Сегед – Белград – Берковица – Варна (20 част на През Източна Европа с джип)

Завършваме пътуването с джипа на Георги към нос Северен в Норвегия и назад. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после и в Талин, Естония и Хелзинки. От Хелзинки стигнахме Куусамо, влязохме в Русия и пристигахме в Мурманск, разгледахме Мурманск, разходихме се край езерото Ловозеро и бяхме в мъжка компания на чист въздух, след което стигнахме крайната цел на нашето пътуване – Нордкап или нос Северен в Норвегия.

След което тръгнахме обратно на юг, за да стигнем Нарвик, Мушьоен и Молде , след което от Молде тръгнахме по Атлантическия път към Тролстинген и Тиседал в Норвегия, от Тиседал – до Гьотеборг в Швеция, минахме през Малмьо и Копенхаген и се озовахме в Хамбург,напуснахме Хамбург и минахме през Дрезден и Прага, после от Прага стигнахме Будапеща и Сегед. Днес ще проследим последнипт етап от пътуването ще се приберем в милата ни татковина.

Приятно четене:

Сегед – Белград – Берковица – Варна

част двайсета на

През Източна Европа с джип

ДЕН 19

За първи път от доста време (седмици) сутринта не валеше дъжд, а грееше слънце.
Станахме, закусихме, натоварихме багажа. Някой ме бе запушил (наистина бе спрял идиотски), но в момента, в който отворих багажника да товаря багажа, и от хотела изскочи като тапа рецепциониста и каза, че веднага ще преместят колата.
Отбих се на няколко километра да заредя в ОМВ. Напълних догоре.

И

тръгнахме към Сърбия

Първо по магистрала, но почти веднага слязохме на обикновен път. След което попаднахме в задръстване, а пункта още не се виждаше на хоризонта.

За момент си помислих дали да не обърна и да минем все пак през Румъния и Дунав мост 2, но пък от друга страна никога не бях ходил в Сърбия. Затова го

обърнахме на майтап и се подсмивахме на съседите

Опашката разбираемо бе основно от автомобили с немска и австрийска регистрация.
Гледаш – мерцедес S класа, а вътре натъпкани като сардели ‘пингвини’ с фереджета. В жегата! Без климатик (икономия трябва).

Част от тези хора се събираха на групички, които се разпръскваха при всяко преместване с една дължина напред (голямата група се бе събрала пред тоалетната и си бъбреше, докато току някой изчезваше защото бе пристигнал неговия автомобил).
Други (явно пак за икономия) не палеха автомобилите, а изпънали жили ги бутаха на ръка към граничния пункт.
Трети (като бялото БМВ на клипа) намери приятел в колоната и с негова помощ пререди 5 – 6 автомобила. Голям келепир. Жалка работа.

Унгарската граница я преминахме лесно

– документите, и довиждане.

На сръбската отново чакане.

Сърбите започнаха ‘да видим автомобила, отворете багажника’ и т.н. Но пък проверката приключи бързо като видя натъпкания багажник

Сърбия.

Магистрала (да, с по-ниска разрешена скорост – 120 км/ч). И равно поле.

Веднага си пролича местния манталитет. Появи се полиция и се започна безумно ‘балканско’ шофиране. В смисъл – карам със 125 – 130 км/ч, а наоколо хвърчат с над 160. А другата група пък кара със 100 км/ч.

Интересна бе

схемата за ‘ловене’ на бързаци на сърбите.

Стои полицейски автомобил под някой мост, скрит долу извън пътя. На мантинелата сложен на триножник радара.
След това следват знаци за ограничение на скоростта и забрана на изпреварване, колоната се ограничава в една лента с конуси, и те отклоняват към паркинг, където щеш нещеш не можеш да караш бързо.
И на паркинга те чакат екипите полиция.

Този с бялото Порше Кайен, когото го бяха хванали, ме бе изпреварил малко преди това. След десетина минути ме изпревари пак бързо. Не съм видял да е спирал някъде, но явно спираше, защото след това ме изпревари още поне 3 пъти. Всеки път с голямо превишение.

Пътуването бе наистина доста по-хаотично и некомфортно

от където и да е досега. Магистралата често бе с големи неравности. Да, ремонтираха някои участъци.

