ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: ЕСПЧ укàза на България да не бута ромска къща в Пловдив и обяви, че ще гледа делото с приоритет

Меморандум на български неправителствени организации

FRA: Сред мюсюлманите в ЕС се наблюдава висока степен на доверие към държавите въпреки широко разпространената дискриминация

Открито писмо на български неправителствени организации във връзка с кандидатурата на България за домакин на Европейската агенция за лекарствата

Правозащитниците като „вредители“

Незабавна реформа в детското правосъдие поискаха граждани и неправителствени организации

Десетото издание на наградите „Човек на годината“ вече приема номинации

Ново предложение за авторските права може да наруши свободата на изразяване на потребителите онлайн

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: Валери Симеонов е осъден за антиромска реч на омразата

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: Централната и местната власт трябва да поемат отговорност за бедстващите семейства с деца от кв. „Орландовци“ в София

Фондация "Медийна демокрация" и Асоциацията на европейските журналисти - България представят изследването "Да бъдеш журналист: състояние на професията". ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА (PDF) С ъ д ъ р ж а н и е Увод Професия журналист: между призванието и срама | Орлин Спасов Методика Анализ на данните Семейна среда и образование | Орлин Спасов Семейна среда | Ранни мотивации ...

Изследването е осъществено от екип студенти по европеистика в Софийския университет в състав: Десислава Николова, Екатерина Чалъкова, Иван Иванов, Мария Никодимова, Кристиян Димитров, Мария Сапаревска, Мартин Градев, Миглена Колева, Мирем Кабил, Нели Калинова и Силвия Бончева, с участието на Ани Табакова, Бояна Барутчийска, Емил Николов, Никола Гърков и Христо Христов, ...

Изследването е осъществено от студентите по журналистика в Софийския университет Борис Мутафчиев, Евдокия Ангелова, Йоанна Чернева, Кристина Александрова, Руми Рафет, Стефан Игнатов и Теодора Патронова в рамките на дисциплината „Медиен анализ” (учебна 2016/17 – летен семестър, преподавател проф. дсн Снежана Попова) ИЗТЕГЛИ ФАЙЛА - ФАЛШИВИЯТ Е-ПЛОЩАД (PDF)

Колкото и да съм обикалям из Родопите, все ми се струва, че съм видял твърде малко от тях. Без много да се чудя, хванах пътя към обвития в булото на забравата Кормисош.

Оказва се, че тази огромна територия навремето е била предназначена за ловен парк. Дори неколцина села в един от доловете са били изселени, за да могат величайши гости да ловуват на воля.

Още с навлизането в парка се усеща оживление - чува се тропот, притичват сърни, елен се обажда сърдито... Диви кози, отвикнали от човешко присиствие, бягат панически от неочакваната среща.

Разположението на Кормисош е такова, че Родопите се разкриват като на длан. Ако погледнеш на север, погледът минава през Белинташ и стига чак до Стара Планина.

Във всяка друга посока се разстилат безкрайни родопски простори.

Краят на този ноемврийски ден предвещава студена нощ.

Мразовитото утро е съвършенно ясно, без типичните родопски мъгли.

Кормисош спокойно може да се нарече най-пустото място в Родопите. На километри не се забелязва ни пушек, ни път.

Като море от нагънати зелени хребети.

На връщане, през оредялата гора, се открояват признаци на цивилизация.

Дълбоко в усойните долове есента е в разгара си.

В тези закътани родопски пролуки трудни достигат слънчеви лъчи.

Човешкото присъствие е рядкост, идилията е пълна.

Изпаднал в божествено опиянение, съвсем ненадейно се натъквам на древен римски мост. Все пак, някога по тези забравени от бога места са бродили хора, оставили следи, които времето не е успяло да заличи.

Съществуват магнетични места, които сякаш са изваяни от въображението на велик творец, бил той писател или художник. Нужно е само да изчакаш подходящият сезон и час, и те могат да се разкрият пред теб в цялата си прелест.

