Нормално ли е да не ме интересува съдбата на „царските имоти“?

12/07/17 16:02
(http://sulla.bg/)

Нормално ли е да не ме интересува съдбата на „царските имоти“?

Почти съм решил да отида на психоаналитик, да легна на кушетката и с горестен глас да изповядам:

– Докторе, има ми нещо! Всички говорят само за царските имоти, заемат героични пози, пенят се, дрънчат с доспехи под знамената на справедливостта. Сякаш само мен тези имоти не ме интересуват. Нормално ли е това?

И наистина, какво ме засягат имотите на този или онзи човек? Че аз даже не знам кои са тези царски имоти, от които са се възпалили социалните мрежи. Какви са? Дворци? Гори? Ако са дворци, аз със сигурност няма да ги обитавам, тъй че не ме е грижа дали ще ги обитава царят, дали ще ги приватизира някоя мутра или ще останат държавни за лична наслада на партийните номенклатури. Разбира се, някой може да каже, че в тези три различни случая дворците няма да се стопанисват по един и същи начин. Да, вероятно царят няма да промени нищо, от друга страна вероятно мутрата ще си сложи златен клозет или друга подобна инсигния, а пък ако се реши да бъдат държавни, то ще се натовари някое учреждение с грижата за тях и с него ще злоупотребява всяко следващо ръководство и всеки следващ чиновник. Но дори и да има разлика в потенциалното стопанисване на дворците, мен продължава да не ме интересува – нито ще стана по-богат от това, нито по-беден.

Ако са гори, то тези гори се използват главно за сеч и за лов. Тези две дейности са надлежно регламентирани и ако правилата се спазват, няма никакво значение чия собственост са горите, особено когато няма шанс да са моя. Е, винаги има опасност от бракониери и незаконна сеч. Тогава остава да се прецени кога тя е най-голяма: когато горите са царски, когато са мутренски или когато са държавни (респективно общински).

Но това са празни и суетни мъдрувания. Нали не спираме да се бием в гърдите, че искаме законност, нали затова се борим за ефективна съдебна система? Има си съд, нека съдът реши. Ако царят има право на имотите – да му ги дадат. Ако няма – да не му ги дават. Добрият гражданин трябва с разбиране да приеме всяко от двете решения.

Някой може да възрази, че съдът е корумпиран, защото в България държава няма и доколкото има, тя е мафиотска, поради което „сме ударили дъното и никога няма да се оправим“. Възможно е, но това не означава, че споровете трябва да се решават по незаконен начин. Пък и ако е корумпирана една съдебна инстанция, спорът отива на следващата. Ако са корумпирани всички инстанции, спорът се отнася към международните съдилища. Това е пътят. Това е смисълът да си част от цивилизования свят.

И ако всички са съгласни с това, защо са тези нерви? Защо е този интерес към паничката на другия?

Отказвам да приема, че всичко е заради „вековната злоба на роба“ (Гео Милев), заради омразата към богатия и желанието той да бъде стъпкан в калта. Дворците са си дворци и от гледна точка на омразата към живущите в тях е все едно дали това е царят, Бойко Борисов, Ахмед Доган, Делян Пеевски, Иван Стамболов, Лили Иванова или който там щете. Очевидно причината не е само тази.

Според мен причината е преди всичко народопсихологическа. Ние имаме една много важна черта – предразположението към възмущение. При нас възмущението е типично национално състояние.

Нас вечно някой ни е ограбил, вечно сме онеправдани, жертва сме на перманентна несправедливост, която ни пречи да се разгърнем като такива, за каквито сме родени (тоест, високоплатени гении, пред които се прекланя целият свят). За всяко нещо трябва да се намери виновен, да си понесе отговорността и да бъде наказан, било това нещо земетресение, снеговалеж или просто падане на вечерен мрак, който ни причинява допълнителни неудобства при придвижването по кошмарните улици.

А влечението към възмущение се подхранва от два основни нравствени дефицита.

Първо, това е изборът на критерий за сравнение. Има два подхода, чрез които хората се сравняват помежду си: търсейки това, по което си приличат, и търсейки онова, по което се различават. Безспорно, налице са и прилики, и разлики. Но когато търсиш онова, по което се различаваш, по-лесно се конфронтираш, по-лесно презираш и по-лесно мразиш другия. Тогава търсиш не просто по какво се различаваш от него, а с какво го превъзхождаш. И когато не го превъзхождаш по обективни показатели като красота, талант богатство и т.н. (все неща, които са особено важни за нас), остава да приемеш, че го превъзхождаш нравствено: и аз можех да съм като теб, ако бях направил твоите компромиси, ако бях лъгал, крал и се подмазвал, но аз не го направих, защото съм по-добър от теб! И по тази причина те презирам!

Обратно: ако поставиш отношенията си с другия човек на основата на това, по което си приличате, което е общо между вас, на основата на вашия общ произход и общо естество – тогава ще се почувстваш по-великодушен и готов да прощаваш. А много често великодушието от едната страна поражда великодушие и от другата.

Тези два подхода са факт и въпросът не е да се прави някакъв тежък избор между тях. Има го и едното, и другото, хората са и различни, и еднакви помежду си. Въпросът е на каква основа ще сложат отношенията си. Не може да живеем в общество, в което всички са простаци, селяндури и престъпници, с изключение на нас, които сияем отгоре с непомрачимата си чистота.

Вторият морален дефицит е свързан с локализирането на вината. Ние никога не търсим винта у себе си, а трябва да я търсим първо там. Всеки човек трябва да търси вината за всичко първо у себе си. Този и този политик бил мошеник. Да, той е виновен за това, че е такъв. Но съм виновен преди всичко аз, задето съм го допуснал. Все някъде съм сбъркал и тази моя грешка е допринесла да възтържествува несправедливостта. Бил съм небрежен, бил съм мързелив, бил съм егоистичен, съблазнил съм се от лична изгода… Ако разсъждаваме така, нещата ще са много по-различни.

Има ли всичко това нещо общо с „царските имоти“? Почти не. Но нали все отнякъде трябва да се започне. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.