След като цели ЧЕТИРНАДЕСЕТ* от ДВАДЕСЕТ И ДВА дни на февруари България водеше по НАЙ-НИСКА борсова цена на тока, на стария континент Комитета по реализиране на мерките за геноцид беше събран на извънредно заседание от неговия председате...

„Птиче село“ (изд. „Жанет 45“) е книга като никоя друга. На по-малко от 20 странички, с малко думи и красиви илюстрации Катина Недева разказва трогателна история за освобождаването от ненужното и благородството да помогнеш на по-нуждаещия се от теб. Всъщност книгата е проектът, с който художничката се дипломира в специалност „Книга и печатна графика“ на Националната художествена...

След като в продължение на доста време плеяди светли умове набиваха: „Няма ляво, няма дясно!“, то това противопоставяне вече започна да избледнява. Не че лявото и дясното са изчезнали, не че светът е престанал да бъде двоичен, не че доброто и злото се превърнаха в нещо друго, не че батериите спряха да имат плюс и минус, просто се изхабиха думите и отстъпиха място на други думи. Иначе както човекът има лява и дясна ръка, така и обществото има левица и десница, без значение как ще се договорим да ги наричаме. Аз мога да кръстя дясната си ръка Рейгън, Иван Костов или Виктор Орбан; мога вместо дясна да я нарека консервативна, патриотична, либертарианска; мога даже да я нарека Лиляна, То или Всеволод – все едно: това си е моята дясна ръка. Така и с лявата.

Всичко това би било твърде скучно, ако у нас не беше се облякло в една специфична геополитическа терминология: евроатлантическото в антагонистичен сблъсък с евразийското. Този сблъсък погълна както лявото и дясното, така също и либералното и консервативното, федеративното и скептичното и т.н. Просто всички се разделиха на „добрите“ и „лошите“, „нашите“ и „вашите“, като конкретно кой какъв е зависи не от това какви са политическите му убеждения, икономическите интереси и културни пристрастия, а дали „лайква“ или „хейти“ една от две цивилизации, за които даже не сме сигурни дали изобщо са отделни цивилизации. За нашите вашите са лошите и обратно.

Проевропейците (какъвто съм и аз) или по-точно някои от проевропейците (сред които аз не съм) се уплашиха до такава степен, до такава степен се втвърдиха, така се наежиха и амбицираха, че поставиха защитата на европейското над всичко, дори над своята собствена културна и политическа принадлежност. Някои от тях стигнаха дотам, че в страстната си защита на „Европата“ излязоха пò католици и от папата (пардон – пò европейци, защото той, оставайки на твърди католически позиции, на няколко пъти се показа малко нещо еврокритик).

Разбира се, знаем защо се получи така. Когато започна т.нар. „хибридна война“, медиите бяха залети от груба и първобитна пропаганда от страна на т.нар. „русофили“. От отсрещната страна беше логично и закономерно да се организира кампания, равна по грубост и първобитност на първата и обратна по посока. Така започнаха да ни увещават да повярваме, че холандските градове са пълни с напушени голи гейове на велосипеди, а руските – с припаднали от препиване с одеколон мужици; че руските танкове се движат на въглища и че американският президент е коварно извънземно от вида на гущерите.

В този капан попаднаха публични говорители и цели медии, които бяхме свикнали да възприемаме като либерални, критични, разумни, демократични и проевропейски – все хубави неща. Днес те са претърпели такава метаморфоза, че за тях всяко нещо, поставящо дори и под теоретично съмнение пълното съвършенство на Европа и на Запада и то в тяхната най-последна мултикултурна и политкоректна редакция, се превърна в хибридна война; всеки човек, кривнал от ляволибералния мейнстрийм – платен путинист. Оказа се, че в калабалъка този мейнстрийм защитават и хора, които обичаха да минават за консервативни, религиозни, а понякога даже леко скептични и упадъчни в смисъла на добрия стар декаданс.

Изпаднаха дотам, че да се аргументират не с това какви са те, а какви са или не са техните опоненти: „Ти си лош! – както скандираха навремето виетнамците пред общежитието. – Лош, лош, лош!…“. Започнаха да измерват всичко, дори и такива отвлечени неща като философски и религиозни постулати, през мерилото на лоялността към европейската администрация. И закономерно изгубиха обществена тежест – все по-рядко ги питат, все по-рядко ги канят да споделят мнението си. И те започнаха да го споделят помежду си.

