Такива са моите учебници, които безвъзмездно ви предоставям от много години на сам. А не като опорните точки, спуснати от организираната престъпност, владееща територията, които сега куцо и сакато дъвче и храчи, като последен гуру по въп...

Класация на Ozone.bg – 21-27 август 2017 г. 1. Вещерът: Сезонът на бурите, Анджей Сапковски, Колибри 2. Колекция „Игра на тронове“, Джордж Р. Р. Мартин, Бард 3. Дневник от панелните блокове, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 4. Междупанелни войни, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 5. Хавра, Захари Карабашлиев, Сиела Класация на книжарници „Хермес” –...

Не бих се връщал към темата за прелитането на френската комета Макрон над българския небосклон, ако самият той не ме беше подсетил днес със своя медийна изява да се запитам отново какво (не) си е говорил с нашия “центрист” Борисов, изживяващ се като негов български аналог в позиционирането между лявото и дясното политическо пространство във вътрешната политика.

А във външната? Ако сред нас, българчетата, номерата на Борисов да играе несменяем център – нападател в политиката минават вече толкова години, то как ли изглеждат неговите лъкатушения между Изтока и Запада на международната сцена, на която той преиграва напоследък?

Изявлението на Макрон за “Поан”, цитирано от Ройтерс, което привлече вниманието ми, е не толкова напомнянето, че има “огромни различия” с Путин за Украйна, нито дори заплашителното му допълнение, че няма да го остави да се измъкне безнаказано от отговорността за онова, което прави в Украйна. Още предшественикът му на френския президентски пост Франсоа Оланд ( социалист, но не като нашите другари, подчинени на всеки властелин в Кремъл без разлика дали е комунист или капиталист) показа, че Франция не се шегува, отказвайки заради украинската авантюра на Путин да снабди Русия с поръчани и построени “до ключ” бойни кораби.

Никоя друга санкция не прозвуча като толкова звучен по своята символика шамар за Кремъл. Все пак става дума за любимото дете на Путин, за армията и флота ( двата най-верни съюзника на Русия, както обичал да казва император Александър III, стигнал в българофобията си до нареждане руските кораби да се готвят за военен демарш срещу непокорното българско княжество след Съединението от 1885 г., но принуден в последния момент да се откаже под първия и последен по рода си общоевропейски демарш в защита на България от Русия в историята), разходите за които поставят Русия на първо място в света на глава от населението. Путин преглътна шамара и при посещението си във Версай на 29 май не направи фасон на Макрон ( спомнете си само как се нацупи временно, но много ядно на Турция заради онзи инцидент с един единствен руски изтребител през 2015 г.) Френският удар по чувствителното място на Путин, пристигнал въпреки това на крака на аудиенция в имперския Версай, само подчерта кой е в силна позиция в рамките на двустранните отношения.

Към “мача” на български дипломатически терен обаче ме връща репликата на Макрон, че със световните лидери той си говори “много честно и откровено”. Това важи ли за Борисов? Или той не се вписва в дефиницията “световен лидер”, колкото и да ни го рекламират все повече тук като нов Крали Марко ( “посмали манго” !) на европейския дипломатически фронт?

Споменавал съм шеговитата дефиниция за дипломацията като изкуството да повтаряш “добро куче” докато не намериш камък. В случая с Борисов западните партньори много добре знаят кой е

(препъни) камъкът, но засега хвърлят само кокала в негова посока. На него Макрон откровено написа “Шенген” вместо да препоръча “Кради малко”. Което беше обяснено от доминиращите в българската публичност тълкуватели на подвизите на нашия Крали Марко като (нов) голям личен международен успех на почесания зад ухото нашенец.

Представяте ли си как би изглеждала срещата между Макрон и Борисов, ако френският президент наистина е имал намерение да води от(к)ровен разговор с нашия премиер във Варна ( за което, според обичайната практика, е трябвало да има индикации доста преди “любовните сцени” на варненското летище)?

Каквито и “артисти” да са политиците, все пак не е за вярване страстните целувки да последват словестните шамари, ако е имало такива. Или ми е бедна фантазията на какво е способен нашият Крали Марко чрез своята т.н. харизма, мачкайки в прегръдките си французина така, както и с руснак ( например с московския мафиот Лужков на 9 септември 2009 г. в русифицирания анклав “Камчия”) отдавна не се е прегръщал пред публиката?

Навремето Живков се целуваше страстно с Брежнев, просейки евтин петрол за реекспорт за попълване на дупките в бюджета на все по-затъващата в дългове НРБ.

Преданите живковисти и днес го хвалят за тази негова “жертвоготовност” да измъква милиони с целувки. Ученикът на Живков днес мляска наред и получава същите овации за тази своя любвеобилност като за проява на висш пилотаж в международната му дейност. След като не е способен да общува вербално в личните си контакти, що да не действа чрез езика на любовта, универсален и за немите? Нема нужда да знае “жотем”, за го (по)каже. Трябва само да притисне здраво и продължително обекта на любовта си към своя корем, заместител на “жотем”.

