На какво се делят българите и можем ли да спрем махалото

Странно как не стихва дискусията за Истанбулската конвенция. И не само че не стихва, ами сякаш се разпалва все повече. Ето, социалистите искат да правят референдум. Управляващите пък вкарват в играта Конституционния съд. Даже бившият президент Плевнелиев издигна глас: ако не се подпише, няма чуждестранни инвеститори – заплаши той.

Защо тази тема е толкова интересна и не спира да бъде актуална вече трета седмица, защо не е като другите чудеса, които обикновено са за по три дни и после се забравят, за да отстъпят място на някоя нова медийна истерия?

Защото спорът за Истанбулската конвенция, волно или неволно, напипва една много важна и всеобхватна тема – на какво се делят хората, кои са двата лагера на новото време, кои са „добрите“ и „лошите“, кои са двете страни на барикадата и в крайна сметка коя е самата барикада?

Защо хората от бившите социалистически страни се показват по-чувствителни, защо те са по-категорични в отхвърлянето на ИК? Да не би това да са двете страни на барикадата: Изток-Запад, Европа на две скорости? Не, не е това. Просто хората от бившия соцлагер са по-чувствителни към диктатурата, защото са се борили с нея, за разлика от западните хора, които не са се борили с нищо – последните две поколения при тях само са повишавали жизнения си стандарт и съответно изискванията, капризите и претенциите си. Не че има лошо, дай, Боже, всекиму!

Но нека оставим европейците, били те източни или западни, за да видим на какво се дели една малка и специфична част от тях – българите. И защо българските политически партии се губят в това деление, чудейки се каква позиция да заемат, та да стоят по-добре в медиите. Или, иначе казано, извън медийната отрова, на какво се делят българите, освен на мъже и жени, което май и то вече не е съвсем сигурно?

Българите винаги са се делили на нещо, но не на едно и също в различните епохи. Откакто има понятие за националност, тоест нейде от 17-18 век, българите са се делили на

млади и стари

(нека съвсем условно приемем тази терминология, единствено за нуждите на конкретния текст). Старите търсят легален просперитет в рамките на Османската империя. За тях тя е държавата им, тяхната столица е Цариград и представителната им интелигенция живее във Фенер заедно с интелигенциите на останалите имперски народи. От тази гледна точка в българската история няма петвековна празнина, просто през тези пет века историята се твори в столицата на държавата – Цариград.

От своя страна младите прегръщат модерните идеи на националната държава. Искат българите да се осъзнаят като нация и да извоюват държавен суверенитет. В крайна сметка тяхната гледна точка надделява и затова става възможно и Третото българско царство, но преди това младият Левски ще възкликне: „Народе?????“ (дано не бъркам броя на въпросителните), именно защото много от хората в тоя „Народе????“ не разбират защо трябва да променят нещо в живота си.

Веднага след Освобождението българите, независимо от новата за тях многопартийна система, започват да се делят на

селяни и граждани

Първите са много повече от вторите и много по-прости от тях. Вторите живеят със самочувствието, че са приемници на възрожденците и че мисията им е да теглят клетото българско общество напред по пътя на прогреса. По онова време думата „прогрес“ все още е еднозначно хубава дума. Някъде тогава се оформя и политическото разделение. То става толкова вкусно за българите, партийните страсти така се разгарят, че Царят се принуждава да забрани политическите партии и революционните организации. Този период на разум и нормалност продължава до катастрофата през 1944, когато се установява държавен капитализъм под етикета „диктатура на пролетариата“, „народна демокрация“ и „развит социализъм“ (едва ли не с първи белези на комунизъм!).

В годините на социализма българите се делят на

наши и ваши

Официалният термин е „народ“ и „врагове на народа“, познат също и във варианта „партийци“ и „безпартийни“. Очевидно този период не ще да е бил чак толкова лош (поне за „нашите“, „народа“ и „партийците“), защото и днес виждаме как втората по рейтинг партия не дава дума да се каже за комунизма в учебниците по история и даже бойкотира едноминутното мълчание в пленарна зала в памет на неговите жертви, докато избраният с гласовете на същата партия президент игнорира традиционната церемония.