У някои хора любовта към Европейския съюз започна да прилича на сляпата и фанатична любов на техните предци (биологически или идеологически) към Съветския съюз, любов, накарала Георги Димитров да възкликне: „Дружбата със СССР е нужна на България така както въздуха и слънцето за всяко живо същество!“. Тази любов по своята лоялност и безкритичност граничи единствено с любовта на поета Христо Радевски към БКП: „аз знам, аз вярвам, че си права, / когато съгрешиш дори!“. И по-нататък в същата творба (не мога да се въздържа!):

„… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!“

Пълна, всеотдайна безкритичност! Всъщност, как може да се люби държава, континент, федерация или политическа партия? Може ли дори да се люби Родината свръх конкретните общности, чрез които тя се описва и към които принадлежим – семейство, град, народ, Църква и т.н? Любовта има различни степени – от харесване (обичам супа топчета) през това да не желаеш да се случи някому зло до това да си готов да пожертваш себе си, за да не се случи зло на любимия. Можеш да обичаш роднините си, приятелите си, познатите си. Можеш да обичаш човека, но да твърдиш, че обичаш човечеството ми се струва леко лицемерно. Как тогава можеш да обичаш държава и то различна от твоята (Съветския съюз) или пък още по-абстрактно формирование от държави (Европейския съюз)? Има ли сред защитниците на ЕС – онези, които наричат „путинист“ всеки с по-различно мнение, – такива, които любят Съюза до такава степен, че да са готови да дадат живота си за него? Защото именно това е любовта! Ако има, нека наричат другите хора както си искат…

Св. Йоан Златоуст учи, че критиките на враговете са по-полезни от ласкателствата на приятелите. Колко по-полезни тогава ще бъдат критиките на приятелите! Ние всички обичаме Европа, никой не я мрази. Затова понякога я критикуваме – за да не я загубим.

Обичайки я, се водим от два вида, от два джендъра (пак не се сдържах!) съображения – битови и духовни. Битовите (в т.ч. и политическите) включват да живеем охолно, да имаме банки, които ни отпускате кредити и молове, пълни със стоки, където да си харчим кредитите; да живеем в прилични къщи, да караме прилични коли; да имаме правова държава, тя гарантира гражданските ни права и свободи; да можем да пътуваме, търгуваме и работим на една огромна в сравнение с нашата българска територия.

Духовните съображения включват причастността към нематериалните ценности, споделяне на идеали за добро, красиво, истинско, дължимо, съпричастност към една естетика, показала зрелост още в Античността, включва ако щете и удоволствието да застанеш с приятели пред Уфици във Флоренция, да разпериш ръце и да кажеш: „Всичко това е и мое!“.

Докога ще обичаме Европа? Дотогава, докогато ни дава тези неща – икономически и политически просперитет и усещане за културна принадлежност. Когато целесъобразността на политическата организация се изроди в бюрократично безумие, когато културата отхвърли традиционните ценности (включително и онези от Уфици), за да ги замени с някакви други, нечувани и невиждани, тогава ще спрем да я обичаме.

Готови ли сме да умрем за Европа? Не. Не сме. Защото не я обичаме в степента, в която обичаме семействата си, а в степента, в която обичаме супа топчета. Прави ли ни това подли евразийци и путинисти? Разбира се, че не. Критикувайки Европа, ние сме много повече европейци от нейните запенени апологети. Защото истеричните крясъци са свързани или с някаква финансова изгода, или с комплекси на отпадането и незачитането, на загубата на тежест и слава, или с обикновена идиотщина. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Валентин Старчев, „Похищението на Европа“, бронз, 31 х 40 x 8 см, Галерия „Нюанс“.

Tweet

На Запад никога и никъде – нито в медиите, нито на политическо ниво- не ги наричат патриоти, но нашите националисти не се трогват от този факт и управляват присъединилата се към Запада България под самозваната претенция да са обединени патриоти. Желанието им вкупом им се зачете в нашата слабохарактерна държавица.

Колкото са патриоти, толкова са и обединени. Това се знае отдавна, но сега вече се вижда по волята на разединените ни националисти. Какво искат да ни кажат като ни докладват в медиите, че са скарани помежду си?

Възможно е социологическите проучвания, които не им отреждат място в парламента при хипотетични избори с днешна дата, да са им пуснали мухата на разграничението. От последните им изяви- напълно доброволни, а не под някакъв медиен или какъвто и да било друг натиск, се вижда, че орбитата им в управлението заприличва на земната: веднъж се върти около себе си, втори път около слънцето….