Бях напълно убеден, че едно такова място се крие някъде в Източните Родопи, сред живописните меандри на Арда. Когато се озовах там и след като започна да се развиделява, имах чувството, че вече съм го сънувал.

Как да опиша нещо, което може само да се преживее? Освен красива гледка в кадъра, това e далечния ромон на реката, свежия аромат на есента, студения полъх на ноемврийското утро.

Когато слънцето се надигне над планината и огрее с девствена светлина пъстрите гори, и най-коравият тип би се разчувствал пред величието на майката природа.

Огнени лъчи се прокрадват между облаците и върховете.

Изглежда все едно в гората бушува пожар.

Какво ли е да живееш на подобно място, достойно за въображението на гениален художник?

Малкото родопско селце е притихнало.

Животните не са затворени във ферми, а са разпръснати из околните поляни.

Както утрото отстъпва на деня, така и последните облаци избледняват във въздуха.

Някъде наблизо, сред безбройните селца и махали, се срещат останки от древни крепости.

Една такава, крепостта Кривус, е толкова затънтена сред меандрите на Арда, че ми е трудно да я открия.

Ориентирам се по интуиция, тъй като от новата туристическа пътека нищо не е останало, за разлика от каменните руини, които стоят тук повече от десет века.

Само ако можех да си представя как е изглеждала крепостта в оригиналния си вид... Или пък археолозите да си бяха свършили работата и да я възстановят, но това вече е фантазия, не е до въображение.

Вчера държавната корпорация отбеляза 10 годишен юбилей от създаването си с всички съпътстващи мероприятия. Специално поздравително писмо от президента Владимир Путин, отчитане на успехи и победи, музики, песни и танци, награди, хвалби и ...

На 27 ноември Апелативната комисия на ЕС, в която гласуват страните-членки, взе решение за подновяване на разрешението за използване на глифозата. Той е най-широко употребяваният хербицид в света и се използва прекомерно от небиологичните фермери, както и на детски площадки, паркове и други обществени места.https://offnews.bg/ikonomika/zaradi-glasa-na-balgaria-es-ne-zabrani-herbitcid-veroiaten-kantceroge-670389.html

Не си спомням друг пример за решаващ български глас, определил колективно решение на ЕС ( в случая едва ли е за хвалене, че българското “против” е блокирало спирането на една земеделска практика, която еколозите определят като вредна за природата, т.е. и за гласуващите предложението за прекратяването й). Нито пък мога да се произнеса поради какви причини българското правителство е заело тази позиция. Предстои това да се изяснява след свършения факт, ако властити ни са така любезни да обяснят, а медиите- да не бъдат чак толкова “любезни” и да ги попитат.

Но каквато и да е била причината за българското решение, ясно е едно: в рамките на евросъюза една малка величина, като България, може да играе ключова роля чрез своя глас- за добро или не.

Казусът е достоен за вниманието на проповядващите лъжливото твърдение за това, че нищо се било променило в нашия статут на държава, подчинена на големите и силните в рамките на западните съюзи, в които членуваме. Преди сме правили каквото иска СССР, а сега- ЕС ( и САЩ, разбира се).

Нещо повече, путинофилстващите атакисти, които напоследък бяха нахранени с власт и се умълчаха ( с пълна уста не се говори, а още помалко се крещи), размахваха години наред кремълската опорна точка за “европейското иго” в България.

Ако това е “иго”, то как да наречем периода на “братската дружба” в рамките на СИВ ( и Варшавския договор), където дори на теория никой нямаше право да възразява на Москва, а “антисъветизмът” беше в България възможно най-страшното престъпление от политически характер, в което някой можеше да бъде обвинен?