Шофьорите караха наистина идиотски,

въпреки, че не може да се каже, че магистралата бе натоварена. Често се случваше да се изпреварват един друг камиони по баир в течение на километри, с под 80 км/ч.
Също така често се случваше някой с лек автомобил, но каращ с около 100 км/ч да заеме лявата лента и да не се прибира, защото след 500 м има някой още по-бавно движещ се. От друга страна отзад често те настъпва някой, който кара със 160+км/ч.

В такава атмосфера

стигнахме Белград

Първо се видяха ‘забележителностите’ на Белград – огромно сметище, с всичките му екстри (хвърчащи найлонови торбички и т.н.).

Реших да мина по околовръстното (то там водят и табелите за транзитния трафик). Да, знаех, че през центъра е по-бързо, но ние бърза работа нямахме.

Околностите на Белград

изглеждаха доста зле – порутени къщи, мръсно, тежък, неуреден трафик.

Заобиколихме Белград

и отново се качихме на магистралата. Отново пункт за таксуване – вземаш си билетче. Е да, ама чакаш опашка все едно преминаваш границата. Веднага си спомних лекотата, с която бе решен същия този проблем в Норвегия.
Как да е взехме си заветното картонче и отпрашихме натам. Уж караш щоßгоде бързо, ама след няколко десетки километра отново пункт за ‘путарина’- тяхната пътна такса, и отново чакаш на опашка.
Плащах с карта, което бе доста бавен процес за работещите в будките. То плащането с монети и връщане на ресто също не бе бърз процес. И съответно опашките не вървяха бързо.

В един момент съжалих, че избрах магистралата

– навярно по обиколните пътища нямаше да загубя прекалено много време, а и впечатленията биха могли да бъдат по-положителни. Как да е,

стигнахме до Парачин

и слязохме от магистралата. Изчакахме си опашката за плащане. И тръгнахме

в посока Зайчар – Връшка чука.

Пътяt бе доста хубав. Да, натрапваха се идиотски ограничения (явно и те са типични за нашия район от света), но пък асфалта, маркировката, почистването около пътя – всичко бе ОК.

Времето бе напреднало –

тъкмо бе преминало обяд,

и започнахме да огладняваме. Тъй като се бях зарекъл да хапнем сръбска скара започнахме да се оглеждаме за нещо подходящо. Покрай пътя имаше предимно неугледни селски кръчми. В един момент на около 40 км от Зайчар, наближавайки разклона за с.Мирово видях вдясно хубаво направено битово комплексче с черни следи от гуми преди него. Вече бях подминал отбивката, но огледах добре паркинга – бе пълен с автомобили. Явно е добро заведение.
На разклона за Мирово видях, че отново има подход за ресторанта, и съответно веднага се ‘шмугнахме’ вътре.

Докато аз откачах техниката (камерата, за да прехвърля част от видеото на диска) жената отиде да провери какво става. Пробвала да се разбере на български. Служителката я помолила да премине на английски, че нищо не и разбирала. Пошегувах се с жената, че с това нейно варненско мйекане няма как да я разберат – просто трябваше да превключи на берковски диалект и нямаше да има проблеми.

Това ми припомни една смешна случка в Берковица. Един ден решихме да покараме колелета, и движейки се си приказваме. Доста народ имаше из дворовете по уличката, по която преминавахме. И всички отдалеч извиваха шия да ни огледат. Съпругата се зачуди защо така ни гледат. Обясних и, че тук просто не се говори така – тук се вика (все едно се караш на някого), и се говори твърдо – тогава никой няма да ти обръща внимание. Направихме експеримент. Съпругата започна да говори на висок глас и по-твърдо – вече нямаше обърнати глави към нас – вече не бяхме ‘чужди’ .

Та закачих аз компютъра да преточва видеото и скокнах в ресторанта –

хубав много голям битов ресторант

Съпругата вече бе намерила хубава маса на открито, но на сянка под навес и надвиснали храсти, които държаха хладно (каза ми, че за наш късмет тъкмо сега си били тръгнали доста хора).