Само вождът – слънце си стои на сянка и се прави, че не забелязва как коалиционните му другари от “Атака” подхванаха дясна му ръка Цветан Цветанов при това по тема, по която самият вожд е уязвим. Да се възмутиш от Цветанов като от бивш комунист и милиционер, както направи публично Сидеров, е директен упрек и към Борисов. Друг е въпросът, че ако лично Сидеров не е бил милиционер официално, то неофициално за него се разнасят отдавна твърдения в съпричастност към милицията. Сигурно е във всички случаи, че сред избирателите на “Атака” гъмжи от бивши интернационалисти, новопокръстени националисти със зелени дрехи от запаса, които си мечтаят да  им бъде свирен сбор като онзи, чрез който зелените човечета на Путин превзеха Крим.

Сбъркана работа, направо “джендърска”, както биха казали въпросните другари. Но изглежда, че вождовете на споменатите избиратели са решили да действат на принципа, “една работа трябва да се обърка докрай, за да се оправи отново”. В края на краищата имат примера на Борисов, който не е довършил нито един свой мандат в служба на народа – нито в МВР, нито като кмет, нито като дважди премиер. Пък на, нищо му няма, царува си и след като оправи България ( без най-западната й част, която все повече бере душа, защото не останала там жива такава) вече е на път да оправи и Западните Балкани.

Беше ясно, че временно обединените националисти ще си покажат разединените рога и ще си ги сблъскат като овни през размножителен период. Борисов ли им криво постове раздаваше или те те го криво разбраха, че взеха да му нападат най-милото другарче?

Не е ясно само какво прегрупиране ще настъпи в резултат на това в един момент. Ако се съди по-най новите перчения на колизионните партньори, изглежда някои от тях си постилат да си легнат във властта с БСП и това най-ясно се вижда от отказа на “Атака” да обижда другарите и другарките по темата за др. Жаблянов. Не била важна. За разлика от темата за сближаването с червените консерватори,  с които задено и възможно най-братски си поделят славата на активни борци против половата заплаха, надвиснала откъм Истанбул(ската конвенция) –  хем е западна, хем идва от Изток, което е доказателство, че Доган ще да е бил прав, пророкувайки, че пътят на България към Европа минава през Босфора.

Допирните точки между “Атака”+ВМРО с БСП вече станаха толкова много, че както се казва, остава само младите да се вземат, щом се обичат. Още повече, че ги обединява бащинството на Матушката им, която те искат да спасяват от лошите западни санкции.

Ами останалите от колизията, наричана “Обединени патриоти”? Валери Симеонов е “минал под дъгата” на отсрещния бряг, декларирайки медийно миналата седмица добре известната , но пазена и до днес в тайна от ГЕРБ истина за руската намеса в протестите срещу проучванията за газ в Добруджа през 2013 г. Как да не го заклеймиш при това положение с намеци, че е отскоро в политиката и ти дължи благодарности по този повод, както направи днес Сидеров?

И да искаме, не можем да им попречим да се налудуват. Защото нито сме обединени, нито ни е позволено да се наричаме патриоти, щом държим на западната ориентация на страната ни. То като се замисли човек и гражданите за европейско развитие на селска България са европейци колкото са и граждани…

Само не ми казвайте, че въпросът е поколенчески и ще се изживее. В това ни беше надеждата в началото на 90-те години, когато наивно вярвахме, че носталгията по времето на несвободата ще изветрее с времето под поривите на вятъра на промята и онази с косата ще реши въпроса вместо нас. Обаче се оказа, че новото поколение носталгици е по-озъбено и гладно да води стадото към светлото минало от старото, което все пак беше яло малко бой в живота и се озърташе да не получи някоя гега по гърба от рода на онези, които в младостта си е раздавало щедро и до смърт на “враговете” си.

Гегата обаче не игра. И младоците им си направиха извода: време е пак да вземем тоягата на властта, си казват явно те и както се вижда, са готови на всякакви номера, за да постигнат целта си, включително в един строй с уж презрените някога от тях националисти ( от ВМРО и “Атака”).

Share on Facebook

Класация на Ozone.bg – 12-18 февруари 2018 г. 1. „Мечти и кошмари“, Иван Манчев, „Кактус“ 2. „По-тъмен“ („Грей“ 2), Е. Л. Джеймс, „Бард“ 3. „Петдесет нюанса сиво“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ 4. „Петдесет нюанса освободени“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ 5. „Петдесет нюанса по-тъмно“, Е. Л. Джеймс, „Бард“ Класация на книжарници „Хермес“ – 12-18 февруари 2018 г. 1. „Тънкото изкуство да не...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-vazmozhno-li-e-putin-da-e-tayno-izcheznal-ne-drugade-a-v-samata-balgariya

Къде е Путин? – кой знае защо, този въпрос напоследък тормози мнозина.