Поради липса на степени на игото, които да бъдат използвани за определяне фактическото робство в НРБ по отношение на колониалните ни владетили, предлагам да се задоволим с руската дума “крепостничество”. То отговаря по-точно на статута на закрепостения в родното си място българин, който нямаше право да пътува без специално разрешение не само в чужбина, но дори да се мести без разрешение на МВР да живее от селище на селище. В “крепостта” на социализма СССР десетки милиони крепостни колхозници дори не притежаваха паспорти

България имаше население от крепостни гражани, които по стара руска традиция да се продават цели села с населението им, бяха предложени вкупом за продан на СССР- на два пъти при това. Тъй че, “европейското иго” определено е за предпочитане пред съветското крепостничество. Това е “игоистичен факт”.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: https://ribalych.ru/2014/09/10/skolko-stoil-chelovek-v-rossii/

Share on Facebook

На днешната дата, 2-ри декември 1942-ра г., в южните покрайнини на Чикаго, Илинойс, САЩ, е проведен експеримент за предизвикване и поддържане на верижна реакция на деление на Уран с цел производството на НЕсъществуващия химичен елемент н...

Прословутият като съчетание от лаконичност и обобщаваща всеобхватност отговор на руския историк Карамзин на въпроса какво става в Русия е бил валиден не само за 19-ти век, когато отговорил на руски емигранти в Париж с една дума : “крадат”.  Противно на доста противните внушения, че кражбите в СССР са били едва ли не изкоренени поради жестокото ( но справедливо, разбира се!) преследване на крадците, разстрелвани безмилостно в мирно време и по време на война, най-голямото крадене в историята на империята е настъпило именно в нейния болшевишки период. Защото кражбата се е превърнала в държавна политика и не само в материалната област чрез крадене на западни технологии, без които нямаше да има нито съветска космическа програма, нито военна индустрия, с която толкова се гордеят и днес в Русия). Поголовно, нагло и безпрецедентно съветските “творци” са крали чужди творби, което е по-малко известно от присвояванията на чужди постиженя в науката и производството, чиито недоносени съветизирани рожби са добре известни и в България, където дори са втирично откраднати чрез тяхното т.н. “побългаряване” ( вземете само “Калашников като пример).

В този смисъл статията на Васил Данов ( публикувана по-долу) е принос към кра(д)еведческите познания за най-крадливия, но обявяван за най-справедливия строй. И не бива да се чудим, че върху руините на държавата-крадец възникна днешната клептокрация в Русия, която е упълномощена да открадне трилиони срещу съответните “отчисления” на “когото трябва” – нещо, което предстои да стане публично доказано с точни параметри на дългоочакваната, обещана от американските власти обобщена информация за откраднатите от Русия трилиони по време на петролния бум там и скрити в американски банки. Развръзката е насрочена за 2 февруари 2018 г., когато изтича срокът на закона, с който банките бяха задължени да разкрият тази информация.

Съюз на Съветските Плагиаторски Републики

КРАДАТ ФИЛМИ, ИСТОРИЯ, ЗЕМИ, ТРАДИЦИИ

Открай време руската империя (СССР или Руска федерация) представлява черна дупка, в която изчезват народи, земи, езици, имена, предания и легенди. Вместо тях се появяват фалшиви митове, обясняващи, че всичко, що се яде, пие, лети, стреля и т. н. е изобретено (построено, открито) от някой гениален руски мужик, който само е пропуснал да регистрира патента си поради общата изостаналост на държавата и поради „творческо съвпадение” на откритието му с подобен проект, реализиран в хищния, завистлив и „загниващ” Запад.

1930 г. САЩ. Звездите на нямото кино Стан Лаурел (вляво), Лоурънс Тибет и Оливър Харди (вдясно) в кадър от филма „Песента на мошеника”, който разказва за отвличане на девойка в Кавказ. Режисьори: Лайънъл Бъримор и Хъл Роуч.

https://historyporn.d3.ru/aktery-amerikanskoi-komedii-o-pokhishchenii-devushki-na-kavkaze-1930-god-ssha-1469504/?sorting=rating

1966 г. СССР. Популярните комици Юрий Никулин, Евгений Моргунов и Георгий Вицин в кадър от филма „Кавказка пленница”, който разказва за отвличане на девойка в Кавказ. Режисьор: Леонид Гайдай. 