Но ето че социализмът фалира, държавата е окрадена за втори път и идва т. нар. „Демокрация“. Започва Преход, който завършва с края на приватизацията и приемането на България в евроатлантическите структури, колко и да припяват, че Преходът не е свършил. По време на Прехода българите се делят на

леви и десни

Това деление съдържа подчертан трагизъм, защото не е съвсем вярно. Много „десни“ по природа са съвсем „леви“, но са при „десните“, защото при комунизма не са били от „нашите“. Иначе казано, делението ляво-дясно в преходния период се определя предимно от корелацията комунизъм-антикомунизъм. Разбира се, отношението към комунизма не е определящо за лявост или дясност. Дали си ляв или десен зависи от две неща: 1. От положението ти по отношение за средствата за производство и от начина, по който изкарваш прехраната си (икономически признак) и 2. Според ценностната ти система, вижданията ти за човека и за неговото място в общността (идеологически признак). Трудността се задълбочава оттам, че има хора, които по икономически признак са десни (работодатели, фабриканти, рентиери), но по идеологически са леви (червени олигарси, бюрократи, леви популисти и т.н.).

Именно заради това, след края на прехода се издигна лозунгът „Няма ляво, няма дясно!“ и това в известен смисъл е вярно – доста обявяващи се за „леви“, на практика са крупни капиталисти, както и доста „десни“ са пролетарии по социален статус и начин на мислене – например немалка част от твърдото ядро на „автентичната“ десница.

И ето че дойде време, когато противопоставянето ляво-дясно се замени с противопоставянето

либерално-консервативно

Това е положението и към настоящия момент.

Каква е разликата между двете? Най-общо е следната: либералното е космополитно, консервативното е патриотично и националистическо; либералното е абстрактно, консервативното е конкретно; либералното извежда свободата до слободия, докато консервативното я ограничава чрез съвестта; либералното се стреми към диктатура на малцинството, спекулирайки с принципа за защита на слабия, докато консервативното се стреми да оцени всеки конкретен случай от гледна точка на предишен опит и обществена целесъобразност.

Важен източник на напрежение и недоразумение при противопоставянето либерално-консервативно е този, че либералното извървя забележителен път на пълно обръщане до абсолютната си противоположност – докато в началото (неолиберализъм, либертарианство) то беше гласът на дивия капитализъм, на свободния пазар и конкуренцията, в която оцелява по-силният и по-приспособимият, то с времето се преобърна дотам, че заприлича на шумен и досаден необолшевизъм, който воюва за незаслужено господство на всякакви организирани малцинства.

В страни като България съвсем естествено противопоставянето между ляв либерализъм и консерватизъм прие формата на противопоставяне

проевропейци-евроскептици

Ние сме заложници на две по-големи противопоставяния: социализъм-капитализъм, актуален от годините на Студената война, и изток-запад по линията на православието срещу католицизма и протестантството, което пък датира отпреди повече от хиляда години. Про- и анти- Европа е най-опороченото противопоставяне, защото всеки се самоопределя според някаква изкуствено създадена от медиите представа – аз не харесвам гейове, следователно не харесвам Европа и следователно харесвам Русия. Изродена логика. За съжаление, много български интелектуалци поставят именно тази „логика“ на първо място, когато заемат позицията си.

***

Махалото се клати. То носи нормалност само в нулевата си точка, а в крайностите си е уродливо. Неограничената свобода води до диктатура, диктатурата води до революции, те до неограничена свобода, а тя до диктатура. В момента махалото лети от свобода към диктатура и когато диктатурите се случат, нека либералите се сърдят на себе си.

Възможно ли е махалото да спре по средата? Едва ли, но не бива да губим надежда.

И ето тук е моментът да разгледаме едно друго голямо деление на хората – на

теисти и атеисти

Първите приемат, че светът не е възникнал случайно, а е създаден от някого с някаква цел. Вторите са убедени, че материята съществува вечно и безкрайно, така че всяка нейна комбинация, дори и най-причудливата, като например един интелигентен и емоционален бозайник, какъвто е човекът,  е логична и възможна някъде в безкрая.

И другото, което е и по-важно: докато атеистите смятат, че с биологичната смърт за човека всичко свършва, то теистите вярват, че с нея всичко едва започва.

Ако искаме махалото да спре в нулевата точка на своята нормалност, трябва да приемем, че всяко човешко действие, насочено към някакъв резултат в този свят, дори най-тривиалното, трябва да бъде ръководено от мисъл за бъдещия отвъден живот. Там трябва да се оценяват делата ни, за да имат някакъв смисъл тук. За съжаление, никоя съвременна политическа доктрина не почива на това убеждение.

Та, ето затова Истанбулската конвенция вече от месец не спира да е тема №1 в нашия обществен дискурс. Защото залогът са идеологията, ценностите и мирогледът, както вече имахме повод да отбележим, а не изгубените в превода и в политическата си ориентация интелектуалци. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Илюстрация: постер към „Кладенецът и махалото“ от Едгар Алан По.

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2018/02/03/4126.html

Свързани новини: