Отговорът на този празничен въпрос ни дават резултатите от днешните сесии на девет европейски енергийни борси, в това число и България. Видно от сравнителната графика най-празнично настроенито утре ще бъде в Германия, Австрия и Чехия, за...

От Роскомос разглеждат възможнст за отварянето на хотел на МКС. Детайлите по бизнес плана са публикувани в списание Popular Mechanics.

От НАСА са определили два претендента за следваща роботизирана мисия - това е дрона Dragonfly за Титан - спътник на Сатурн и сондата CAESAR (Comet Astrobiology Exploration Sample Return) за полет до кометата 'Чурюмов-Герасименко' .

Една от най-наглите опорни точки на т.н. преход, контролиран, насочван и източван от назначените от Москва за шефове на демокрацията примати, беше каламбурът “разбойническа приватизация”. Заиграването в рамките на този термин е с работническо-мениджърската приватизация, както се казваше част от този процес, заченат от яловото правителство на БСП на Жан Виденов ( модерен млад посткомунист, съосновател на екстремисткото движение “Че Гевара” в Пловдив, преди да се окаже шеф и кандидат-ликвидатор на БСП  и почти да постигне тези цели чрез ината на своята “принципност”).

Загатнах, че става дума за “примати” не за да оприлича на нещо маймунско съответните личности, които участваха в процеса. Напротив: онези, които не захлебиха от разграбването, бяха направени на маймуни. Другарите и другарките  приватизираха на прима виста със замаха на родни приматизатори.

А за да онагледя тезата си, че става дума за приматизация, извършена от хора, на които през 1997-ма им лъсна заникът в катеренето по гърбовете на бедните ( с цел да си запазят водачеството в т.н. ляво пространство), предлагам да прочетат припомнянето как се осъществи истинското разграбване на българската икономика много преди тя да бъде наречена “планова”, както се зовеше 45 години пладнешият грабеж на труда на хората, вкарани насила в произвеждането на ниско качество стоки и услуги в услуга на още по – ниЗкото качество на политическия слугинаж спрямо съветския колониализъм.

Руското възклицание с цел окуражаване “так держать” беше осъществено в България: държат и до днес водещите си позиции онези, които бяха назначени за приматизатори на т.н. планова икономика, разграбена от тях по план.

Как заграбиха икономиката на България

В ранното утро на 23 декември 1947 г. комунистическата власт национализира всички индустриални и минни предприятия в България. На 27 декември са одържавени и последните 50 частни банки.

След национализацията номенклатурата пристъпва към ударно изграждане на тежка индустрия, която не е съобразена с никакви пазарни правила и механизми

За значението и поуките от извършеното преди 70 г. насилствено завладяване на българската икономика и финанси Николай Цеков разговаря с историците Михаил Груев и Даниел Вачков.

„Макар още законът за национализацията на индустрията да не е приет от Народното събрание, ще се реши и пристъпи към завземане на предприятията непосредствено след заседанието на Министерския съвет“.

Тези редове от тайното решение на Политбюро на ЦК на БРП (комунисти) от 22 декември 1947 г. разкриват замисъла на управляващия режим да изненада и постави пред свършен факт сoбствениците и персонала на повече от 7000 все още съществуващи частни предприятия, мини, мелници, мандри и занаятчийски работилници. Целта е да се осуети каквато и да е защитна реакция на потърпевшите.

В 6 часа сутринта под дулата на пистолети и шмайзери те трябва да предадат ключовете и шифрите на фирмените сейфове с наличните пари и ценните книжа и да напуснат бившите си предприятия, вземайки единствено палтата си, гласи инструкцията на Политбюро към сформираните за всяко предприятие групи по завземането му.

Шефът на Държавна агенция „Архиви“ Михаил Груев коментира: „Бандитският начин на заграбване на индустриалните предприятия и банките е ярък пример за безпределното беззаконие и насилие на вече унищожилия политическите си опоненти комунистически режим. Всъщност случилото се между 23-ти и 27-ми декември 1947 г. е само брънка от веригата от събития, довели до пълното присвояване на частната собственост от комунистическата номенклатура“.

Според Груев, заграбването започва още с присъдите на „Народния съд“, където редом с постановените съдебни убийства и дълги години тъмничен затвор за политици и индустриалци се прибягва до пълна конфискация на имуществото им. Известни предприемачи и банкери като Губиделников, Буров, Балабанов, Димитър Савов и много други се разделят със свободата, с цялата си собственост, а в крайна сметка и с живота си.

Грабителски актове

Още преди масовите убийства в края на 1944 г. и началото на 1945 г. над 200 от най-големите и печеливши индустриални предприятия вече са конфискувани от окупационната Червена армия като „военни трофеи“, защото част от акциите им били притежание на предприемачи от Германия и Унгария.

Към поредицата от грабителски актове Груев добавя Закона за конфискация на имущество, придобито чрез спекула, който веднага е превърнат в политическа бухалка срещу все още съществуващата парламентарна опозиция. А Законът за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, приет през април 1948 г., довежда до края пълното обсебване на собствеността в градовете от комунистическия режим. С него тоталитарната държава конфискува не само хотелите и болниците, но и вилите, много частни жилища, магазини, бакалници, пекарни и ателиета, от които зависи прехраната на работещите в тях семейства.

Историците Михаил Груев и Даниел Вачков са категорични, че марионетният режим в София, който е изцяло подчинен на Москва, дори се престарава в изпълнението на указанията. Първоначално той обсебва само частната собственост в градовете, но през 50-те години одържавява и собствеността в селата.