Случайно съвпадение? Едва ли. Защото следващият филм на популярната тройка съветски комедийни актьори също е откраднат от американското кино: “Пес Барбос и необычный кросс” („Кучето Барбос и необичайният крос”) представлява „творческа” преработка на оригинала “The Lucky Dog” от 1921 г., в който отново играят Лаурел и Харди.

Ако досега не сте забелязали, съм принуден да обърна височайшето ви внимание към факта, че любимият на милиони съветски и български зрители анимационен филм „Ну, погоди!” поразително напомня идеи, герои, характери, ситуации и сюжети, създадени от студията „Уолт Дисни” поне три десетилетия преди да се появят съответните съветски „шедьоври”. Стотиците филмчета „Том и Джери” няма как да не ви светнат кой от кого е крал и кой колко е оригинален в най-популярното изкуство на 20-и век.

Първата серия на „Том и Джери” е заснета през 1940 г., а първите кадри на „Ну, погоди!” – през 1969 г. Доста са крали и от Любимия на милиони деца „Мики Маус”, чийто първи рисунки се втурват по екраните през далечната 1928 г. Няма как съветските идеолози да обвинят американците, че са взели нещо от комунистическото кино.

Смешният и уж чисто руски филм „Джентълмени с късмет” е взел до 70 % от духа, типажите и скечовете на стари чернобели италиански кинокомедии. Най-много е копиран комикът Тото.

Сергей Михалков, авторът на съветския химн и баща на режисьора-путинист Никита Михалков, постига литературна слава с приказката „Трите прасенца”, която е превърната в популярен анимационен филм. По-късно става ясно, че всъщност „Трите прасенца” е стара английска народна приказка, но в онези години в СССР смее ли някой нещо да каже или да пита за авторско право, за морал, за плагиатство, за човешки права и творческа свобода?

Популярните мелодии от музикални филми като „Веселите момчета”, „Трактористи” и пр. са копирани от известни мелодии в „гнилия” Запад, до който не са имали достъп съветските читатели, зрители и слушатели. А „Гласът на Америка”, „Свобода” и „Свободна Европа” бяха заглушавани от най-мощните станции за РЕБ (радиоелектронна борба), произвеждани някога в света.

„Трубадурът” на съветската 

филмова песен Исаак Дунаевски

Провъзгласеният за маестро на съветската филмова песен Исаак Дунаевски („Волният вятър”) най-безсрамно краде музика от американски кънтри- и блус певци от началото на 20-и век, от национални украински и еврейски песни и даже от класиците. А мелодията на най-известната песен от филма за волния вятър „А ну-ка песню нам пропой веселый ветер, веселый ветер, веселый ветер…” е отмъкната от марш на италианските черноризи фашисти. Но след като прехваленият съветски „творец” е лауреат на две Сталински награди, кой би могъл да се усъмни във величието на неговите музи?

Преди години доста народ подсмърчаше при прожекциите на съветския екшън „На бой отиват само „старците” („В бой идут одни старики”), изпълнен с победи над хитлеристките въздушни асове и с популярни съветски песни като „Смуглянка”. Ала хваленият и толкова награждаван филм е директен препис от шедьовъра на нацисткото кино „Щуки”, прославящ превъзходството на хитлеристките летци в небесните висини и на Запад, и на Изток. Само униформите и песните са различни.

”Там смуглянка-молдованка собирала виноград…”

По времето на соц. реализма руснаци разказваха следния виц: седят в клуба на композиторите двама автори на музика и единият се оплаква, че вече нищо не му идва наум, че се чувства изчерпан и скоро ще бъде принуден да гладува. Другият го съветва: „Вземи най-известната в момента песен и препиши нотите отзад напред”. „Не става, отговаря първият. Вече опитах. Излиза Чайковски в оригинал.”

