Нер(а)вната битка с настъпващата простотия

12/08/17 11:56
(http://ivo.bg/)

Нер(а)вната битка с настъпващата простотия

Докато обяснявах вчера за аудиторията една голяма западна телевизия, готвеща предаване за България, защо не желая повече да участвам в т.н. дискусионен формат в медиите с агресивни български защитници на руското право на намеса в България си дадох сметка, че всъщност това е едно от моите доброволни поражения. Не че се гордея с отстъплението си. Просто следвам правилото в спора с агресивния глупак да отстъпва по-умния.

Само че “докато умният се наумува, лудият се налудава”. Това също е вярно. Какво да се прави ( би попитал Чернишевски, от когото Ленин безсрамно преписвал и си приписвал негови тези)?

Не е много сигурно, че тактиката да отстъпваш пред прасето, с което се бориш в кочината, за да не се изцапаш, няма да даде властта на прасетата, както във “Фермата” на Оруел. А може пък да има надежда отстъпването да е като отлива, след който идва прилив, че и цунами понякога?

Ще видим. Но засега мога да се похваля с многобройни отспъления, чието споделяне има смисъл не като някаква никому ненужна изповед, а като лична диагноза на настъплението на агресивната простащина.

В рамките на моите успешни отстъпления престанах да посещавам заведения за масово хранене и пиене, в които също така масово се пуши. Правих опити да правя забележки и се оказах в ролята на екстремиста, понеже само на мен пречели и само аз съм правил на “интересен”. Почти като по вица за Иванчо, който се възмутил, че Марийка му отказва близост и възкликнал “цяло село може, само за мен не може, така ли?”. Непушачът, въпреки законното основание да се възмущава, се оказва соченият с пръст, изпадайки в положението да бъде заклеймяван и изобщо да бъде от “лошите” в спора с нарушителя или нарушителите на закона, забравяващ пушенето на обществени места.

Точката ми на прекършване дойде преди близо три години, когато от БНТ още не ме бяха “погребали” и ме бяха поканили на техен празник в заведение, където “уредиха” да се пуши. Повечето присъстващи борци за справедливост от екрана на държавната телевизия ( говоря за десетки хора ) надуха цигарите с настървение, превръщайки за кратко помещението в газова камера. Тръгнах си не само заради нежеланието да бъда принуждаван против волята си да гълтам остатъците от употребената от тях отрова, но и от нежелание да се чувствам (съ)участник в едно толкова арогантно лицемерие. Впрочем, буквално преди дни свидетели ми споделиха, че в БНТ се пуши дори в самата сграда пред някои студия. Иначе вероятно ще подкрепят в ефир новите мерки на властта да се затегне контрола против дима в ресторантите ( мерки, замислени явно като опит да не се изложим пред чужденците по време на българското председателство на ЕС).

Отстъпих и от законното си право да полагам труд по специалността си като журналист в българските медии защото не пожелах да отстъпя от решението си да не приемам предложения, които ме декласират спрямо постигнатото от мен преди да отстъпя от БТВ ( да, отстъпих и там чрез напускането си в знак на протест срещу съюзяването на моите началници с натиска на техния началник Георги Първанов). Получавал съм някои неприлични предложения за работа, но ги отхвърлих, предпочитайки да отстъпя в свободното пространство на личния си блог в интернет, за да не отстъпвам чрез компромиси от позициите си на политически коментатор.

Отстъпление след отстъпление в годините на “възхода” на българската медийна свобода надолу по стълбицата на деградацията. Дали съм “накривил някому шапката”? Не е важно. Но е съществено да се знае, че да отстъпваш често е тактика, с която се печели стратегическо предимство на бойнато поле на живота във враждебдната среда на настъпващата агресивна простотия. Тя си остава такава колкото и да се бие в гърдите като победител в собствената си кочина, където лакомите едреят бързо, но и първи ги колят при поредното прасешко жертвоприношение.

По-добре като магаре мост, отколкото в блъсканицата край копанята.