Със „Серафина и черният плащ“ (изд. „Софтпрес“) Робърт Бийти даде летящ старт на поредицата за необикновеното момиче, което живее с баща си в подземните етажи на имението „Билтмор“. Три седмици след победата на Фина и компания над мъжа с черния плащ нова заплаха надвисва не само над „Билтмор“, но и над заобикалящите го гори. Всички животни и...

С известно закъснение, представям кратък фото-очерк на местата, които съм посетил през изминалата 2017-та година.

2017-та започна обсипана с обилен сняг, който създаде доста главоболия с придвижването.

Сняг беше покрил дори и плажовете.

Балканът, колкото и да е труднодостъпен през зимата, е още по-пленителен, особено ако си се запътил сам към хижа Рай.

Вечер в нощното небе грейват безброй ярки звезди.

Рила предлага микс от назъбени скали подаващи се страховито в намусеното време.

В равнините части на страната е почти сигурно, че там, където има хълм, някога се е издигала крепост, също като тази край село Венчан.

С настъпването на пролетта, лилави великденчета изпълват поляните.

Всичко се мени бързо и непрестанно. Както грее слънце, ще завали дъжд и ще се покаже дъга. Мимолетни макове обагрят в алено произволни площи.

Сезонът, който изпълва с оптимизъм всяко живо същество.

Правим бърза отбивка в Андалусия, която с невероятната си история ни връща в миналото.

Колкото да хвърлим поглед на двореца Алхамбра в Гранада.

Както и на приказният мост Nuevo Ponte в Ронда.

Но не се изкушаваме да тръгнем по курортите на Коста дел сол.

Съвсем спонтатто се пренасяме на колоритният остров Мадейра.

Където има от всичко по много - планини, крайбрежие...

Древни гори.

И слънце в изобилие.

За момент се връщаме в България, за да видим какво е положението в живописният циркус на Урдини езера.

Оказва се, че голямо стадо игриви коне е обсадило всичко наоколо.

Юли е, лавандула е покрила като лилав килим многобройни кътчета в Тракийската низина.

Време е за море, време е за някой гръцки остров, защо не Лефкада.

Където морето е по-синьо от небето.

А небето се слива с морето.

И така неизбежно пристигаме в Родопите, където млечният път свети като фар в мрака на необятната вселена.

А край Карадере луната изгрява за да прогони мрака.

Неусетно пристига есента, покрила с пъстра премяна котловини и хребети на Кормисош.

Неустоими и пленителни са Родопите в средата на есента, дори и сред най-забутаните дерета.

Какво остава пък, ако случайно се окажем по изгрев някъде над виещите се из пъстрите гори меандри на Арда.

Понякога ми се струва, че това е всичко, което ми се иска да съм видял, но както се казва, с гледането идва апетита за още и още.

Класация на Ozone.bg – 4-10 декември 2017 г. 1. „Болестта като път“, Д-р Рюдигер Далке, „Кибеа“ 2. „Произход“ – меки корици, Дан Браун, „Бард“ 3. „Романът на моя живот“, Стефан Данаилов, Георги Тошев, „Книгомания“ 4. „Мечти и кошмари“, Иван Манчев, „Кактус“ 5. „Български народни приказки“, Слави Ганев, „Deja Book“ Класация на книжарници „Хермес“ – 25-31 декември 2017 г. 1. „Произход“ –...

Предупреждавам и си признавам, че написаното от мен не е много сериозно: нито като проучване по темата, нито като тон. Други са се аргументирали по въпроса за “третия пол” по-добре, както може да се види в текста, който следва след моя скромен увод.

Прабаба ми, която се преселила като момиче със родителите си от Прага у нас в края на 19-ти век, разказваше със смях за реакцията на софиянците, когато видели за пръв път ръчни часовници ( на ръцете на италианските военни) след края на Първата световна война. Нашенците дружно се присмивали на “обратните” чужденци. Ясно им било, че са …абе знаете какви, щом носят гривни.

Спомних си за тази история покрай шумотевицата около Истанбулската конвенция, подписана от самата Турция, но предизвикваща в нашата европейска България доста анадолни реакции. Щото, видите ли, щяла да ни докара апокалипсиса с признаването на третия пол ( за което във въпросната конвенция изобщо не става дума).

Прочитът и реакцията на “заплахата за националните ни ценности” в случай, че бъде ратифицирана, е като във вица за пияния, който смутолевил, че на втата пише “жени”, а всъщност се оказало “кенеф”.

Май не сме мръднали много напред в нашия манталитет от началото на 20 век, когато ръчните часовници са предизвикали от “мъженствена” гледна точка мачовска реакция сред шопите и прочее нашенци с претенция да ги “разбират тия работи” по-добре от “изнежените” европейци.