В недоразвития и в развития соц съветските „творци” крадат така, както са крали предшествениците им от имперска Русия. Крадат изкуство, технически постижения, оръжие, традиции, обичаи. Каквото падне.

Матрьошките са донесени от Япония от руски пленници след Руско-японската война през 1905 г. В Страната на изгряващото слънце векове наред хората правят дървени фигурки на бога на щастието и дълголетието Фукурума. Божеството е изобразявано с няколко глави, които са били скривани в основната му фигура. Матрьошката става популярна в Русия, след като с промишленото й производство се заема предприемачът Сава Мамонтов.

Самоварът (хо-го) е създаден в Китай, ползван е от перси и от волжки българи (в разкопките на средновековния гр. Белджамен са намерени медни самовари) столетия преди да стане атрибут на исконния руски дом.

И водката не е създадена в Русия. Този култов алкохол, станал неразделна част от кръвната картина на руснака, е произвеждан от скандинавските народи още през времена, когато руските племена са пиели само медовина с мед, откраднат от мечките в гората. В Русия водката е донесена от Петър Първи. Преди това епохално събитие през 15-и век в някои руски градове са били внасяни от Италия съдове за дестилация на алкохол.

Руснаците са най-големите лъжци и в историята на войните. Не от днес, не от вчера, а още от преди Иван Грозни. На 2 декември 1805 г. при Аустерлиц Наполеон след гениални маньоври като по чудо разбива  руснаци и австрийци. Сражението е наречено „битката на тримата императори”, а победата е сред любимите шедьоври на френския пълководец. Битката при Аустерлиц се изучава във всички военни училища и академии. Само в Русия никой не съобщава за нея. Все едно, че не се е състояла.

До ден-днешен руската пропаганда лъже, че при Бородино армията на Кутузов е удържала победа срещу Наполеон. Истината е по-друга. Руските войски се оттеглят от бойното поле, като дават повече жертви при първоначално числено превъзходство. По-късно руснаците сами подпалват Москва и се крият, за да „спасят армията си”. Да я спасят от какво? От Наполеоновите войски, естествено. Наполеон остава на бойното поле при Бородино като победител и влиза в изоставената Москва, въпреки че мнозина историци смятат резултата за равен.

За измислените „победоносни” сражения през Първата и през Втората световна война няма смисъл да повтаряме. Достатъчно е да си припомним книгите на Виктор Суворов.

Вероятно вече знаете, че прочутият автомат „Калашников” е създаден от Хуго Шмайзер, че реактивният миномет „Катюша” също е сътворен от германски оръжеен конструктор. Че формулите и чертежите на атомната бомба са откраднати от САЩ и предадени на Сталин от съветските шпиони Етел и Юлиус Розенберг. Че първите съветски ракети, проектирани от академик Корольов, са модернизирани проекти на Вернер фон Браун и че СССР изстрелва първия си изкуствен спътник и праща Юрий Гагарин в Космоса с идеи, чертежи и компоненти, произведени в хитлеристка Германия и изнесени като трофеи от съветските войски.

И даже победоносният вик „Ура!” е експроприиран от татаро-монголското „Хурра!”.

Автомобилът „Москвич” е несръчно копие на стар модел „Фиат”. Дизайнът на луксозното съветско возило „Волга” е забърсан от забравен модел на „Кадилак”, а мечтата на съветския номенклатурчик „Чайка” е грубо копие на „Пакард” от 40-те години на миналия век. За ладата-жигули има официален договор с „Фиат”.

Но защо някъде в титрите на филмите, в надписите на песните съветските полу-автори не са отбелязали със ситни букви, че неповторимата им „творба” е римейк, „по мотиви на…”, кавър или нещо друго на всеизвестния оригинал?

