Българският език е изключително богат и интересен. Днес в една Facebook-дискусия бе зададен доста резонен въпрос – защо казваме „софиянец“, а не „софлия“ или „софиянин“? Защо пловдивчанинът е именно „пловдивчанин“, а не „пловдивлия“ или „пловдивец“? А бургазлията защо не се нарича „бургазец“ или „бургазин“?

Въпросът е труден и след малко разсъждения, без научна почва под тях, стигнах до следните умозаключения:

1. Първият случай е, когато имаме -ец/-енец, които са наставки със значение на принадлежност към дадена територия (азиатец, европеец, африканец, австралиец, американец, тихоокеанец). Тези етноиди вероятно произлизат от принадлежността към дадена група (есесовец, чужденец, боец, търговец). По същата логика имаме софиянец, варненец, русенец, великотърновец и старозагорец. Почти винаги, когато завършва на гласна, ползваме този вариант, защото е по-благозвучно.
2. Вторият вид идва от жителство -(ч)анин, -янин и етноиди като „гражданин“ например. И както от „островитянин“ се е получило „англичанин“, така от „гражданин“ се е получило „лондончанин“, т.е. не от територията, а от жителството еди-къде-си. От там всички, които завършват на „град“ и в България ползват този вид наставки – благоевградчанин, асеновградчанин, велинградчанин, разградчанин… А пловдивчанин, плевенчанин и дори казанлъкчанин са се образували по тази логика – живееш там!
3. И накрая, имаме и -лия, с която определяме характеристика на някого. Знаем, че кибритлията се „пали“ като кибрит, паралията се характеризира с това, че има пари, а мераклията – с мераците си. Е, от там и Бургас е характерен за бургазлията, Варна – за варналията, Ески Заара (име на Стара Загора) – за заралията, Велико Търново – за търновлията и т. н. Със сигурност, времето също влияе на това какво окончание да се използва: напр. имаме русенец, но русчуклия.

И ако още не е станало ясно, ще дам за пример Хасково, защото съм чувал хасковчанин, хасковлия и хасковец, тоест словообразуване и с трите суфикса. И трите са приемливи, но „хасковец“ акцентира върху принадлежността на човека към хасковската територия, хасковчанинът е гражданин и жител на Хасково, а хасковлия набляга върху характеристиката на въпросния каун, а именно, че е от Хасково…
Надявам се, че съм бил полезен и разбран.

А доколко съм прав – ще се радвам, ако се намери специалист по морфология или лексикология, който да го коментира.

Материалът За етническите наставки: Защо казваме „софиянЕЦ“, но „пловдивчаНИН“ и „бургазЛИЯ“? е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

В края на септември изведнъж бях обзет от манията да блогвам всеки ден.

След години, в които една-две публикации на месец бяха максималното, което можеше да се „издои“ от мързеливия автор на този блог, някак спонтанно реших, че „излизането от комфортната зона“, а.к.а рушенето на стереотипи в ежедневния живот, е „правилното“ решение.

Оказа се и правилно, и не.

По отношение на комфортните зони беше отлично.

По отношение на блогването въобще не си струваше.

Нека поясня. Подобен ангажимент (да блогваш всеки ден) наистина те кара да излезеш от „комфортната зона“.

Какво значи това? Ами значи да правиш неща, с които не си свикнал. Редовно. Например, да публикуваш нов текст всеки ден. С усърдността, с която си го правил веднъж месечно преди. Да речем. И резултатите са налице:

„Гювечета по Тишански“ от 25-ти септември;

„Онлайн“ (за първата среща с интернет) от 26-ти септември;

„Страх от зъболекар“ (за страха и смелостта най-после да отидеш) от 27-ми септемрви;

„Домашна пица с хляб А ла Мама“ (за най-вкусната пица) от 28-ми септември;

„Колекционерът“ на Джон Фаулз“ от 29-ти септември;

„Тиквички с яйца и сирене“ от 30-ти септември;

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб“ от 1 октомври;

„Гъби по Дижонски“ от 2 октомври;

„Подчинение“ на Мишел Уелбек“ от 3 октомври;

„Мисля, че и двамата заслужаваме по една кралица до себе си“, от 4 октомври.

И така приключи всичко. После си починах няколко дни. И написах едно от най-яките есета, които съм правил някога:

„Добър слуга, но лош господар“ от 8 октомври. 

Какво научих от този експеримент?

Че не се старая по-малко, защото „трябва“ да публикувам всеки ден. Ако ще е рецепта – да си ебе майката, ако ще е откровение – също!

Че не ми се занимава всеки ден. На мен самият не ми пука достатъчно, представям си колко ви е транс-кур-о на вас, скъпи читатели…

Но достигаме и до най-важния урок, а именно:

Тази самопоставена, самовдъхновена и самоорганизирана „инициатива“ ме накара да начупя комфортните зони в целия си останал живот.

Така например, не бях лягал на зъболекарски стол от 1984-та (защото ме е страх като бито куче), а сега съм на път да си оправя всички зъби.

Освен това, започнах нова работа.

Освен това, смених си гардероба.

Освен това, спортувам повече от средния читател на този блог, сигурен съм.

Освен това, прекарах 3 седмици абсолютно трезвен.

Освен това, прочетох повече книги за една седмица, отколкото ще прочетете през следващата година…

Освен това, написах повече, отколкото ще напишете през целия си живот.

Освен това, станах бърз, спонтанен и прецизен готвач.

Има и много неща, за които е неприлично да се говори тук…

Експериментът си заслужаваше.

Малка част от плодовете му берем онлайн.

На останалите се радваме в живия живот, където трябва.

Смятам експеримента за успешен. И за приключен.

Тихомир Димитров