Грузия: човек с мотоциклет (1): През Турция след преврата

Започваме още едно пътуване към Грузия – този път с мотора на Владимир Чорбаджийски. Първият етап, както винаги е преходът през Турция. А авторът минава оттам броени дни след неуспешния опит за преврат миналата година. Приятно четене:

През Турция след преврата

част първа на

Грузия: човек с мотоциклет

Началото

Джвари, Гудаури, Степансминда, Вардзия, Омало… Странни имена. Далечни и загадъчни от една страна наречена Грузия. Земята на Сакартвело, както самите грузинци я наричат…

Отдавна исках да отида там. Повечето ми приятели пътешественици с мотори бяха ходили, или минавали от там, а аз все още само мечтаех…

Парите в последно време никакви ги нямаше. Реших, че трябва нещо да продам, за да получа пари накуп, с които да пътувам тази година към Грузия някъде юли месец. Спрях се на екипировката ми за парапланеризъм. Не, че вече не ми се хвърчеше, но годините ми не са малко и реших – край с парапланеризма. Още през май месец продадох сбруята, каската, вариометъра, резервният парашут, кокпита и други неща. По този начин събрах към 800 лева. Не стигаха за това, което бях замислил. По мои сметки толкова щеше да ми струва само бензинът за това пътуване…

Остана ми да продам само крилото – парапланера. Тука нещо работата се закучи. Минаха май и юни, а никой не се обажда за параплана, въпреки че бях обявил сравнително ниска цена. Намалих още цената, която стана направо смешна за това крило в това състояние. Минаха две седмици от юли. Започнах да се отчайвам. Реших, че ако още поне една седмица никой не се обади ще прибера крилото и няма да го продавам. Няма да правя подаръци, я…

И тогава се обадиха от Шумен. Там има много силен парапланеристки клуб и Доктора един от големите парапланеристи там каза, че ще го вземат това крило за някакво момче, което още било в Германия, но скоро щял да се прибере. О, кей. Разбрахме се в петък 15 юли да пратя крилото за Шумен с ЕКОНТ. Изпратих крилото, а в понеделник, или вторник щях да си взема парите след доставката от ЕКОНТ-а, и след няколко дни да замина на така дълго мечтаното от мен пътешествие до Грузия през Турция…

На другият ден 16 юли (събота) се разбра, че имало опит за преврат в Турция

и там положението е много „къдраво“.

Мааамка му… Каква е тая каръшка работа при мен!?!?

Почаках няколко дни за да разбера точно, какво е положението в Турция. Естествено, външно министерство веднага обяви българи да не ходят там. Беше създаден даже някакъв комитет, който даде телефони, ако на някой спешно му се налага да ходи в Турция, да им се обади, да се регистрира при тях, а те щели да го следят из Турция и веднага да вземат мерки, ако станело нещо.

А аз си стягах багажа… И на комитета, и на външно министерство им теглих по една майна…

Приятели и познати ме съветваха да не тръгвам, но аз реших, че турците могат да си веят байраците, да се гонят, преследват и арестуват едни други, но туристите едва ли ще закачат, и то точно в разгара на туристическият сезон. И в последствие се оказах абсолютно прав. Даже жандармерията и трафик полицията се отнасяха към мен сега много по-меко и толерантно, в сравнение с отношението им при другите ми посещения в Турция, когато не е имало преврат.

Взех от Илийката Танчев неговият GPS навигатор Гармин Зумо 660. Това е автомобилен навигатор, но той беше купил кабел с букса за БМВ и си го ползваше на мотора. За 30 лева ми качиха на този навигатор карти на Грузия и Армения, а после хванах със свински опашки стойката на Гармина на кормилото ми, промуших кабела до буксата отляво на двигателя под седалката на мотора и готово. За всеки случай от Ники Китанов (един друг голям мото пътешественик), взех и хартиена карта на Грузия и Армения. Карти на Турция имах.

Няколко пъти вече споменавах Армения. Е, имах намерение да посетя и тази страна, ако ми стигнеха парите разбира се. В Грузия щях да реша това окончателно. Визи не ми трябваха нито за Турция, нито за Грузия, нито за Армения.