КАКТО ДЯВОЛЪТ ЧЕТЕ ЕВАНГЕЛИЕТО

Ти четеш за права на жените, те ги говорят за трети пол

Александър Петров

Последният актуален повик на национализма у нас – на оръжие срещу Истанбулската конвенция, която ще накара България да приеме трети пол, хомосексуалните бракове и транссексуални бежанци и ще натрапи на страната поредната порция чужди ценности, заличавайки нашите си собствени.

За същността на самата конвенция и за това дали въобще кара България да признава такива неща, може да се изпише много и вече се е изписало. Дори само от това, че далеч по-консервативни държави като Турция и Полша са я ратифицирали, значи можем да си правим изводите доколко такива „смели“ тълкувания на текстовете й са възможни.

В българския език си имаме един много хубав израз за точно такива моменти – „Както дяволът чете евангелието“ – да четеш нещо и да го разбираш така, както ти е угодно.

По този начин Истанбулската конвенция се превърна в поредното знаме, което националистите да веят в защита на българските традиции и ценности, заплашени от упадъчни влияния. За какво в нея става дума всъщност и какви са реалните й цели, далеч не е важно.

И именно там е проблемът. Защото освен всичко друго роля на политиците е да образоват населението за важни социални и политически въпроси и да разясняват определени събития като например ратифицирането на голяма международна конвенция на Съвета на Европа.

Какво се случва, когато част от политиците решат да бият една голяма аларма за потенциално нашествие на транссексуални бежанци, заложено в документ, който няма нищо общо с това.

Реално скандалът идва от английската дума „gender“, преведена на български като „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“, поради липса на по-точно определение. Именно този превод създаде паника дали случайно България няма да признае трети пол или поне да положи основите на бъдещото му признаванe.

В интерес на истината тук идеята е доста по-различна и засяга по-скоро социалната роля на жените в някои общества и на места, където на тях се гледа по-скоро като на полезен предмет вкъщи. Като тези жени не е задължително да се намират някъде в Близкия изток или Африка.

Напротив, съвсем спокойно може да са онези българки, които са подложени на домашно насилие, просто защото все още някой смята, че няма абсолютно нищо лошо в това след вечерната ракия да хвърлиш на жената един пердах – ей така, да си знае.

И конвенцията не споменава абсолютно нищо нито за трети полове, нито за гей бракове. Но е важното да има борба срещу „заплахата“.

В такива моменти проблемът става съвсем друг – цялата идея на тази конвенция се подменя, защото част от хората, които са отговорни за това да обясняват политиката на хората, тълкуват по свой си начин нейния текст.

Ясно е, че политкоректността дразни много хора и някои дори виждат в нея тъмни планове за разбиването на обществения морал и подмяната му с друг – чужд. Но опитите да се изкара цялата тази ситуация сякаш още малко ще дойде някой нов, трансджендър еничарин Караибрахим, който (или по-добре която) да въвежда „в правата вяра“ всички онези, бранещи българщината люде, са малко прекалени.

Въпросът е, че този национализъм се храни с подобни скандали. Защото ако я няма заплахата от „загубава на традициите“, от „войнстващата политкоректност“ или от „ордата безродници вътре в държавата“, той ще се изпразни от съдържание.

Защото той не залага на любовта към българските ценности, не залага на позитивното в културата, нравите и обичаите. Този национализъм се уповава на враговете, които си създава.

А в подобен подход има толкова сила, колкото силен и страшен е врагът. И именно антагонистът обединява и в крайна сметка – носи гласове.

И докато това е така, документи като Истанбулската конвенция ще се четат така, както дяволът чете евангелието.( Кафене.нет)

Share on Facebook

2017 г. приключи в Билзкия изток с нещо, което трябваше да означава триумф на Путин в Сирия ( или онова, което е останало от нея след предизвиканата от режима на Башар Асад гражданска война, прераснала в регионален конфликт с решаващата за оцеляването му иранска и руска военна помощ).

2018-та обаче започна с нещо, което не може да бъде окачествено като “инцидент”. Нанесено е най-голямото военно поражение на руското оръжие в Сирия ( от времето на сирийско – израелските въздушни битки през 1982 -ра, когато израелските ВВС за пореден път показаха безапелационното си надмощие срещу съветските самолети ) , напомняйки на всички, че решението за края на бойните действия в тази зона на горещ конфликт не се взима еднолично в Москва.

