Из Мароко с велосипед (1): От Танжер до Асила

Зима, а? И искате лято и колело, нали? Днес нарамваме велосипеда на Константин и заедно с него тръгваме да обикаляме Мароко. Като за начало ще приеминем от Танжер до Асила.

От Танжер до Асила

Из Мароко с велосипед

Въведение

Идеята да пътувам в Мароко е появи в главата ми преди няколко години, след като видях една от снимките на деня на National Geographic…

Планирах да попътувам около 2 седмици с мотора, но за късмет двигателя се повреди доста сериозно. Всъщност в последствие продадох и самият мотор, за който още ми е жал.

Декември си купих колело. Ей така, да имам някакъв транспорт, да ида до магазина… знаете как е. Покрай приятели испанци, обаче, започнах все по- често да излизам с него и да се разхождам до съседните градове или близката планина. 2 месеца по- късно разстояния от 50 – 60 км. си бяха ежедневие за мен.

Постепенно в мен се роди идеята да отскоча с колелото до Алмерия – град на 250 км от Малага, където работя последните лета. Имах си палатка и спален чувал, но нямах багажник и дисаги. За късмет приятелите ме подкрепиха и ми дадоха багажник назаем. Да, нямах дисаги, но ми беше достатъчно, че мога да сложа на него палатката и чувала, останалото в раница и на гърба

Из Мароко с велосипед

Начало

… И най- сетне след 35 минутна разходка с лодка съм на мароканска територия.
Питах откъде да мина с колелото и ми показаха…

…бахти, тея луди ли са, как се катери това с натоварено колело…. Добре се смилиха, та ми разрешиха да мина с колите.

пещерата на Херкулес,

намираща се на около 20-тина километра от Танжер. Нямах идея как точно да стигна до там, знаех само че се намира в западна посока, така че излязох от пристанището и поех на запад по брега.

Спрях на 2 – 3 пъти да попитам за посоката, но ударих на камък – никой не говореше английски. Накрая, на принципа тази улица ми допада повече от другата, явно уцелих правилният път.

За да изляза от града трябваше да изкача един много сериозен баир, който пък ми се отблагодари с красива гледка към

Танжер

според мен е много грозен град

На високото пътя се разделяше и не знаех накъде да поема. Наблизо имаше едно кафене и реших да пия един чай и да питам за ориентация, ако ме разбират…

Е, келнера знаеше 4 – 5 английски думи та ме ориентира и след първият ми чай на мароканска територия поех отново по баира. Времето беше облачно, но от високото се разкриваше прекрасна панорама.

Тук някъде пътя се разделяше – надясно за нос Спартел и наляво къмпинг. Реших, че къмпинга е по-важен за момента, исках да съм разпънал палатката преди да е заваляло, а в последствие можех да се върна до носа с освободеното от багажа колело. Всъщност така и не се върнах, основната забележителност е, че

тук се срещат водите на Атлантическият океан и Средиземно море,

…отделно, че къмпинга се оказа на 6 – 7 километра, основно спускане, което нямах желание да катеря отново…

Къмпинга намерих лесно, близо е до пещерата,

за пръв път се случи да ми вземат пари и за колело – общо 65 дирхама, 15 от които за колелото. Едно евро е равно приблизително на 11 дирхама, така че сметката ми беше под 6,50 EUR.

Облаците се бяха поразнесли, така че побързах да опъна палатката и да видя какви са тези пещери…

Оказа се на няма и 5 минути от къмпинга. Точно пред нея видях маса с вграден казан, продаваха охлюви..

…и как така баш аз няма да пробвам. Много ми харесаха, леко пикантни и топли. Както беше позахладняло и духаше вятър- върха.

Иначе като цяло пещерата си е класически туристически капан.