Указанията за това дава московското Коминформбюро по време на среща между ръководствата на „братските“ партии през септември 1947  г. Незабавно по линия на казионните профсъюзи започва подготовка на подбраните от всяко предприятие другари, които ще заместят отстранените собственици и технолози след планирания за края на декември грабеж. Там, където подготвени кадри не са намерени, компартията изпраща свои апаратчици, които по правило нямат никакви професионални умения и често са полуграмотни, свидетелства Михаил Груев.

Архивна снимка от 1948 г.: Георги Димитров в Прага. Димитров оглавява марионетното правителство в София, което е изцяло подчинено на Москва.

Закрепостяване на българите

Отнемането на средствата за производство и стопанската инициатива е част от плана за пълно закрепостяване на българите от комунистическата номенклатура. Даниел Вачков посочва, че национализацията променя изцяло социалната структура на българското общество, като целта на новите властници е да не остане нито една независима социална прослойка. С изключение на СССР, в нито една страна от съветския лагер национализацията не е толкова масова, колкото в България.

Само в НРБ се стига до конфискуването на много малки фирми и работни помещения, от които зависи хлябът на работещите в тях техни притежатели. В същото време в страни като Полша и Унгария малките предприятия продължават съществуването си през целия комунистически период. В Полша прокомунистическият режим не посмява да посегне на земята, което е сред причините за жизнеспособността на съвременните полски села в сравнение със селата в България или Румъния.

С национализацията комунистическата номенклатура установява контрол над големи парични и стокови потоци, които ѝ развързват ръцете и за осъществяването на една от ключовите догми на марксизма-ленинизма – ударното изграждане на тежка индустрия, която не е съобразена с никакви пазарни правила, механизми и елементарно счетоводство. Тя е базирана върху остарели съветски технологии от 30-те години на миналия век. Финансовото и трудовото обезпечаване на силно замърсяващите природата мегаломански проекти в металургията, енергетиката, тежката химия, машиностроенето и минното дело е за сметка на безогледното изземване на средства и човешки капитал от леката промишленост и селското стопанство.

„Евтините“ съветски кредити водят до първия фалит на НРБ в края на 50-те години. Тогава целият златен резерв на страната отива в трезора на съветската Госбанк като обезпечение, и то завинаги. Но БКП продължава с политиката да строи абсурдни като икономическа логика предприятия. Стига се дотам, че лично съветският премиер Алексей Косигин през 1978 г. предупреждава ЦК на БКП да „не се строят повече заводи, за чиято продукция няма купувачи“, пише в „История на външния дълг на НРБ“ Даниел Вачков.

Неспособна да продава срещу твърда валута некачествените си машини и оборудване, „плановата“ българска икономика на дефицита бързо възприема колониалния монокултурен модел на съветската икономика, разчитаща почти изключително на валутата от износа на нефт и газ.

Така през 70-те години платежният баланс на НРБ успява да се крепи единствено благодарение на реекспорта на съветски нефт, твърди Вачков. И добавя, че тъкмо това всъщност е в основата на подготвяното присъединяване на НРБ към СССР през периода 1963-1973 г. Защото тази българска икономика, изцяло контролирана от номенклатурата, не е в състояние да оцелее самостоятелно поради тоталната си зависимост от съветските кредити и суровини. https://kafeneto.wordpress.com

Share on Facebook

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Небето няма дъно“ от Хана Андроникова Издава: „Ерго“ Дата на публикуване: 18 декември 2017 г. Редактор: Маргарита Руменова Дизайн на...

Вече ДЕСЕТИ ден продължава аномалната фонова радиоационна картина около южния македонски град Битоля, за което вече поне ДВА ПЪТИ ви говорих и показвах, но европейския ядрен център продължава да показва наднормени нива (за по-добър прегл...

След смъртта си през 2014 г. големият писател Габриел Гарсия Маркес оставя безценно наследство. То не се изчерпва само с романите и разказите му, но се допълва и от изключително подробните свидетелства за собствения му живот, обхващащи близо 27 500 изображения. В годината на кончината му Harry Ransom Center към Тексакския университет в Остин придобива архива на...

Знаете ли кога “ще се оправим”? Има отговор на този  въпрос и той е пред очите ни всекидневно.

Ще се оправим, когато възтържествува логиката по-малко образованите и интелигентните да признаят предимствата на онези, които ги превъзхождат и им поверят водачеството на страната с осъзнатото чувство, че това е добре за всички ( макар да е несправедливо понякога, заради по-добрия старт в живота на някои хора).

От десетина години насам един не особено образован човек, който общува с лидерите на съюзническите държави с езика на тялото поради неспособността му да използва речта извън ареала на собственото си племе – а езиковото общуване е най-голямото предимство на човешкото същество пред животинската конкуренция-е на върха на тази антилогика. В България Той подбира кой да (му) служи сред по-образованите и интелигентните от него, вместо да е обратното.

Да, хъс за изява в политиката проявяват и другаде хора, които не биха проектирали небостъргачи, нарисували гениална картина или композирали зашеметяваща оратория. Но все пак се извисяват към политичското небе с комбинация от качества, с поглед върху общата картина и с ораторски умения ( да имаш беден речник и да говориш на простонароден език- защото толкова си можеш и дори се гордееш с този факт- не спада към категорията “ораторско майсторство”, макар и да върши работа за целите за побратимяването с част от публиката, достатъчна да те държи на власт).

У нас случаят се характеризира не с такава комбинация, а с комбинативността на един “пъргав ум” на каратисткия политически тепих, на който той пресметливо тръшка противниците си или ги задушавава в прегръдката си- за удовлетворение на “ простите”, с които флиртува като един от тях.