Няма го вече! – за мен такъв простичък отговор би бил абсолютно достатъчен, особено ако някой ми гарантира, че е истина от най-последната инстанция.

Но разбирам и онези, които са непримирими. В крайна сметка, дори в Русия, основният кандидат за близките президентски избори не може да бъде избран задочно. Или може – а идеята, че не може, си е чиста еврогейска лиготия? Ако, разбира се, не е откровено антируски предразсъдък, натрапен насила на света от ЕС и НАТО…..

Да не се тревожим толкова за Путин. Той и друг път е изчезвал от полезрението на тълпата, но винаги се връща свеж като след лековит запой с водка и невинни девици. Обаче при чисто хазартен интерес към темата, въпросът за местопребиваването му има много отговори, на които може да се залага.

Например възможно е, маскиран с фалшива брада и мустаци, Владимир Владимирович да се е промъкнал на олимпийските игри в Пьончанг, за да инспектира дали руските спортисти изпълняват обещанието си никога повече да не близват от…..онова, де, дето и без това никога не са го близвали за Родину, за Сталину.

Сигурен съм, че ще остане доволен от инспекцията, човекът. На предните олимпийски игри почти всички руснаци бяха изловени с нищото, дето никога не са го близвали, поне не като държавна политика. А сега – само един е пипнат, някой си Александър Крушелницки. И то състезател по кърлинг, моля ви се. Колко тъп трябва да си, за да се оставиш да те хванат в този спорт, бе, войнико…..

Разбира се, аз лично бих попитал друго – колко тъп трябва да си, за да продължаваш да се тъпчеш дори в тази ситуация, когато знаеш, че всички руснаци са под лупа. Но няма да питам това, защото оттам ще стигна и до сакралния въпрос – колко тъп трябва да си, за да продължаваш, както повечето български коментатори, упорито да говориш за „руския отбор” и дори за някаква „сборная”.

Както се знае, на тези игри няма руски отбор, има само отделни руски спортисти под олимпийски флаг. А „сборная” пък няма от десетилетия, откак безславно се разпадна великият Съветски съюз.

Другата възможна посока за изчезването на Путин, на която си струва да се заложи,, е Сирия. Там той има една единствена, но много важна работа – да намери стотиците руски наемници от частната армия „Вагнер”, които са се залутали някъде из мъртвите сирийски полета.

Да, залутали са се, не са убити от американците, както се хвалят самите американци, за да унижат руската гордост. Не са убити по простата причина, че дори американците не могат да убият някой, който не съществува. Доказателството е в реда на събитията. Да, първо нашето командване уведомява американското, че определени руски граждани не съществуват на определено място в Сирия, а  чак след това американското уведомява нашето в несъществуването на същите определени руски граждани на определено място в Сирия.

Не би трябвало вече да ви се вие свят, граждани, трябва да сте свикнали с тази руска политика на несъществуването, доколкото Кремъл отдавна я практикува – не съществуваше руска агресия в Грузия; тъй наречената Приднестровска република изобщо не къса част от Молдова; никакви руски червени човечета нямаше в Крим, там човечетата бяха зелени; да не говорим колко много руски войници в Украйна не полагат никакви усилия за спазване на Минските споразумения, защото изобщо не съществуват в Донбас.

Но ако все пак несъществуването ви обърква, пийте някакво хапче, преди да прочетете следващия пасаж, който засяга въпроса за съюзническата политика на Русия. Защото е напълно възможно изчезването на Путин в посока Сирия да е свързано с желанието му да защити доблестните бойци от лявата кюрдска терористична организация ПКК, важен руски съюзник, от пряката атака на Турция, също важен руски съюзник. Но не съюзник на съюзника, както става ясно. Нещата са още по-зле обаче  – третият важен руски съюзник, сирийският диктатор Башар Асад, от своя страна атакува руския съюзник Турция, докато той атакува руския съюзник ПКК, с идеята да се разправи първо с единия, а после и с другия руски съюзник.

На този фон голямата опасност за Русия е съюзник върху съюзник да не ѝ остане в региона и кой, яко не лично Путин, може да се справи с това.

Обаче да не забравяме, има и още възможни посоки за изчезването на Путин – към Балканите например е много актуална опция.

Както стана ясно от неотдавнашното гневно изявление на Сергей Лавров, Западът не спазва „джентълменските споразумения” от времето, когато СССР се разпадаше, а Германия се обединяваше и сега НАТО нагло се разширява ча-а-а-к до границите на Русия.