Щях да пътува сам на това пътешествие. А защо сам? Пътувал съм, с какви ли не агитки и съм влизал, в какви ли не схеми… За мен сега пътуването с мотоциклет сам, е най-добрият вариант за пътуване с мотоциклет! Тогава се чувствам наистина СВОБОДЕН и всичко тогава зависи само, и единствено от мен.

Определих датата на тръгване на 24 – 25 юли през нощта. За първият ден имах повечко километри за минаване, а освен това щях да мина и през Истанбул, та за това смятах да тръгна доста рано.

Моторът ми BMW R 1100 GS го бях подготвил и сервизирал

Смених спирачната течност, маслото в двигателя, въздушният филтър, прегледах и заредих акумулатора, и монтирах нови по-рошави гуми. Отпред Димо ми беше подарил една малко използвана Хайденау К 60, а отзад купих нова Митас Е 07. Тези гуми се водят 50х50% асфалт плюс черно. Сложих ги, защото имах намерение да покарам по черно из Кавказ. Качих и страничните алуминиеви куфари плюс задният, който си стои на мотора, взех най-малката, и лека моя палатка, надувното шалте, дрехи, и даже, и една малка раничка, за да правя пешеходен туризъм в Кавказ, ако се наложи… Ще отворя една скоба и ще кажа, че пешеходен туризъм в Кавказ правих, а тази раничка се оказа излишна в багажа ми… Аз щях да пътувам, така, както винаги си карам мотора, със моторджийското яке и панталон, и двете с протектори, а на краката ми ендуро ботушите. Сигурно щеше да ми е топло, но аз така пътувам винаги. По ризи, по блузи, по тениски и особено, пък по къси гащи аз мотор не карам!

На 24-ти юли след обяд бях готов за старта. Тогава ми се обяди Ники Китанов и Митака Анастасов – Питона от Бургас. Питона имал СПОТ-тракер, та най-добре да съм минел през Бургас да го взема, понеже съм сам, за да могат в реално време да ме следят по интернет, къде съм и какво правя. И аз имах такъв СПОТ-тракер на времето, но го продадох през 2011 година, за да не му плащам годишните такси. Умувах и се ослушвах известно време, но накрая тия двамата ме кандърдисаха. Така си удължавах още първият ден пътя с поне 200 км, но пък щях да съм видим в реално време за света.

Снимките в пътеписа можете да разгледате в по-голям размер, като чукнете върху тях. И така да започваме.

1-ви ден, 25-ти юли.

Величково – Пазарджик – Бургас – Малко Търново – Истанбул – Болу – Гереде

Изминати 1030 км.

Към 4,30 сутринта измъкнах мотора от гаража, запалих и потеглих. Потеглих не към Капитан Андреево, а към Бургас. Към 8 часа бях в Бургас. Взех от Митьо Питона СПОТ-тракера, който се оказа че има и стойка. Монтирах го на мотора, а Митака ми нагласи навигатора да ме води към Малко Търново и пак потеглих, този път вече към границата.

Митака е така след падане в Мароко и моторът му притисна крака. Какво ли си вика… Ееех защо не бях с такова БМВ тогава, щях да съм здрав сега…

Прекосих за минути граничните пунктове и нашият и турският. Нямаше почти никой да преминава от тук. След пунктовете,

вече в Турция,

започна хубав трилентов път с много серпентини в гората на Странджа. Започнах да се кефя на карането. После излязох на магистралата за Истанбул и дадох газ. Карах някъде със

110 – 120 км/час. Повече не се изсилвах. Тази скорост ме устройваше, освен това куките нямаше да ме закачат за такава скорост на магистрала.

Към 13 часа започнах да навлизам в петнадесет милионен

Истанбул

Трябваше да го прекося почти по дължина, да мина през Босфора и от Европа да вляза в Азия. Трафикът стана много сериозен, ТИР-ове, автобуси, минибуси и всякакви други коли, и МПС-та. Задръстванията и тапите ставаха все повече, а скоростта падаше.