Този абсурд образованите и интелигентните да са производна на волята на Вожда ( с описаните по-горе характеристики)  се видя от откровенията на Мария Габриел, еврокомисар от българската квота. В петъчната телевизионна “Панорама”, изповедалня за “елита”  ( в която дори не направиха опит да покажат друга гледна точка, освен тази на управляващите от ГЕРБ за каквото и да било), тази млада и интелигентна жена , която се слива с европейските си посестрими като лице на съвременна Европа, изрази своя възторг от своя лидер Борисов. Каза, че се възхищва от него.

Часове по-късно, в сутрешното съботно предавена на БТВ, тя обясни още веднъж възхищението си от него в телевизионен дублаж на нейното представяне като производна  величина на политическия факт, че дължи издигането си лично на Борисов. И му благодари за това “като на човек”.

В годините след сгромолясването на Сталин от пиедестала това ненормално за уж цивилизована страна явление беше наречено “култ към личността” , за да се прикрие по-големият факт: сбърканата логика в обществения договор, според който управлението трябва да бъде в ръцете на способните и образованите, а не в лапите на най-бруталните ( и обикновено доста прости) “политически животни”.

Когато тази зависимост се обърне, тогава “ще се оправим”.

Share on Facebook

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг

Ключовата дума за 2016 г. за мен беше хибридната “лъженец”. Тя се отнасяше не само за България, където най-гласовитите викачи срещу надвисналия ужас от бежанска вълна инкасираха най-големи политически дивидиденти, а онези политици и техните партии, които си позволиха да се усъмнят в тази апокалиптична прогноза за 2017 -та, бяха пометени. От цунамито на електоралното безразличие към тях.

Нещо подобно, но в по-малко екстремна форма, се случи и в чужбина, където популисти, националисти и откровени нацисти надигнаха глава в ролята на спасители от мигрантската заплаха. В този смисъл явлението подготви почвата за 2017 г., от което се очакваха катастрофални (външно)политически събития в Европа, че дори и в САЩ, където жив беглец от близкоизточния епицентър на събития не бяха виждали. (Но пък там си имат мексиканци на юг, с чийто наплив в търсене на по – добър живот на север новият президент Тръмп си изигра печелившите козове не по-малко успешно от европейските си някои колеги).

Годината, белязана от други ужаси, като природни бедствия –  диапазона между рекордните по своята опустошителност урагани Харви, Ирма и Мария в Карибския район и многобройни земетресения ( Мексико, Италия, Турция, и т.н.) – ще се запомни вероятно с привикването на човечеството към другото “бедствие на века”, каквото е масовото убийство на невинни заради криворазбрана кауза или просто от лудост. Един превъртял американец постави световен рекорд в категорията избиване на хора с огнестрелно оръжие човек по човек в Лас Вегас- общо 58 жертви, заклещени като в скотобойна на един концерт на открито. Ако природните бедствия няма как да бъдат причислени към събитията, свързани с международната политика, то продължаващият тероризъм определено е производен феномен, свързан с нея.

В това отношение годината се “отличи” с една ужасяващата “нова мода”, наложена в незасeгнати досега многомилионни мегаполиси, острови на западното благоденствие, като Ню Йорк, Барселона или Стокхолм, плюс Лондон и Париж ( столици на стари колониални империи, за които бумерангът на политическото насилие е “стара новина”). Камиони от всякакъв тонаж, дори и без да бъдат взривявани, се оказаха оръжие в ръцете на терористи : “просто” мачкаха невинни пешеходци, имали лошия късмет да се окажат пред муцуната на нещо като танк в градски условия, управляван от решен за избие колкото се може повече хора.

Но и тероризмът, колкото и да е свързан с политиката, не може да бъде причислен напълно към фактите на терена на “чистата”, т.е. на по-скучната като тема международна политика. Картината там се открои всъщност повече с онова, което …не се случи.

Най-страшното от онова, което не се случи е начело в моята класация по субективения ми метод на преценка в подредбата на събитията по важност. Най-различни, непознати минувачи, са ме заговаряли на тази тема и ми се струва, че колкото и да е непредставителна тази “социология”, тя не е за пренебрегване. Какво питат ли?

Интересуват се дали ще има война заради Северна Корея или ще избухне такава в и заради Близкия изток. Към края на 2017 г., когато зачестиха телевизионните кадри с изстрелването на ракети от територията на последния истински комунистически анклав на земята, Близкият изток отстъпи първенството на Корейския полуостров в тревогите на хората. Та нали севернокорейците вече имат балистична ракета, която може да достигне територията на САЩ, а специалистите отчитат, че ядрената програма на режима се е оказала значително по-бързо развиваща се от очакванията! Хладният анализ на онова, което става в горещите глави на войнолюбците, е практически невъзможен. Особено, ако една от тези глави е на вожда Ким Чен Ун, а другата – на президента Тръмп, който се зае да отговаря на реториката на Пхенян с подобни изразни  средства.

Как да не се изплаши “обикновеният човек”, след като едни толкова необикновени лидери си разменят публично закани за пълно ( взаимно) унищожение, каквито светът не беше чувал от времето на карибската криза през октомври 1962 г.? Ясно е, че режимът на свръхмилитаризираната Северна Корея се опитва да си вдигне акциите като ядрена сила едва ли не от мащаба на СССР. И Москва блъфираше, но внушителните размери на СССР все пак изглеждаха стряскащи поне на географската карта. Макар много години по-късно да се оказа, че Съветският съюз е имал една едничка балистична ракета, способна да порази американската територия. Докато Хрушчов лъжеше вдъхновено пред американски журналисти на годишната сесия на Общото събрание на ООН, че в родината му произвеждали такива ракети на “конвейр като салами”. Факт е обаче, колкото и нелепи да изглеждат заплахите на комунистическия Давид срещу американския Голият, че Пхенян привлече вниманието на света и успя да се превърне в тема за разговор не просто между хората, за които споменах по-горе, но и между световните лидери.

Броени дни преди края на 2017 г. президентът Тръмп обвини Москва, че не сътрудничи с него за укротяване на корейското комунистическо войнолюбие- за разлика от Китай. За разлика от Китай? Ето това е новина, достойна за открояване на финала на годината. Защото ако има някой на света, който наистина може да повлияе на Ким Чен Ун и режима му, това е неговият северен закрилник, с който другарите от Корея въртят 80 процента от търговията си. Едно “врътване на кранчето” от китайска страна и половината полуостров на юг  от него ще колабира икономически в ситуацията, когато и без това изнемогва в изхранването на населението и най-вече на гигантската си многомилионна армия. Пекин обаче много внимава с кранчето, за да не предизвика сътресения, от които нейният малък сателит да рухне, а до границата на Китай да се окажат южнокорейците. Другарите от китайското политбюро гледат на южните корейци като на непоносима капиталистическа конкуренция  от комунистическа и от чисто икономическа ревнива гледна точка.

Ако спрямо севернокорейския икономически пейзаж Китай изглежда като технологично напреднал тигър, то в сравнение с действително развитата Южна Корея китайският относително развит свят би се оказал беден роднина в очите на поданиците на режима в Пекин. Но да отидем и в добрата стара Европа, която става все по-стара, но все по-малко добра в балансирането между световните центрове на влияние. Независимо от факта, че ЕС изпревари за пръв път САЩ като съвкупен брутен вътрешен продукт, нейната тежест в международните дела олеква с годините, през които тя заложи на собственото си благоденствие и успя напълно в това начинание, но с цената на подценяваните рискове за сигурността си, поверена почти изцяло на американския ( ядрен) чадър.

Докато западноевропейците спестяваха повече от половин век от разходи за отбрана и натрупаха богатство, американците изгубиха търпение и гласуваха за Тръмп, който обеща това “изнудване” от страна на партньорите да бъде прекратено. В последния месец на годината страните от ЕС заявиха, че са постигнали пробив в усилията за създаване на собствени сили за отбрана извън, но не и като заместител, на НАТО. Какво точно означава това “дървено желязо”, никой не знае засега, но е факт, че първата крачка  е направена – нищо чудно да е повече политически реверанс към американската аудитория, която в яда си от европейската пресметливост за американска сметка показа, че може да заеме антиевропейска позиция с подкрепата си за Тръмп.

Къде в тази картина през 2017 г. е абонираният за външнополитически победи за вътрешнополитическа употреба Владимир Путин? Официално – пак е начело. Според собствените му разбирания, които не приемат за поражение факта, че под неговото водачество Русия е изпаднала в небивала в историята си международна изолация след агресията в Украйна.

Путин дефилира като победител в Сирия, която вече не прилича на негов домакин. Там Путин се разпорежда вече без да пести унижението на своя васал Башар Асад. С последното си посещение на своя руска територия в Сирия руският президент изненада поканения в руската военновъздушна база Хмеймим свой (п)резидент Асад. Видеокадри, на които руски военен побутва безцеремонно диктатора, за да не се доближава без разрешение до Путин, обиколиха света като доказателство кой командва парада в бившата Сирия. Явно, Кремъл нямаше нищо против това да се види от всички.

А доколко базата, както и военноморската й посестрима в Тартус, са реални острови на руското владичество, това се видя от американската бомбардировка с крилати ракети “Томахоук” над сирийското воено летище край Хомс на 4 април 2017 г. Всичко, което отговорните за отбраната на сирийското въздушно пространство руски военни можаха да кажат за оправдание на безсилието си пред свършения факт, беше, че „само” 23 американски ракети били достигнали до целта от общо 59 изстреляни от американския крайцер – американците лаконично натъртиха, че оръжията им са поразили целта вкупом и без фира по пътя. Путин и клиентелата му в Сирия, където основната работа на терен в сухопътните операции свършиха иранците и подчинените им ливански милиции Хизбуллах, си приписаха изцяло победата над Ислямска държава в Сирия, макар в столицата да се настаниха победоносно противниците на Асад от СДС ( Сирийските демократични сили, състоящи се предимно от кюрди, въоръжени обучавани от САЩ, които вбесиха с този факт турския си съюзник от НАТО Ердоган).

Каква е ролята на американските въздушни удари в тази офанзива, руснаците предпочитат да не коментират. Още по-малко обичат да обръщат поглед на изток, където от иракския Мосул, значително по-голям град от сирийската столица на терористите Рака, също беше прогонена военната сила на Ислямска държава без руско, а с американско участие.

Путин, който най-накрая обяви, че се включва отново в президентската надпревара ( с един кон), се погрижи да поднесе за Коледа на своите избиратели порция миролюбие. Декларира от базата в Хмеймим, че руската военна мисия в страната е приключила и личният състав се прибира у дома (заприбирал се е поне за втори път, няма да стане и този път). И няма как да е вярно след като двете руски бази с многохилядната им руска охрана и обслужващ технически персонал си остават руско завоевание.