Как?! Съветските автори да се учат от някого? Да вървят по проправени от други творчески маршрути? Никога! Пионер значи първопроходец. Такъв е съветският човек. Такова е съветското общество!

В ляворадикалните, прилагащи военен комунизъм държави, хората са несвободни и твърде бедни, за да развият въображението си, да бъдат разкрепостени дотолкова, че да пеят, да се шегуват и да се смеят от сърце. А когато най-талантливите и свободомислещи членове на обществото или са разстреляни, или са вкарани задълго в месомелачката на ГУЛаг, не остава нищо друго, освен да бъдат копирани, крадени, наподобявани или маскирани зад пошли повторения идеите и постиженията на истинските създатели на красота.

Особено когато в страната на строящия се комунизъм никога не са били приемани закони, защитаващи авторското право, частната интелектуална собственост и пр. „буржоазни измишльотини”.

Съветските автори-преписвачи не са и предполагали, че Желязната завеса все някога ще падне и очарованите от техните магии зрители ще разберат, че съдържанието, същността на филмите (идеи, образи и сюжет) са били измъкнати от най-интересните и обичани творби на „загниващия западен капитализъм”. В о Бозе почившия Съветски съюз не са и сънували, че нявга ще настъпи ерата на интернет и кокошкарските им кражбици ще бъдат разкрити и разобличени пред милиарди прогледнали за истината човешки същества, пред страшното минало и пред прекрасното бъдеще на човечеството.

Все пак няма ли поне едно, поне няколко истински, оригинални съветски (руски) творения, които ще останат във вековете?

Как да няма: болшевизмът, ЧК (КГБ), „Бояришник” и ГУЛаг.

Засега.

                                                                                                    Васил Данов

Share on Facebook

Издателство „Жанет 45“ отново оправда високите ми очаквания, този път с емоционалния и емпатичен сборник с разкази на Джумпа Лахири „Непривича земя“ в прекрасен превод на Зорница Христова. Чела съм и първия („Преводачът на болести“), заричам се да прочета и третия, ако младата американска авторка от индийски произход напише такъв. Стилът на Лахири е човечен, трогателен и...

Пиарите знаят, че пленарната зала е за предпочитане пред всеки рекламен блок. Защо например толкова често се иска вот на недоверие? За да падне правителството ли? Съвсем не. Иска се заради онази процедура по дебати, която задължително се излъчва директно по обществените медии. Партиите получават часове безплатно телевизионно време да държат речи, да развиват тези и да вадят компромати.

Подобна, макар и не така епична, е картината и когато дойде време да се обсъжда и гласува държавният бюджет. Какво е той – политика, рутина или шоу? Ако бюджетът се опитва да промени курса на страната, ако залага реформи и сочи приоритети – тогава е политика. Когато гледа само как да угоди на браншове, съсловия и институции – тогава е рутина. Когато пък бюджетът се използва само като повод за размяна на остроумия – тогава е шоу.

Като кое от трите се очерта приетият в последния ден на ноември бюджет за 2018? Безспорно имаше от всичко – къде повече, къде по-малко.

Като замисъл е преди всичко рутинен, защото се стреми към запазване на статуквото, за да няма недоволни. В много сектори са предвидени допълнителни пари, но главно за увеличаване на заплати и на ведомствени разходи. Този подход може да бъде описан като „дай да турим и днес нещо в тенджерата, пък за утре ще му мислим“. Безспорно, човек може да изяде и да изходи и много повече, отколкото му дават, но тази дейност не води обществото наникъде. Само синдикатите мислят единствено за доходи и за нищо друго (както сами се хвалят) и затова, слава Богу, по закон не им е разрешено да управляват държавата.