Седем руски самолета са били унищожени от минохвъргачен огън ( използван често на бунтовниците в градски условия заради проникването на мините дори в тесните пространства между сградите)  срещу военновъздушната база Хмеймим в Сирия – “седем с един удар” като в онзи приказка за храбрия шивач и като в библейския сюжет, в който Давид побеждава Голиат с една прашка. Най-напред в Москва съобщиха ( с три дни закъснение) за загубата на боен хеликоптер  на 31 декември, твърдейки, че става дума за “техническа неизправност”. Тя явно се случила по време на полет. Гибелта на двамата пилоти беше потвърдена от руското министерство на отбраната.

Човек не може да не се запита: ами ако бунтовниците получат достъп до нещо повече от минохвъргачки?

Ден по-късно  след признанието за загубата на хеликоптера  руският вестник “Комерсант” се позовава на два източника, според които бунтовниците са унищожили още поне 6 руски самолета в приземено състояние.

Спомняте ли си изненадващото ( дори и за “домакина” Башар Асад ) посещение на Путин в руската база Хмеймим на 11 декември?

Там руският президент демонстрира не просто увереност в подсигуряването на неговото присъствие, но дори унизи сирийския си васал чрез своите военни, които не допуснаха Асад на тържествената трибуна, от която Путин обяви края на руската операция в страната и завръщането на руските военни в Русия.

Какво ли си мисли по този повод обитателят на Кремъл за късмета, който е имал да се появи изневиделица и бързо да се махне от този “парад на победата”?

Видеоматериалът с кадрите, на които се вижда, как на 11 декември 2017 г. униформени руснаци спират вървящия по петите на Путин негов местен клиент Башар Асад, се превърнаха в най-голямото видимо унижение за потомствения управник от клана Асад. Днес е ред на Путин да се почувства унизен от бунтовниците, които той обяви за победени. Четири бомбардировача Су-24, два изтребителя Су-35 и един транспортен самолет Ан-72, както и един склад за муниции са били унищожени от бутновниците с лесно преносими минохвъргачки.

И как отвръща на удара “ограниченият руски корпус”? Както си знае: с въздушен обстрел по цели в населено място без оглед на цивилните жертви.

В резултат край Дамаск в град Мисраба 23 цивилни са убити при руски въздушни удари, съобщи Сирийският център за наблюдение правата на човека, цитиран от Франс прес.

Убити , вече 21 на брой, има и при антиправителствните демонстрации в Иран, на които сред твърде разнородните лозунги се откроява искането Техеран да спре многомилиардните разходи за спонсориране на сирийския режим и да пренасочи средствата за нуждите на обеднялата страна.

Така изглежда де факто и в перспектива картината на руската “победа” в Сирия, която без иранските братя по оръжие, осигуряващи финансирането на режима и живата сила на терен нямаше да бъде постигната дори на теория. На практика над голямото бойно поле в региона облаците на войната се сгъстяват отново и този път на руските военни може да се наложи да водят отбранителна кампания за оцеляване, вместо широко рекламирананата настъпателна операция по унищожавне на тероризма.

На този развой може да се погледне и от друга страна: Путин получи неочакван предизборен удар. Колкото и да е уверен в победата си на президентските избори на 18 март, евентуален обрат в Сирия би му отнел основен външнополитичски коз, употребяван за вътрешна реклама в очите на руснаците, които все още са готови да го подкрепят заради  успехите му в налагането на руското оръжие срещу слаби противници. Сега обаче дори и “слабаците”, уж смазани в Сирия, го унизиха.

Остава да видим какво има да се случва на “Източния фронт”, където наелектризираната срещу руската агресия Украйна си остава най-големият проблем на Кремъл, породен от чувството за безнаказаност в действията на Русия от позицията на силата.

Share on Facebook

Това се случи вчера, 3-ти януари 2018-та г. Количеството електроенергия произведена от вятър за този ден възлиза на 53,6% от общото количество произведено в Германия от всички източници. А ето и някои числа, за същия ден, в сравнеие с бъ...

Наградата Costa в раздел „Поезия“ беше присъдена посмъртно на британската поетеса, писателка и авторка на детски книги Хелън Дънмор (1952-2017) за последната й, десета стихосбирка Inside the Wave, съобщава The Bookseller. Отличието за дебютен роман грабна Гейл Хъниман за романа си „Елинор Олифант си е супер“. Хъниман го пише в продължение на две години, докато работи на...

„Не би трябвало да сме длъжни да слепваме счупеното, ако не желаем. Не е редно да сме длъжни да бъдем силни или смели, или изпълнени с надежда, или други подобни глупости. Мама винаги многозначително намеква, че няма нищо лошо да не си добре. Не го дължим на никой друг.“ През последния месец на вече изминалата...