Вероятно става дума за “изтегляне”, като това, което Путин обяви на 18 декември от Източна Украйна, от която нареди да бъдат изтеглени руските военни “съветници”. “Интересното” в и по отношение на голямата руска игра предстои. Интригата не е  свързана с 18 март 2018 г. , за когато са насрочени изборите за президент, чието име се знае. Датата с възможен фатален фискален изход за засегнатите е 2 февруари 2018 г. Когато изтича срокът на американския закон, подписан през август 2017 от Тръмп, задължаващ американските институции да оповестят скритите в страната трилиони, откраднати от руски олигарси, приближени до Путин.

За българския читател, който е сред най-ентусиазираните привърженици на европейското единство ( според Юробарометър и прочее проучватели на настроения), европейската картина вероятно е приоритет в подобен обзор на политическите събития. Тъкмо в политическо отношение Европа успя, колкото и да изглежда трудно за вярване, да поднесе позитивна изненада с онова, което не се случи. Въпреки струпването на мрачни мигрантски и сепаратистки облаци над континента в навечерието на 2017-та. Популистите в Западна Европа, противно на опасенията, не успяха да превземат властта и само в Австрия се наложиха през декември като коалиционни партньори в управлението.

На изборите в Холандия през април, във Франция през юни и най-вече в Германия през септември атаката на крайнодесните постигна частични успехи. Не се сбъднаха апокалиптичните предсказания за настаняването им в управлението на трите проспериращи държави. От “нищото” ( спъпило на нещото, което се нарича дълбока традиция на демократичните инстинкти) изгря звездата на центриста Макрон във Франция, сякаш да докаже, че не само гневът и отрицанието могат да имат експлозивен електорален заряд. Много скоро французите се разочароваха от него, за да го залюбят отново преобладаващо – според проучванията на общественото мнение в края на отиващата си година. Тази амплитуда за толкова късо време стана още един “макронски” феномен, невиждан досега в новата френска политическа история.

Мразената от руските и техните подобни политгадатели у нас Ангела Меркел не оправда изразеното още преди две години от тях горещо желание да бъде пометена от народното недоволство заради мигрантската й толерантност. Напук на тези предсказания Меркел отново спечели парламентарните избори, но пък зарадва враговете си с това, че беше изоставена от загубилите лице под нейното крило социалдемократи. Но само на първо четене. Защото вече тече второто четене на политическото инженерство в Германия, което е на път да ремонтира локомотива на Европа със стария изпитан инструментариум – на голямата коалиция между консерваторите на Меркел и завърналите се на масата на коалиционните преговори социалдемократи на Мартин Шулц.

Врачките сред винаги готовите да обещаят най-лошото коментатори не познаха и за предсказваната от тях гражданска война в Испания заради референдума в богатата ( все по-малко в контекста на политическите сътресения , пак според актуалните данни в края на годината) провинция Каталуния.

Докато лицемерите в Москва, опасяващи се от вируса на сепаратизъм в Русия доста повече отколкото реално ги е страх от лошите американци, потриваха ръце как Каталуния ще се отцепи и ще взриви европейското единство, правителството в Мадрид прояви твърдост и устойчивост в отстояването на испанския интегритет в рамките на държавата. Но понеже в един момент твърдостта му прекали с употребата полицейските палки, премиерът Рахой намери сили да се извини за насилието на изпратената от него полиция над привърженици на Каталзита ( ако мога така да го нарека по аналогия с Брекзита), но без да намери за нужно да преговаря с лидерите на сепаратистите. ( Единият от които избяга в Белгия, а другият попадна в ареста). Общото по отношение на Брекзита и Каталзита е, че краят на 2017 г. донесе изтрезняване на най-опиянените им поддръжници.

И във Великобритания, и в Каталуния евентуален референдум за отделяне през мразовития декември би донесъл превес на неговите противници на национален терен. ( На външна почва той никога не е имал шанс, особено в случая с Каталуния, която практически никой в света не би признал за самостоятелна държава). Още по – близо до нас като европейци е темата за Балканите. Тема, която обаче е толкова смесена с вътрешната ни политика през 2017 г., че заслужава отделно внимание.

Иначе заслужава за се отбележи специално провалът на бутафорания национализъм в Македония след онзи позорен епизод от побоя над опозиционерите в македонския парламент през пролетта, който доведе в Скопие мисия на Евросъюза на пожар. След нея той започна да затихва. А на димящата  сцена се появи наш пожарникар, но… както вече отбелязах, този въпрос заслужава отделен коментар. Доколкото в Турция не се случи нищо ново, а продължи затвърждаването на Ердоган на авторитарния престол, както и на връзките му с неговия евразийски аналог Владимир Путин, видно от осъществените цели 7 срещи между тях в рамките на една година, турската тема е значима по-скоро в контекста на опитите на Анкара да оседлае и оглави дори гнева на мюсюлманите от решението на президента Тръмп да премести посолството на САЩ в Ерусалим. ( Практически възможно осъществимо като факт едва след поне две-три години). Ердоган обяви, че обмисля да премести в Източен Ерусалим своето посолство в отговор на американското решение. Ще бъде интересно да видим как на практика ще се осъществи подобно намерение, чрез което турският президент настъпва мотиката на спомените на арабите за 8 вековното османско владичество над тях.