Ако не сте съгласни с тази констатация, опитайте се да откриете сценки на подобно общуване между равнопоставени лидери на уважаващи себе си държави, от които поданиците или гражданите очакват да защитават националното достойнство, а не да се държат като кучето, за което дипломатите се озъртат в търсене на камък, докато то им се умилква.

НА СНИМКИТЕ https://www.youtube.com/watch?v=vkMGTSJ5ZHM: Борисов най-напред дължи дълго в прегръдките си Макрон, който с потупване по гърба го подсеща да престане, след което Борисов решава да го цуне и по дясната буза.

Share on Facebook

Признаваме, че не само хубавите книги ни дават силни изживявания. Понякога се отдаваме на високи скорости и екстремни изкачвания. Петрана си беше взела няколко седмици почивка, защото се готвеше за изкачи най-високия връх на Алпите – Монблан. И разбира се, ни беше подготвила изненада – вижте я! И какво още сподели Пепи: Вятърът пречи на...

Специалисти от Японското космическо аерокосмическо агентство са съобщили , че с помоща на космическата сонда 'Акацуки' , която през 2015 успешно бе закрепена на орбита около Венера , са успели да открият разлики в интензвиноста на ветровете на орбитата на планетата в за висимост от географската ширина.

Новата китайската ракета носител на твърдо гориво 'Куайчжоу-11' по време на първият си старт ще изведе на орбита шест космически апарата. По информация от Централната телевизия на Китай.

Звездата от „Игра на тронове“ Ейдън Гилън ще изиграе Джеймс Джойс в новия филм „Джеймс и Лусия“, пише Deadline. Ирландският актьор се прочу се с ролята си на Питър Белиш, един от ключовите персонажи в сериала, чийто финален епизод в неделя се превърна в най-гледаната серия на всички времена. Робърт Мълан (Mad To Be Normal) ще бъде сценарист...

„Един следобед през месец март, в края на седмицата, двадесет и една години след смъртта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб.“ Tака започва и омагьосва още от първото изречение „Хубостта е рана“ на индонезийския писател Ека Курняван (изд. „Colibri“). В петстотинте си страници, които накрая изглеждат много малко на фона на мащабите й, книгата дръзко разказва семейната...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-za-vrazkata-mezhdu-prostiya-narod-i-slabata-darzhava

„Прост народ – слаба държава”.

Не помня вече по какъв повод онзи ден ми се завъртя тази мъдрост в главата и веднага се съгласих с нея. Механично се съгласих, защото, за съжаление, в родната ми родина поводите за афоризми са много и постоянно се трупат един върху друг, а времето за осмисляне на горчивите сентенции е кът.

Обаче после половината ми мозък срита другата половина.

Ами Русия като е силна държава, почти най-силната на света, казах си, нейният народ да не би да е умен.

А Северна Корея? Напоследък тя също е твърде силна държава – има ядрено оръжие, размахва го, заплашва. Но какво да кажем за хората там? Те умни ли са или като цяло им стига един умен Ким да мисли вместо всички? От друга страна – да вземем Молдова. Малка страна, при споменаването на която всеки велик български националист ще се изсмее и ще ти каже, че е далеч по-слаба от нас по всички линии. Даже по футбол, да не говорим за художествена гимнастика.

Но дали Молдова в действителност не е доста по-силна, отколкото изглежда, след като в ООН открито се противопостави на Путин и любезните му „миротворци”, които вече 27 години държат със сила заграбената нейна територия – руско-сепаратисткия анклав, наречен Приднестровие. Докато онзи ден в България, на самата Шипка, под носа на нашите европейски политически титани, бе нагло развятото знамето на руско-сепаратистката, антиевропейска и терористична „Донецка република”, а те мълчаха и гледаха като мишки в трици.

Също съвсем неотдавна Молдова обяви за персона нон грата хлевоустия руския вицепремиер Дмитрий Рогозин заради негови „очернящи и оскърбителни изказвания срещу страната”. Докато нашите плъшоци очевидно не си позволяват и да помислят подобно нещо, въпреки, че същият тип през годините направи ред провокативни изказвания и спрямо България.

Но какво да говорим, те тукашните умници още не смеят да попитат ДАНС кои са тримата офицери от ГРУ в руското посолство в София, дето ходят да бунят Македония в полза на Кремъл – защото ако попитат и получат отговор, ще трябва да ги изгоним най-после от европейската българска територия. Пък това със сигурност няма да е по вкуса на началството в Кремъл…..

Така че – силна или слаба държава е Молдова? И съответно – молдованският народ по-умен ли е от българския или е по-прост, задето прави споменатите неща?

Работата със силната държава е много особена, граждани и изглежда, че съвсем не е доказана връзката между нея и високото умствено ниво на народа.

Например Джон Лок, един от великите бащи на модерната политическа философия на управлението, настоява, че държавата има една единствена цел, задача, ангажимент, функция и още каквото се сетите – да защитава собствеността на гражданите.

Толкоз. Оттам нататък, твърди Лок, за да извърши нещо друго, което не е пряко подчинено на тази цел, държавата трябва да се допитва и да получава специално разрешение от своите граждани. За всяко поотделно.

В противен случай гражданите имат „законното право на бунт” срещу самозабравилите се властници. Дори мисля, че не просто право, а и задължение за бунт беше, но да не бъркам. Още повече – в пропаганден план е твърде непрофесионално да пробуташ на българина дадено нещо като негово „задължение”, вместо да му го рекламираш като изконно „право”.

А сега да помислим – тази функционално ограничена всъщност държава, за която Лок пледира, силна ли би била или слаба?

Можем да си отговорим с примери от реалността. Достатъчно е да вземем предвид, че върху философията на Лок, макар вече с много промени, наложени от новите времена, се базират двете най-велики демокрации в света – британската и американската.

Ние в България нямаме подобни мислители, а и не сме чели много-много творенията на световните умове, когато сме си създавали държавата. За наш срам, не ги четохме дори през 89-90-та, когато се опитахме отново да я /пре/създадем – уж вече такава, каквато на нас ни харесва, а не такава, каквато Москва ни налага.

Обаче дали самият факт на нечетенето доказва наличието на голяма простотия сред народа, поне в политически смисъл?

В един свой афоризъм Джордж Бърнард Шоу твърди, че демокрацията е нещо, при което напълно некомпетентното мнозинство постоянно си избира да го управляват банда корумпирани типове.

Как Шоу, докато в края на 19 век си стои в родната Англия, е стигнал до това изключително прозрение за българската реалност от края на 20 и началото на 21 век, убийте ме, не мога да ви кажа.

От друга страна, правилната иначе логика в неговото изказване противоречи напълно на социалистическите му визии. Великият ирландец цял живот се застъпва за колкото може по-широки избирателни права. А между Първата и Втората световна война пък с голяма стръв възхвалява корумпираните до мозъка на костите си социалистически режими на Мусолини, Сталин и Хитлер.

Добре, де, макар и умен, Шоу е изключително глупав – обаче човекът си е извоювал положението да говори каквото си иска, без да му мисли и всички да го слушат със зяпнала уста. Но неговият единичен случай пак да не дава достатъчно информация за истинската корелация между простотията и силата на държавата, пък била тя и Великобритания.

Обаче да погледнем малко по-общо и да кажем така – и ние не четем, и американците не четат. И все пак май не е случайно, че когато навремето Рейгън заговори за необходимостта от „по-малко държава”, простите американци го разбраха правилно и нещата там тръгнаха на добре.

Докато всички български премиери, включително Иван Костов, винаги са настоявали за „по-силна държава”. И умните папагали тук повтарят ли, повтарят…..

Но какво в случая значи „по-силна”, по силна спрямо кого трябва да бъде въпросната държава?

Съвършено просто е – тъй като няма как България да бъде военно по-силна срещу съседните страни, а и не е способна да бъде дипломатически по-силна в общия план на международните дела, това означава че тя трябва да е по-силна спрямо своите собствени граждани.

Няма друга опция. И неслучайно виждаме, че тук точно тази опция се реализира практически.

Имаме си „силна държава”, при която администрацията е уверена, че е началник на гражданина; при която единственото независимо действие на съдебната система е, че магистратите сами си определят размера на заплатите, които взимат от данъците на данъкоплатеца; при която прокуратурата и специалните служби, вместо да защитават собствеността на гражданите, са станали обикновен инструмент за разчистване на лични, политически и бизнес-сметки с тях; при която правителството „раздава” средства на неправителствените организации, а после всички вкупом се чудим защо тук няма гражданско общество; при която хората от политическия, бандитския и ченгеджийския свят са с еднакво мислене, манталитет и маниери – всъщност, са едни и същи хора, които само от време на време сменят местата си; при която борците срещу корупцията са половината корупция – онази половина, полегнала от другата страна на същата монета.

И така нататък – ако продължа да изброявам всички характеристики на нашата любима „силна държава”, ще ме обвините, че ви мисля за прости, като ви казвам неща, дето и без това си ги знаете.

Заплетена е цялата работа, граждани, но призивът ми е да взимаме пример от съседна Гърция. Там народът е също толкова прост, колкото нашият, обаче все пак е достатъчно умен, та да не допуска държавата му да е силна. Държавата на гърците е толкова слаба, че се занимава с едно единствено нещо – да пази тяхната собственост. Добре, де, с две неща – и да подпомага увеличението на тази собственост.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com