В София средният размер на доходите е много по-висок по няколко причини. Там например са всички министерства и държавни институции, в които чиновниците, независимо, че са на бюджетна издръжка, получават заплати около и над средната за страната. А немалко от тях – далеч над средната, която през декември 2016 надскочи 1000 лева. На статистическа хартия ги надскочи, разбира се. И също – според ведомостите в министерства, Здравна каса, НОИ, системата на правосъдието, полицията и други служби на щедрата държавна издръжка.

Освен добри заплати и нормални осигуровки, всички чиновници имат и екстри – служебен телефон, често – служебна кола, евтин стол, евтина почивка на море в „собствена” станция, пари за дрехи. Говорим не за сто-двеста души, а за стотици хиляди хора, които фактически участват в огромен парадокс – техните заплати и екстри са поети от някой, който реално получава далеч по-малко от онзи, на когото плаща.

Защото горкият данъкоплатец от Силистра, който взима 600 лева заплата, от тях не само плаща данъци на общо основание, но е осигурен от работодателя си на минимална работна заплата, сам си купува телефон и сам се грижи за сметката, сам си урежда транспорта до работното място и ходи на почивка при нормален български хотелиер, който го дере на общо основание.

Като казвам това, искам да напомня нещо, което твърде често се забравя или дори съзнателно загърбва – не гражданите съществуват, за да обслужват администрацията, а администрацията съществува, за да обслужва гражданите.

Но този прост принцип изглежда наистина е твърде прост за извисения български чиновник и той проявява към хората, които му плащат заплатата и на които трябва да бъде в услуга, необяснимо високомерие. Достатъчно е да се влезе в кое да е държавно учреждение и веднага се вижда, че чиновниците работят в салон с климатик, седнали на удобни столове, докато гражданите чакат реда си прави в тясно и непоносимо горещо – или непоносимо студено, според сезона – коридорче. Ако не ми вярвате – ще ви заведа в пловдивската Здравна каса и приключваме спора.

Простете ми лекото отклонение, но трябва да добавя още, че, освен от струпването на държавни чиновници, в София средната работна заплата статистически се вдига от още три струпвания – там са централите на всички банки, на най-големите застрахователни компании, както и на най-големите компютърни фирми в страната, тоест, сферите с най-големите печалби и съответно – с най-големите заплати.

Извън тези отрасли и извън най-големите градове, заплатите рязко намаляват. Според синдикатите например, през 2016 година доходите от заплата на над 1 милион работещи са съвсем близо до минималната месечна ставка, която е 460 лева.

Как се живее с 500 лева в днешна България ли? Ами не знам. Дори човек да има собствено жилище, тоест, да не плаща наем или грешни пари на банките, дори да не пуши и да не близва бира в летните месеци, дори да посещава само безплатни културни събития и никога да не купува сладолед на красиви млади девойки, пак е необяснимо как можеш да си платиш сметките и да се храниш прилично с тези пари.

Ниските доходи, твърдят специалистите, имат много висока икономическа и социална цена. Те са сериозен фактор за демографската криза – от една страна, защото възпират младите семейства да имат деца, а от друга – защото стимулират имиграцията. Бизнесът също усеща негативен ефект от ниските доходи, защото те потискат потреблението. При свито потребление, за фирмите е трудно да растат на и без това малкия български пазар, което се отразява негативно както върху ръста на чуждите инвестиции, така и върху ръста на самата производителност на труда. А това пък води до поддържане на ниското ниво на доходи, с което кръгът се затваря.

Какви са перспективите? Не особено добри. Според изчисления на Световната банка, със сегашните темпове на увеличение на производителността на труда, на България ще са нужни още между 20 и 30 години, за да достигне средните нива на доходи и жизнен стандарт, които има ЕС в момента. Но тогава българите пак ще са нещастни, защото нали ще виждат, че ЕС не стои на едно място, а от своя страна е отишъл 20-30 години напред.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com