Като стана дума за арабите, да попитам: колцина от нас забелязаха най-страшния от гледна точка на изтреблението на хора военен конфликт на планетата през 2017-та? Конфликта, който предизвика стотици хиляди жертви в Йемен и милиони гладуващи на ръба на смъртта. Но понеже е “на края на географията” някак си не ни “впечатли”. Пък и войната в Йемен е слугинска- водят я клиенти на противоборстващите за господство в региона Иран и Саудитска Арабия. Щом няма намесени по обичайния пряк начин Велики сили, трагедията не получава и световния отзвук, който по своите драматични параметри заслужава. Същото обзалагане мога да направя и за извършения от хунтата в Мианма геноцид. Малцина биха се сетили за него, изброявайки по памет събитията на годината по света.  В източноазиатската държава военните извършиха брутално етническо прочистване на рохингите. Типично – по отношение на такива отдалечени ( от нас) страни – броят на убитите хиляди рохинги не е известен. Води се статистика само за оцелелите и избягали в съседен Бангладеш техни 620 000 съплеменници.

И така, да обобщим: от гледна точка на човешките трагедии, предизвикани от смесица от фактори, сред които природните стихии бяха водещи ( доколкото не си причинихме  сами някоя световна война), изминалата 2017-а година беше катастрофална. Специално за нас, европейците, 2017-а беше по-скоро добра и успешна. Егоистично е да се каже, но е реалистично да се признае тази наша привилегия. Човешкият фактор в това отношение заслужава поздравление.

А думата на годината сега, за разлика от “лъженец” през миналата, би трябвало по същата логика да отчита несъстоялия се политапокалипсис. Чрез овладяната крайнодясна и популистка вълна, както и (предимно левичарския по своя генезис в Каталуния) сепаратизъм. Оцеляхме като обединени европейци, макар и доста пораздрусани от вълненията в бушуващото море на евроатлантизма. Това оцеляване е немалко постижение и платформа, която обещава определено по-добра следваща година от онази, която си представяхме в началото на 2017-та.

Дано не се окажем отново изненадани- този път в отрицателния смисъл на хибридната дума от заглавието: хибрид между апокалипсис и липса на такъв или “апокалипса” .

копирано от: https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-lipsata-na-predveshtavania-apokalipsis-apokalipsa-2017/

Share on Facebook

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ За България изтичащата 2017 година започна с нов президент и предсрочни избори, а завършва с очакване страната да председателства ЕС в следващите 6 месеца. Повече минало или повече бъдеще има в българската 2017-та – темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, има ли дума, която може да охарактеризира еднозначно изтичащата година за България?

– Колкото хора, толкова и думи, Фили. Колегите от Дарик радио например попитаха президента Румен Радев коя е неговата дума на годината и той отговори „борба”.

– Защо „борба”, с какво толкова се бори българският президент, който по Конституция е повече представителна, отколкото функционална политическа фигура?

– Според мен основната му борба през годината беше на първо място със самия него. Румен Радев е човек, дошъл в политиката от армията и трябваше да се пребори както с рефлекса да изпълнява заповеди, така и с личното си политическо невежество и несръчност. Той надали смята така, но това му личи дори след цяла година опити за промяна. Чак после всъщност идва онова, което Радев има предвид като говори за „борба” – опитите му да намери истинското си място на върха на българската политика. Там духа силен вятър и никой не отстъпва реална власт просто така, само защото си спечелил някакви си избори, пък били те и президентски. Съвсем конкретно, през 2017 Румен Радев, освен важната вътрешна, трябваше да проведе и важни външни битки. Първо – със своя съветнически екип, който, поне отначало, няколко пъти го вкара в големи каши заради непремерени изявления и неподходящо поведение. Втората му битка май беше с вицепрезидента Илиана Йотова, сложена от БСП на този пост, за да контролира и напътства Радев. Третата битка беше точно с БСП, партията, която го издигна и която продължава да чака от него повече да слуша и по-малко да мисли и действа сам. Радев правилно се опитва да се еманципира от тази партийна опека, но и много внимава да не скъса изцяло връзката си с левицата, защото тогава ще остане сам срещу ГЕРБ. А точно с управляващата ГЕРБ е всъщност неговата най-тежка битка. Както е известно, Бойко Борисов трудно понася политическа конкуренция, затова партията му активно неглижира президентските действия и изобщо фигурата на президента. Така че, Фили, макар да не му съчувствам, напълно разбирам защо Румен Радев си е избрал думата „борба”, за да охарактеризира изтичащата година.

– А коя е думата на премиера Борисов, знае ли се?

– Бойко Борисов пак се изхитри да бъде капак на всички, като използва не една, а две думи. Неговите са – „мир” и „Балкани”.

– Какво означава това, какво е посланието тук?

– Първо да припомня, Фили, че това е третото правителство, на което Бойко Борисов е премиер – рекорд в най-новата българска история. Той се върна на власт след поредни предсрочни избори, които бяха едно от важните вътрешно-политически събития през 2017. Въпреки, че ГЕРБ отново получи най-много гласове обаче, те отново се оказаха недостатъчни за самостоятелно правителство и трябваше да се прави коалиция – нещо, което не е добра новина при недиалогичния маниер, по който се твори политика в България. Но този път, вместо с малките десни партии, които изобщо не попаднаха в Парламента, ГЕРБ се коалира с три леви, псевдо-националистически и проруски ориентирани формации. ЕС преглътна това положение доста лесно, което е поредното доказателство, че популизмът и политическата безпринципност не са само български, но и общоевропейски проблем. Да, засега тези иначе кресливи партии кротуват и не показват крайно нелицеприятния си характер. Е, не се размина без дребни скандали заради появата на уж майтапчийски снимки на техни хора с нацистки униформи. Като цяло обаче засега са кротки, вероятно сделката е такава – влизате в управлението, но не показвате магарии. Иначе, както обича да заплашва понякога Бойко Борисов, „веднага подавам оставка и свиквам нови избори, пък тогава да видим”. Припомням всичко това, Фили, защото то оформя всъщност една от малкото линиите на относителен мир в българската политика през последната година. Може би това има предвид Бойко Борисов – иначе изборът му на думата не би изглеждал особено правилен.