Наоколо пълно с малки заведения и магазинчета, заредени с какви ли не глупости…

…всъщност дори в самата пещера имаше магазинчета.
Самата пещера не е нищо особено, легендата твърдяла, че

тук Херкулес си почивал след всяко от геройствата си

Действителността е доста по-тривиална – просто са копали и са правели мелнични колела от камъка, което ме кара да се запитам – за чий, аджеба, са копали пещера, вместо да започнат направо да разкопават камъка отгоре…не виждам смисъла, но те си знаят по- добре… предполагам поне…

В днешно време е известна заради входа откъм океана, имащ форма на континента Африка и според твърденията бил естествено оформен. Входът, между другото, е 5 дирхама, което е нещо под 50 цента, т.е. заслужава си да се посети в крайна сметка…

След половин час /повечето загубен в опити за хубав снимка/ се измъкнах от пещерата и се засилих да хапна

традиционния таджин

Между другото тук е единственото място, където видях яденето допълнително а е покрито с фолио, обикновено ползват само традиционните капаци.

Тукашният таджин беше само от риба. Питах първоначално за цената – 50 дирхама. Реших, че е по-скъпо от очакваното, но ще пробвам. В последствие се оказа, че нормалната цена е около 20 – 30 дирхама, на някои по скъпарски места може да достигне до 40 – 50 /е в луксозните и повече, разбира се/, но тогава го не знаех и се набутах. Изобщо първите дни не бях съвсем наясно как стоят нещата с цените и преговорите и се охарчих доста, което в последствие ми се отрази, но всичко с времето си.

Самото ядене не беше лошо, но рибата беше доста костелива, което ми уби удоволствието, честно казано. Имах си и помощник…

…изобщо из цяло Мароко видях доста котки. Кучета може и да не обичат, ама тях си ги харесват.

После си се прибрах в къмпинга, пих един чай в заведението и си легнах. Исках да се изкъпя, ама топла вода нямаше, а със студена нямах мерак, глезен съм, какво да се прави…

През нощта се събудих от проливен дъжд и вятър,

обърнах се на другата страна и пак заспах, въпреки шума – океанът беше доста близо, беше бурен и вдигаше невероятен шум. Спал съм и край натоварена магистрала, но беше по- тихо…
Събудих се рано, още около 8 часа. Дъжда отдавна беше престанал, а благодарение на вятъра и палатката ми беше суха.
Смятах да пия едно кафе в заведението на къмпинга, но беше затворено. Отскочих да видя около пещерата, но и там нищо не работеше, явно им беше прекалено рано.

Събрах цирка и към 9 бях готов за път. Тепърва се канеха да отворят кафето, ама не ми се чакаше и потеглих.

Времето беше доста облачно, надявах се да не завали все пак. На един разклон спрях да питам полицай за пътя, не говореше английски, затова му показах на картата, че

карам в посока Лараш,

кое от разклоненията да поема. Оня само ми вдигна рамене, че не знае… Та поех по по-широкото, докато не се озовах в някакъв град.

Нямах идея къде съм, но навсякъде беше пълно с огромни, новостроящи се квартали. Помня че един от тях беше с поне 300 броя 5 – 6 етажни блока. Грозна гледка като цяло, има няма поне 40 мин. съм карал край подобни квартали..

През цялото време прикапваше, но за късмет така и не заваля сериозно. Поне намерих лесно кафене, кафето ми излезе 6 дирхама, което си беше идеално. Докато си пиех кафето наблизо седна клиент. Беше скрит зад колоната, та келнера нямаше как да го види и вместо да се покаже и махне, че е там, той взе да блъска здраво по масата, че да го чуят… Мароканска му работа…

В тоя момент ме сграбчи отново онова странно усещане –

къде на майната си съм тръгнал,

как ще се оправя, да не съм се побъркал тотално…изобщо културният шок си казваше думата… но си спомнях едни думи четени преди години по отношение на Мароко – трябва да му дадеш минимум 3 дни за да решиш дали ти харесва или не…а и както каза една испанка на ферибота – трябва човек да смени чипа и да се опита да гледа непредубедено на всичко, ама не е лесно.

Изпих си кафето и въпреки че говореха само френски успяха и да ме упътят накъде да хвана.

За беда няколко километра по-късно, единият от накрайниците на оста за ремаркето падна

Не ми остана нищо друго, освен да забутам колелото назад и да се надявам, че ще намеря някой майстор. Опитах се да го оправя, но резбата на накрайника или на оста /и двете изглеждаха добре на пръв поглед/ явно беше сдала багажа.