Разбира се, в закона наблюдаваме и някаква политическа визия. С близо половин милиард е увеличен бюджетът на образованието. За съжаление, парите ще отидат предимно за заплати, но и това не е малко, защото не може учителят да е на социалното дъно и същевременно да изисква уважение от учениците. Казвам „за съжаление“, единствено защото колкото повече пари отиват за заплати, толкова по-малко ще отидат за реформи, а всеки знае, че система, която се реформира кадърно и далновидно, в един момент сама ще генерира доходите на заетите в нея и няма да разчита на подаяния отвън. Първата необходима реформа е да се закрият безсмислените училища и освободеният от тях финансов и кадрови ресурс да се насочи към смислените. Да се сложи край на корумпиращата схема „парите следват ученика“, заради която се напъват да съществуват десетки запустели училища с щатен личен състав, добруващ от „мъртвите души“, дето ги „следват парите“. Да се преосмисли учебната програма и най-вече съдържанието на курсовете по литература и история. Да се въведе предмет „общество“ или както там ще го нарекат, който да запознава децата с институциите и основните юридически принципи, чрез които съществува обществото. Да се подменят хартиените учебници с електронни, да се създаде онлайн среда за общуване между учители, ученици и родители. Ето, доколкото влагането на бюджетни средства във възнаграждението на учителите е рутинно поведение, дотолкова влагането в оптимизиране на системата и учебното съдържание е политическо. Образованието е стратегически сектор и като такъв трябва да е приоритетен. Още повече защото е чувствителен поради своята бавна рентабилност – плодовете от дадени добри политически действия ще се берат след 15-20 години, когато я камилата, я камиларя. Този който ги е провел, вероятно няма да се увенчае с лаврите, защото тук не е Великобритания, та внукът ми да членува в моята партия, в която аз членувам, защото неин член е бил дядо ми.

С близо половин милиард са увеличени и парите за здравеопазване. Тук много приятно впечатление прави, че най-сетне се обърна внимание на доболничната помощ – предвидени са 27 милиона (малко, но от сърце), като 7 от тях са за първична, още 7 за специализирана извънболнична помощ, 3 млн. за медико-диагностични дейности и 10 за дентална помощ. Проблемите в поликлиниките бяха много остри, защото цените на медицинските услуги и особено на лабораторните изследвания бяха драстично изостанали от увеличените общи разходи, което беше поставило лекарите в поликлиниките (обикновено ценни стари специалисти) в унизително положение. Но дали тези пари ще променят положението или само ще оставят повърхностното впечатление, че нещо по въпроса се върши? Ще кажат злочестите управители на поликлиники, зорлем превърнати в търговски дружества.

От друга страна се направи предложение за мораториум върху откриването на нови болници, защото в момента само София по брой на болниците е изравнена с Холандия и в обществото витаят тежките подозрения, че много от тези заведения се създават с единствената цел да точат здравната каса и оперативните програми.

По-голямата част от допълнителните пари за здравеопазване ще отидат за болнична помощ и за лекарства.

Другите по-забележителни бюджетни увеличения са за социални дейности (740 млн.), за сигурност (280 млн. основно за заплати, но щяло да има и за техника) и, разбира се, за бюджетите на министерствата и някои други администрации.

Като цяло, най-голямо увеличение се предвижда при капиталовите разходи (строителство, инфраструктурни проекти), но дали ще се извършат в пълен размер не се знае, защото са силно обвързани с европроекти.

Заедно с всичко това се вдига пенсионната осигуровка и акцизът върху цигарите. Свежите постъпления в бюджета във връзка с увеличаването на минималната работна заплата също се подразбират.

Ето така изглежда бюджетът политически. Което го прави да изглежда съвсем не толкова политически, колко би ни се искало и колкото би трябвало да бъде.

Бюджетът е основният инструмент, с чиято помощ съвременната държава провежда политиките си. А политиките не са нищо повече от подреждане на приоритети. То е като домакинството – ако при едни и същи заплати този месец решим да купим 5 кила ракия по-малко и две книги повече, то очевидно сме поели курс към културна революция, водим политика, насочена към подобряване качеството на човешкия ресурс.