– Може би премиерът има предвид факта, че на фона на динамичните конфликти наоколо, България остава все пак сравнително спокойна?

– България е спокойна само привидно, Фили. Има все повече данни, че всъщност тук се водят поне две истински, сериозни, задкулисни войни. Първата е войната на моделът, наречен КОЙ, срещу всички останали, тоест, войната на мафията, начело с висши политици и магистрати, срещу целия български народ и националните интереси на България. Втората е хибридната война на Русия. Както и другаде по света, тази война на Кремъл е многоцелева и многоизмерна, но специално тук основната ѝ цел е да се поддържа постоянно високо ниво на напрежение, за да може да се прокарват по-добре руските интереси не само в България, но също на Балканите и в Европа.

– Пламен, спомена „Балкани” – втората дума, с която премиерът Борисов характеризира отминаващата година. Какво значи това?

– Борисов визира усилията на българската дипломация за по-сериозно присъствие в балканските дела и за засилване на българското влияние в нашия размирен регион. За целта най-после бе подписан отдавна отлаганият договор за приятелство и сътрудничество с Македония, което наистина е сериозна стъпка за разплитане на старите балкански политически възли. България засили влиянието си в Албания, като обеща подкрепа за членството на страната в ЕС, същото се предприема сега и спрямо Черна гора. През лятото тук се проведе балканска среща на върха между премиерите на България, Румъния, Гърция и Сърбия, които разгледаха наистина важни въпроси за трансграничното сътрудничество. После българският външен министър направи голяма совалка, за да подготви  почвата за провеждане през май 2018 в София на обща балканска среща на върха. Това ще бъде кулминационна точка на българското председателство и неслучайно темата „Балкани” е записана като приоритет в програмата на председателството, тоест, България има и ясната подкрепа на Европа за тази своя активност. Активността при всички случаи трябва да се приветства, Фили, въпросът, който ме тревожи е – има ли страната ни капацитетът да стане истински авторитет на полуострова. Проблемът е, че България продължава да бъде икономически и институционално най-слабата европейска държава, а в редица отношения изостава в развитието си и от държави, които не членуват в Евросъюза. А, както се знае отдавна, слепец да води слепеца не е най-добрата възможност някой наистина да стигне там, където отива. 

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

„Тиха нощ, свята нощ“ – една от най-популярните песнички, с които търговците ни предразполагат към потребяване на празнични стоки и услуги, и която тананикат с тънки електронни гласчета клатушкащите се пред магазините пластмасови китайски дядомразовци. За да ни стане тихо и свято, специални усилия полагат вестници и сайтове, телевизии и радиостанции. Усърдно ни информират за коледните неща и го правят всяка година с почти едни и същи изречения.

Има за всекиго по нещо. Патриотично настроените, привържениците на консервативната битова романтика могат да опреснят знанията си, пък и да научат нещо ново за народните обичаи и традиции. Как задължително се коли шопарът и как млад мъж носи в къщи дъбов пън, за да се гадае по горенето му. Рождество Христово не може да мине и без чесън против уроки и без хляб, умесен с „мълчана вода“ и украсен с фигурки от тесто за предизвикване на богата реколта.

Твърди се, че е редно децата да обикалят къщята с песни за берекет, но няма да сбъркат и ако проверят в интернет как различните зодии посрещат Коледа.

Полага се грижа и за модерните космополитни граждани – практичните и рационалните, умните и красивите, включително и за тъй наречените „жълтопаветници“. За тях са предвидени най-различни съвети. Например, как да поставят пазаруването на научна основа: не пазарувайте гладни или нервни; пазарувайте с кошница, а не с количка; внимавайте със стоките, които са подредени на нивото на очите ви (средно 1,60 м), защото там лукавите търговци слагат най-скъпите продукти…

Друг съвет: коледната украса предотвратява семейните конфликти. Особено важно е как ще подберете цветовете. Ние сме като животните – твърди американската психоложка д-р Сали Огюстин. – в саваната, откъдето произлизаме, топлата светлина обикновено се свързва с вечеря и затова поражда у съвременния човек положителни емоции. По-сръчните могат дори сами да си изработят украса, например „магическо кристално дърво, което постепенно се покрива със сняг“ от картон и прах за пране.

Ако нямате свободен интелектуален ресурс, но пък ви напира да изпращате празнични есемеси, можете да ползвате готови благопожелания от интернет, например: „Успехи на целия персонал на фирмата, от клиенти да не се отървете и по-често да имате поводи за банкети!“, „Нека снежната виелица натрупа пред прага на твоя живот само здраве, щастие и късмет!“ и т.н.

Но най-важните съвети към модерните, практичните и рационалните граждани са тези какво да се яде. Храненето е гръбнакът на цивилизацията. То е не само потребност, но и изкуство, начин на живот. Публичното пространство предлага цели готови менюта: традиционно, икономично, диетично, бързо, богато, необичайно, с пуйка, пъстри салати, тиквеници, меденки, торти, кюфтенца, капами… Разбира се, има съвети и как да се яде здравословно, защото това е идеалът на модерния свят – да ядеш непрекъснато и да си вечно млад.