Ако някой ви каже, че много хора в Мароко говорят английски или испански – пратете го на майната му.

Дори полицаите масово говореха само френски. Забих се в едни малки улички, пълни със заведения и магазинчета, а дано намеря нещо, ама нъцки… По едното време един негър ме светна, че е неделя и надали ще открия нещо… Лошо… реших да продължа да бутам и да потърся някой евтин хотел и на другият ден да търся вече къде да го поправя.
Вървях си по уличките и

се чувствах като в цигански квартал

В интерес на истината нямаше много разхвърлени боклуци, но всичко беше някак си занемарено. Разбити тротоари, небоядисани блокове, рухнала мазилка…изобщо…
По едното време гледам малко магазинче за смяна на гуми и викам да питам пак…Оня вика за какво ти е „циклист“, показвам му какъв е проблема /не говорят английски/, а оня ми вика – махай багажа и го дай насам.. Разтоварих и момчето се захвана, ама така и не видях какво прави, щот шефа му ме вербува да му обяснявам откъде съм, за къде съм и да му пробвам лулата с хашиш. Не ща бе човек, моят тютюнец ще си пална, мерси съм. за няма и час колелото беше оправено и натоварено, искаха ми 20 дирхама- няма и 2 евро, върха. Появи се някакъв приятел на майстора /беше на 17 – 18 години някъде/, който говореше малко английски. С негова помощ момчето ми каза, че му се ще да може и той да дойде да кара с мен… Дано можеш някой ден приятелю, дано можеш…
Времето беше сериозно напреднало, минаваше обяд, а исках да стигна поне Лараш, но нямаше начин. Стъмва се рано, още около 17.30 залязва слънцето и половин час по-късно няма грам светлина.

По едното време си карам, гледам разположението на пътищата и брега и осъзнах, че ако полицаят сутринта ме беше упътил правилно, то щях а спестя поне 30 км., ако не и повече обиколка… но пък и щях да бъда някъде на майната си с повредено колело… Няма случайни неща, дет викаше Коста

По пътя имаше доста навят пясък, вятъра ухаше постоянно и беше доста неприятно. А и навятият пясък беше достатъчно дълбок за да занесеш неприятно, ако навлезеш в него, а трябва човек и с колите да се съобразява…

Обаче наоколо гледките бяха много красиви. Бях останал с погрешното впечатление /както и мнозинството от хората, които познавам/, че Мароко е основно пустиня, а то наоколо зеленина, зеленина… окото да ти напълни…

Асила,

малко и доста симпатично градче. Ама по хотелите навсякъде ми искаха по 200 дирхама /~20EUR/ и нагоре за нощувка. По едно време един местен ми предложи а ми покаже евтино местенце, успях да спазаря стая за 120 д плюс 10 д за помощника… това ще трябва да го имам напредвид, когато пак ми предложат помощ… Поне стаята беше хубава, с огромно легло и топли одеяла, имаше собствен външен вход, собствена баня /с топла вода, ура!/ и малка кухня.

Преоблякох се и излязох да се поразходя и да купя храна.

Купих си една франзела за 2дирхама /няма и 20 цента/ и изядох повечето още преди да се прибера, беше много вкусна. Купих си и грах, ориз и мандарини и тръгнах да се разхождам из месната медина /старият град сиреч/ с нейните тясни улички и малки дюкянчета. Имаше много за снимане, но не смеех, чувствах се доста несигурен и не знаех дали е позволено. В последствие забелязах, че повечето мароканци не обичат да ги снимат, а някои от останалите искат пари, ако го направиш. Иначе видях дори безръка жена, рисуваща с краката си. Ако беше светло можеше да опитам да я снимам от далеч, но по залез…почти невъзможно

Единствените туристи, които видях, бяха изпонасядали в едно лъскаво заведение с джиджави сервитьори, някак си бяха отделени от местните

И след тази приятна разходка отидох да си сготвя вечеря и да почивам.