Лавров и този  път не даде пример за това кога точно руснаците са били джентълмени и са удържали някоя от своите думи. Разбираемо, защото такъв случай няма. Но за сметка на това пък картинно описа как Западът се опитва „да засмуче” Черна гора например и за целта ѝ „налага” членството в НАТО.

Ето ви пример за отговорно държавническо изказване, което по прелестен начин опитва да комбинира уроци от поне три дисциплини – международна политика, международно право и психиатрия на динозаврите.

Ни дума, ни вопъл, ни стон за осуетения опит за руски преврат в Подгорица – явно, маловажна случка от гледна точка на Лавров. Ни дума и за онези руски агенти на ГРУ, които, действайки от базите си в София и Белград, години наред спъват желанието на Македония за членство в европейските структури. Да не говорим за строителството на руски военни бази в Сърбия под прикритието на балкански хуманитарни мисии…..

Голямо объркване цари в главата на този човек, та може именно заради това Путин да е дошъл лично да нагледа работата на Балканите. Знае той, че ако остави нещата на своя външнополитически гений, той ще ги докара дотам балканските народи  наистина да започнат да следват собствената си воля, без да слушат радио Москва кво казва. Или без да чакат Кремълската православна църква да ги благослови, все едно.

Но какво мислите за възможността Путин да е тайно изчезнал не другаде, а в самата България. Аз лично залагам на тази опция – близо до очите, близо до сърцето, както се казва. Пък и нали целият български народ го жажда като слънцето и въздухът вече десет годин…..

Така поне твърди хорът на най-одиозните фигури в българската политика, със солист президент Радев и под диригентството на руския посланик Макаров. Да, те, макар че уж очакват Путин по-късно през годината, отсега са клекнали да се кланят пред ВИП-а на летището. Но той пък може да е решил да изненада дори тях, като докара в свободна България още един 3 март, нали?

Защо, мислите, „Газпром” буквално преди дни изрови пак темата за строежа на „Южен поток”, след като „Турски поток” внезапно поскъпна с цял милиард и пресъхна? Ами за да се прехвърлят евентуално плащанията по едностранно направените вече разходи върху любимия на Кремъл български данъкоплатец, който така неистово обича руската душа и руската култура, че винаги е готов да плати колкото евтино му кажат за скъпия на сърцето му руски газ.
Защо, мислите, посланик Макаров онзи ден дипломатично уточни, че поканата към Путин за посещение в България важи за цялата година, а не само за честванията на 3 март? Което означава, че може да тече и в момента, предварително, а не после.

Първо, не знам да има такава отворена покана в международния протокол, доколкото ми е известно, посещенията на държавните глави са винаги по конкретен повод, с точно установени дата, час и програма. Подобни отворени покани може да отправи само васал към владетеля си. Или загорял ерген към недостъпна мома.

Второ, май изведнъж се оказа, че сега, при българското председателство, европейското и евро-атлантическо бъдеще на Западните Балкани в много по-голяма степен, отколкото се предполагаше и отколкото е удобно на Русия, минава през София. Така че заздравяването на балканското направление на антизападния руски удар в комбинация с газовата тема и прекрасен повод за софийски воаяж.

Има и други възможни причини, де. Може например Путин да вижда зор да спечели изборите в Русия и да иска да се консултира с нашите мъдри специалисти. Или дори може вече да си търси политическо убежище и е избрал България като страна на неограничените възможности.
Каквито и да е истинската причина обаче, временното изчезване на Владимир Путин от руската политическа сцена наистина е добра тема за спекулации. Лошото е само, че след подобни отсъствия той обикновено се връща в Кремъл още по-силно мотивиран да предизвиква света.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Регионална библиотека „Пейо Яворов“ – Бургас брандира автобус с ликовете на български писатели. Като пътници са седнали Пейо Яворов, Иван Вазов и Алеко Константинов, а от задното стъкло се усмихват Петя Дубарова и Христо Фотев. Слоганът „Пътувай, чети, обичай… Бургас!“ е разположен под името и логото на Регионална библиотека. За първи път културен институт у нас брандира...

These are the martenitsas made by the kids from Maya the Bee group from “Chuchuliga” kindergarten, Plovdiv. Their teacher is Eli Radkova. see more:

Напоследък в литературата и киното все повече се говори за силни и многопластови женски образи, а анотацията на „Метод 15/33“ от Шанън Кърк (изд. „Colibri“) обещава именно това. Романът ме привлече с нетипичната главна героиня – отвлечена бременна тийнеджърка, която методично и хладнокръвно планира не само своето бягство, но и отмъщението си, размивайки границите между жертва и...