Добре че отстрани на шосето има тясно аварийно платно към 1,50-1,70 метра широко. То е предвидено за аварийно преминаване на полицаи, пожарни и други, но видях че

турски мотоциклетисти много често карат по него и аз взех да изскачам там. Карах по няколкостотин метра по това платно, даже и километри, до като другите висяха в задръстванията. Полицията не ни притесняваше, но когато кола със сирени и лампи изскачаше на това платно ние си се прибирахме кротко в трафика.

Стигнах пред един от мостовете над Босфора и реших, че каквото и ще да стане, този път ще спирам, и ще снимам от моста. На моста аварийно платно нямаше, та се наложи да спра на платното за движение за минутка. Свиреха и ме заобикаляха, но направих няколко снимки

Продължих нататък. Към 15:30 започнах да излизам от Истанбул. Все още трафикът беше ужасен, но тапите и задръстванията малко намаляха.

Хванах магистралата за Анкара

Тази магистрала е с три платна в едната посока плюс аварийно. В най-дясната лента трябва да карат ТИР-овете. Средната лента е за такива като мен, дето карат със 110 – 115 км/час, а най-лявата лента е за изпреварване и за бързаците, които карат с поне 150 – 160 км/час, или с толкова, колкото могат да вдигнат колите им. Тази схема, обаче много често се нарушаваше. Един ТИР се движи най-вдясно със 100 км/час, а друг ТИР, започне да го изпреварва със 105 км/час примерно. Това се точи поне половин километър. Трябва да минеш най-вляво, за да ги изпревариш, но внимаваш бързаците да не те отнесат. Освен това тези ТИР-ове, тези огромни сандъци, правят страхотна турбуленция зад себе си. От това моторът ми се клатеше наляво надясно и поднасяше, а аз подскачах все едно ме блъскат с юмруци насам натам.

Времето беше много горещо, а и вятър духаше напряко на пътя, та веселбата от това ставаше още по-голяма…

Тука ми спретнаха и една ситуация, от която косата ми се изправи та чак ми повдигна каската

Два ТИР-а се изпреварваха. Аз се ослушвам зад тях. Минавам в ляво, давам мигач и започвам да ги изпреварвам. Подминавам най-задните гуми на единият ТИР и зад мен изскача някакъв състезател с голям бус. Не ме изчаква аз да изпреваря, а започва и той изпреварване, като весело ми свирка… В един момент се озовава точно до мен в ляво, а не зад мен и

започва да ме притиска към ТИР-а,

защото няма място къде да мине. Всичко това става със 120 км/час. За мен остана, някъде, около 1,50 м между ТИР-а и микробуса. Стиснах здраво кормилото, за да не трепна, или мръдна нито на сантиметър в страни, че нямаше да могат да ме съберат за погребението и така плавно се изнесохме аз и бусът покрай ТИР-а, който изпреварваше друг ТИР… Габаритът на мен ми е точно 105 см. Значи ми оставаха по цяла една педя от страни до ТИР-а и от другата страна до буса, и това става, както вече казах при над 120 км/час. След като всичко се размина почуствах как каската пак ляга на главата ми…

Мааамка му… Каква ситуация ми нагласи тоя „веселяк“ с буса…

Даже нямаше време да се ядосам, като хората. Добре, че не съм от тези, които се паникьосват в различни рискови ситуации, а в такива ситуации изчислявам и действам като машина…

Към 18 часа вече бях близо до град Измит.

Към 19 часа

подминах Болу

Трябваше да сляза от магистралите и да отида на нормален път, за да мога да разпъна палатката си. Оставаха ми, около 130 км до Анкара, когато

слязох от магистралата пред Гереде

Подминах го и веднага след него свих към едни села в едни ожънати ниви, и на няколкостотин метра от шосето разпънах палатката.

Слънцето вече залязва в лагер № 1. В горната част на снимката се виждат ТИР-овете по шосето. За този ден бях минал 1030 км. Задникът ми беше станал на мекица… Утре пак ме чакаше каране.

2-ри ден. 26-ти юли.

Гереде – Самсун – Гиресун

640 км.

Станах, Събрах лагера, нагласих всичко по мотора и потеглих към 8,00 часа. Започна много готино и приятно каране. Аз съм минавал по този път преди години, но тогава беше обикновен двулентов път. Сега турците са го направили, като магистрала с по две платна от всяка страна за движение плюс аварийни, но без да е магистрала. Такива пътища се водят ускорени първокласни и на тях движението на мотоциклети е разрешено до 110 км/час. Това ме устройваше напълно. На такъв път можеш да обърнеш в обратна посока, защото през определени километри има кръгови, освен това можеш да слезеш, или да се качиш на такъв път от друг без сложни детелини и виадукти, което е много по-евтино от магистрала, а пътя пак е с толкова платна, като магистрала. Турция вече е пълна с такива пътища, до като ние се напъваме специално магистрали да строим… Та карах си аз по този път и минах поне 5-6 прохода с превали от 900 до 1300 м нмв. Плавни завои, така че изобщо не намаляваш скоростта само се изкачваш и спускаш. Голям кеф. Поради надморската височина и жегата не се усещаше. Асфалта беше идеален. Абе кеф, нали ви казах.

На Мерзифон свих наляво на север към Черно море и към 13,30 часа вече влизах в

Самсун

От тук вече карах само покрай морето

– чак до Грузия. Обаче този път не се оказа особено удачно подбран, въпреки, че е най-късият от България за Грузия. Това е така, защото започнаха много населени места едно след друго. Шосето върви точно по край брега, но има много кръстовища със светофари. ТИР-овете се събраха в колони от тези непрекъснати спирания и изчаквания на светофарите, и карането стана бавно, и много тегаво.

След Самсун минах през Орду и към 18,30 бях в

Гиресун

Пейзаж от Гиресун.

Докато пътувах край морето разбрах, че няма да мога тук да разпъна на плажа. Просто

плажът, за мен с мотора беше недостъпен

Трябваше да оставя мотора на шосето и пеша да премина по едни пешеходни надлези над шосето, за да стига до плажа. Това, разбира се, не ме устройваше. Явно трябваше да зарежа морето и да се забия надясно в планината, ако исках да намеря място за палатката си.

Видях, че от Гиресун тръгват някакви пътища в планината към някакви села и веднага свих натам. Още с излизането от града навлязох в планината. От лявата ми страна потече доста бурна река, а отдясно и зад реката се изправиха стръмни склонове. Тук там имаше къщи и малки дворчета. По стръмните склонове на планината също тук там имаше къщи и вили. Абе как ли си стигат до къщите тия? Мина ми през ума. По едно време подминах малко подравнено място в дясно от пътя към 400 – 500 м² площ. Е, тук ставаше – помислих си, но продължих нататък, защото ми се видя кално. Аз търсех трева.

След няколко километра, след като не намерих не само никаква полянка с трева, но и изобщо никаква полянка, пак се върнах на онова място. Кално беше, но друго нямаше, освен това вече започна да се мръква. Разпънах за бързо в далечният му от шосето край.

Аз понеже отдавна спя по палатки винаги нося със себе си и парче найлон. Не за да завивам палатката с него, а го постилам на земята и чак тогава върху него разпъвам. Така хем имам по-добра изолация от земята, хем пазя пода на палатката, хем ако завали, то палатката не протича. Този път този найлон ме изолира от калта. После легнах и заспах.

По едно време ходжата взе да вие и ме събуди, а по едно време

ясно чух грухтене на свиня,

най-вероятно дива, някъде, около мен. Само това остана… Помислих си. Дива свиня да ми отнесе палатката в Турция… Голям цирк ще се получи… Станах.

Светнах с фенера си по склона над мен и хвърлих няколко камъка в храстите. После пак легнах. Тъкмо отново заспивах и ясно чух 5 – 6 изстрела от малокалибрено оръжие. Е, братчед – помислих си, с това малкокалибрено оръжие най-много да я почешеш тая свиня и куршумите да се оплетат в козината и. После включих, че тук са мюсюлмани. Свинско не ядат и този стреля само, за да я подплаши. Повече нищо не се чу.