Стар наш проблем е, че като си гледаме бюджетите, не можем да разберем кои са нашите национални приоритети. А те може да са най-различни. Може да е армията, може да е селското стопанство, може да е науката, може да е образованието. Може за нуждите на властта това да са полицията и данъчната администрация. А може даже да е и културата, ако чувстваме недостиг на идентичност и, разбира се, има в какво да инвестираме. Ако бюджетът залагаше приоритети (тоест, ако определяше политики), щеше да има и парламентарен сблъсък с опозицията. Едните щяха да кажат, че приоритет са инвестициите и да намалят данъците; другите щяха да се опънат и да кажат, че приоритет са социалните придобивки и да увеличат данъците. Едните щяха да кажат, че приоритет са високите технологии; другите щяха да отговорят, че по-важна е механизацията и мелиоризацията в селското стопанство. Така или иначе, щеше да има съдържателен дебат. А сега какво?

Както стана ясно, законът за бюджета е особен закон, защото членовете в него са „свързани математически“ по думите на финансовия министър – не можеш да пипнеш само на едно място, без да промениш и всичко останало, точно като в екселска таблица. Въпреки това в продължение на две денонощия опозицията не даде на депутатите да склопят очи, атакувайки бюджета дума по дума с нови и нови предложения. Човек ще рече, че става въпрос за предложения, които рисуват съвсем различна политическа картина, съвсем различни приоритети, съвсем различен път. Да видим:

БСП се вдигна на война за 5 милиона повече в бюджетите на БНР и БНТ, защото заплатите на музикантите в оркестъра на Радиото били малки; настоя за символично увеличение на бюджета на разузнаването (от което не може да произтече нищо по-различно); настоя за увеличение на бюджета на Фонд „Земеделие“, за да посреща евентуални щети от климатични промени (?!); настоя също да се преразгледа държавното субсидиране на отделните общини (в последното има смисъл, доколкото управляващите дават пари на своите кметове, а опозиционните оставят да мрат от глад).

Сред фундаменталните предложения на БСП беше и един милион за ремонт на Зографския манастир и Ал. Невски, който беше приет от умиление, после беше махнат и сега ще се ходи на Конституционен съд по този случай.

Нищо! Финансовият министър обеща, че дори да е отпаднало, макар и при съмнителни процедурни обстоятелства, по погрешка приетото предложение на социалистите, то разходът пак ще се направи, въпреки че мнозинството е против него. Нещо не разбирам… Защо се прави закон за бюджета, защо се дебатира и защо се гласува, след като това очевидно няма никакво значение?

Ето защо с горчивина казваме, че нашият бюджет, преди да е политика, преди да е дори рутина, е преди всичко шоу. А това е така, защото ако опозицията трябваше да предложи, приеме и изпълни държавния бюджет, със сигурност щеше да ни представи абсолютно същия документ и яростно да защити достойнствата му. Ако пък управляващите бяха опозиция, щяха да обвинят опонента в крадливост и некадърност с абсолютно същите слова, с които сега обвиняват тях. Иначе казано, независимо от това кой беше на власт, щяхме да имаме един и същ бюджет.

Така е, когато съперниците за властта обещават едно и също – икономически растеж, нови работни места, големи пенсии, цветя, рози и сладолед. Това, че възможният за България бюджет е само един, е донейде успокояващо, защото очевидно нищо не сме пропуснали. Е, не е все едно, разбира се, чии фирми ще печелят обществените поръчки, но това е тема на друг – дълъг и печален разговор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

По едно за всяка година без фейс:

Продължавам да обичам минимализма:

В музиката.

В интериора.

В отношенията.

Най-вече онлайн.

Въпрос на хигиена.

Току-що загубихте минута.

В разглеждане на автопортрети.

Малоумни, ако трябва да си призная.

Сега умножете минутата по броя „приятели“.

И по броя на часовете  в „Клюкарника“ от 2009-та насам…

Тихомир Димитров