И не само това. По празниците са задоволени информационните нужди и на най-интелектуално извисените и взискателните. За тях ежегодно се припомнят любопитни факти от света на науката като например този, че Дядо Коледа не съществува; че Христос е измислен от Йосиф Флавий, но въпреки това не е роден на 25 декември – дата, изсмукана от пръстите на западните богослови през IV век и приета у нас заедно с новоюлианския календар; и въпреки че Христос не съществува, Той всъщност е Тит Флавий, синът на Веспасиан, а авторите на евангелията са били чиновници в императорската канцелария – теория, която мило ни припомня въпроса на Уди Алън: „Шекспир – не са ли това четири жени?“

За интелектуално взискателните има и други важни научни факти. Например, защо еленът Рудолф има червен нос. Знаете ли защо? Защото червеният нос е „своеобразна топлинна лампа, която помага на необичайните очи на северния елен, способни да различават ултравиолетовата светлина, да откриват препятствията по пътя си, когато прелита през мъгла и облаци“ – обяснява американският биолог Натаниъл Домини, цитиран от РИА „Новости“.

И задоволени от тези научни узнавания, взискателните и информираните вече могат да си зададат и следващия въпрос: „Да подарим ли секс играчка на любимата жена за Коледа?“. Ще се окаже, че „всъщност всичко зависи от настроението на двамата партньори във връзката,… но закупуването на вибратор, дилдо или друг интересен секс аксесоар не е никак лоша идея“. Защото иначе, както твърди друга публикация, ни застрашава „депресията – тъмната страна на Коледа“. Но и това не е непоправимо: „Ваксината срещу стреса и тъгата в края на декември е да се откажем от амбицията за „перфектния празник“ – съветва същата авторитетна публикация.

Всички тези, а и много като тях безценни неща научаваме всяка година, когато наближи да се празнува Рождество Христово.

Аз пък всеки път се сещам за една мисъл на Честъртън, онзи с веселите и поучителни разкази за отец Браун:

„Рождеството не е просто повод за весела компания. Не е само индуистко мирно събиране, нито само скандинавско зимно пиршество. В Рождество Христово има нещо дръзко – нещо, което прави резките камбани в полунощ да звучат като славните оръжия в току-що спечелена битка“.

Каква е тази битка, която е спечелена? Каква победа празнуваме на Коледа? За жалост, в потока на масовата информация тези неща рядко се казват, за тях рядко се говори и то не за друго, а защото истината, както винаги, е скучна, не е атрактивна, даже е някак уморително да се чете и мисли за нея.

Извън целия прекрасен уют на празника, извън вълните на извънредна доброта и обич към ближния, които ни обливат, Коледа е християнски празник. Независимо на кого харесва и на кого не харесва това. От богословска гледна точка Коледа отбелязва едно от четирите велики и маркиращи събития в историята на човека: Грехопадението, Боговъплъщението, Възкресението и Страшния съд. С първото и последното започва и свършва историята, а заедно с нея и времето, каквото го познават физиката и логиката. Боговъплъщението е актът на съчетаване на човешката и божествената природа в едно лице – това на Христос. Възкресението е възстановяването и поправянето на творението след увреждането му от нахлуването на злото в него. Възкресението е отваряне на вратата към богоуподобяването на човека, към възвръщането в първоначалното достойнство и затова Великден е празникът на празниците. Тези четири събития са толкова съдбоносни, че мнозина са склонни да ги разглеждат извън обикновеното време (хронос) и да приемат, че се случват непрекъснато във вечността, която е естественото състояние на творението.

Дори и сред най-добронамерените християни има такива, които вярват, че на Коледа на Бог (кой знае защо) му се ражда дете. Може би за да ни се даде пример как трябва да се държи добрият човек? Да, Христос е образец за човек, единственият човек без никакъв грях. Но не само това. Всъщност, Бог Син (Слово) „е роден от Отца преди всички векове“, на Коледа той само приема човешка плът и човешката природа, за да я обожи. Така Бог от една природа в три лица става едно лице с две природи – божествена и човешка. Когато християните се кръстят, първите три пръста означават Отец, Син и Дух, а вторите два – Син като човек и Бог.

Та, ето значи, коя битка е спечелена на Рождество – ни повече, ни по-малко битката между доброто и злото. Това празнуваме на Коледа: победата на доброто над злото. Вечната и окончателна победа. Затова и постим преди Коледа (40 дни, не само последната вечер), защото по този начин показваме желанието си, порива си да загърбим земното и да се обърнем към небесата, където е нашето истинско обиталище. За жалост, много малко хора гледат на Коледа по този начин, защото почти никой не говори публично (имам предвид медиите, а не храмовете) за това.

Ето защо, когато наближи този празник, започваме да се чудим дилдо ли да подарим на любимата или вибратор, защо носът на елена Рудолф е червен, Христос – не са ли това четири жени, как да се тъпчем непрекъснато и същевременно да сме вечно млади и как да гадаем бъдещето по зодиите и по онзи дъбов или крушов пън, който пращи в огнището.

Ето защо, в крайна сметка, по Коледа хората се хвърлят с всички сили да вършат онова, от което Бог е дошъл да ги спаси, въплъщавайки се в Христос – култа към материята. Ама хайде да не ви развалям „коледната магия“ и да не тровя „духа на Коледа“…

И все пак, ако ще информираме обществеността за всички аспекти на празника, известен като Коледа, нека да я информираме и за онова, от което тръгва всичко останало. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Има книги, които впечатляват не толкова с историята си, колкото с начина, по който е разказана. Питър Мей пише точно такива романи. „Черната къща“ се оказа великолепно премерена комбинация от мистерия, трилър и драма и постави доста висока летва за продължението на трилогията за остров Луис, което може да бъде нож с две остриета. „Човекът...