На разсъмване станах, за да събирам катуна. Огледах се наоколо и

се оказа, че това място, тази полянка е разчистена, и подравнена за гробище

Даже в единият край противоположно на този, където спах имаше няколко гроба, които снощи не бях забелязал. Не се притесних особено. Те мъртвите не са ме закачали, а предполагам, че и аз не съм ги тревожил с моето преспиване тука.

3-ти ден. 27-ми юли

Гиресун – Трабзон – Хопа – Сарпи – Батуми – Кобулети

420 км.

Събрах багажерията и към 7,30 сутринта тръгнах пак към Гиресун. Хванах пак крайбрежната магистрала и към 13 часа вече бях в

Трабзон

При предишните ми минавания през Трабзон само бях снимал отдалече

църквата Света София

Сега реших да отделя малко време и да я разгледам по-подробно отблизо. Паркирах на една стръмна улица, взех фотоапарата и отидох до църквата. Пред входа на църквата има паркинг за автобуси. Бяха спрели няколко модерни автобуса и от тях слизаха от тези забулените, за да разгледат църквата. Виж ти…

Стана ми много интересно и чак после схванах, каква е точно работата.

Входа е безплатен. Църквата е много интересна и уникална.

Строена е през 1238 – 1263 година от император Мануил I Велики Комнин, когато Трабзон е бил столица на империята му Трапезунд. Мозайките и стенописите, обаче отдавна са заличени, замазани, и закрити. На кубето на църквата има полумесец, а по стените са закачени овални пана с цитати от корана. По фасадата обаче още личат издяланите в камъка императорски орли и символи. Екскурзоводът нещо обясняваше на турски на забулените. Сигурно им говореше за величието на Турция и исляма…

Hopa, 08600 Hopa/Artvin, Турция

Потеглих нататък по пътя си. Към 14,30

минах Хопа

и наближих границата.

Границата беше на 19 км след Хопа.

Още от тук, обаче започваше колоната от ТИР-ове, които чакаха за да преминат границата. Не мога да им схвана логиката на тези сандъци. Бързат, като откачени, колкото могат, за да увиснат на поредната граница и да чакат с дни там?!?!

На турския граничен пункт

беше абсолютна лудница и страшен калабалък. Имаше много коли, бусове и всякакви МПС-та. Бяха пристигнали няколко автобуса и пътуващите в тях се редяха с документите си на огромни опашки пред някакво гише. Аз се огледах. Спрях моторът най-отпред пред всички МПС-та. Извадих си документите и отидох най-отпред на опашката. Митничарят, който обработваше документите ме изгони с думите, че това гише било само за турски граждани. Аз съм гражданин на Европейският съюз – му отговорих. Посочиха ми друго гише, на което нямаше никой.

Тук за 5 минути след 2 – 3 процедури с документите и без никаква проверка на багажа ме пуснаха към Грузия. В интерес на истината, когато ми вкараха номера на мотора в един компютър и започнаха да проверяват нещо лекичко се притесних. Не за друго, а защото не си бях купувал HGS стикер, с който се заплащат изходите на магистралите и преминаването на моста през Босфора. Навсякъде минавах централно, лампите светеха, сирените виеха, а камерите ме снимаха, но отпред, а там аз номер нямах. Ама, като взеха да проверяват се притесних, че нещо може да се е променило… Но се оказах чист, като сълза по отношение на турската държава и минах без проблеми.

В Грузия на Сарпи

пак само на едно гише за 2 минути ми подпечатаха документите и готово. И така в 15 часа на третият ден от тръгването си вече бях в

Грузия

Пратих веднага няколко СМС-а в България, за да се похваля, а после намерих чендж бюро и смених евро за грузински лари.

После потърсих бензиностанция, защото, какъвто съм си балкански хитрец още от преди Хопа карах на резерва и лампата ми светеше. Грузинският бензин струваше, около 1,50 лева, а турският беше към 2,60 лева за литър А 95 безоловен.

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Не е задължително да спите смао на палатка, когато пътувате по черноморското крайбрежие на Турция. Booking предлага и специлани ферти за нощувки в Черноморския район на Турция:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

В останалата част на Турция, също има къде да се отседне:

Booking.com