Дойде сервитьора. Превключих на берковски и нещата започнаха да се получават. Казах му, че специално сме дошли за сръбска скара.
– Предлагам ви мЕшано мЕсо (мешана скара по нашенски).
– Супер
– Обаче като ви гледам – една порция ще ви е достатъчна.
– ОК, давай и една салата за двамата.
Жената си поръча бира, а аз си карах на кола. Донесоха шопската салата и мешаното мЕсо.
Скарата включваше плескавица, кебабче, някакво пушено/мариновано месо на скара, шишчета (пилешки и свински), и още няколко неща. Салатата бе с люта чушка (но не прекалено люта). Беше супер.

За съжаление забравих да направя снимка преди да почнем. А после бе късно

Обаче усетих известно етническо напрежение/противопоставяне.
На съседната маса бяха седнали навярно турци от местните (с турски имена и си говориха за ходене до Истанбул).
Питат сервитьора (едър мъж на около 65 г) – какво кафе има.
Казва им – ‘на джезве и еспресо’.
– Искаме турско
– Е не можете ли да кажете ‘на джезве’, а ще ми разправяте за турско – остро се сопна сервитьора. Явно и от тази страна на балкана хората са прями – каквото ти е в главата, това ти е и на устата.

Клиентите свиха ушите и повече не мърмориха.

Хапнахме доволно, платих с карта (сметката бе смешна в сравнение с плащанията за храна досега), натоварихме се в колата, и тръгнахме за последния етап.

Стигнахме Зайчар.

Нашенски пейзаж.

На едно място в града имаше ремонт, и поставен светофар за регулиране на еднопосочното движение в стеснения участък. И един милицЮнер, който подаваше сигнали, обратни на светофара и създаваше задръстване Абе личеше си, че се доближаваме до нас .

Почакахме да дозабърка задръстването – от отсрещната страна светеше зелено и в участъка навлязоха автобуси, а милиционера махаше на камиона преди мен да се премести напред, влизайки и той в тесния участък. Така тежкотоварните машини застанаха едни срещу други и се чудеха как да се разминат. Как да е, се разминахме след като постояхме 4 – 5 минути.

Малко след това един местен таксиджия след като си стоеше кротко на стопа, реши, че джипа е невидим и тръгна току пред мен.
Предусещах нещо, и затова дори бях понамалил до 50 км/ч. Таксиджията въобще не реагира на клаксона нито при тръгването, нито при преминаването – дори не се обърна да погледне.

Спирането бе много интензивно, чак гумите бучаха.

С удоволствие се измъкнах от Зайчар.

Пътят стана лош

(до Зайчар бе идеален асфалт) – износен груб и неравен асфалт .

След няколко километра се показа

граничния пункт Връшка чука

Никой не се виждаше – народът се бе изпокрил заради жегата. Отидох до офиса им и се обадих на митничарите. Излязоха и бяха много любезни. Цялата проверка (митническа и гранична) бе точно 60 секунди. Митничарят явно бе рокаджия, защото се радваше на фланелката ми АС/DC

Напуснахме Сърбия

И почти влязохме в България:

От българска страна имаше мааалко повече внимание.

Нашенския митничар бе накарал една жигулка пред мен да отвори багажника, ама като ме видя да пристигам загуби интерес към жигулката (разкапана, ръждясала видинска регистрация) и веднага дойде при нас. Помоли да отворя багажника. Стандартните въпроси – ‘откъде идвате’. Казах му – от Мурманск.

На лицето му се изписа изражение, отразяващо усилено въртящи се механизми вътре в черепа му, явно в опит да си спомни откъде е чувал това наименование. Опитах се да му подскажа – ‘много на север’.
Кимна, но като че ли за него ‘много на север’ бе не по-далече от Видин. Как да е – махна с ръка и

официално се завърнахме в България

Връшка чука, Прлита, България

Веднага зазвъняха телефоните с поздравления за завръщането ни на родна земя – доста народ ни е следял този ден.

Пътя си остана лош – износен асфалт, тесен път и ОПАСНО ОБРАСЛИ банкети. Тъй-като вече си бяхме на Балканите, можехме да си караме по нашенски (ей този наш манталитет как ще го изкореним). Вдигнах скоростта на темпомата на ‘ограничение+20км/ч’, като често скачаше и нагоре скоростта. И въпреки това често ме изпреварваха някои бързаци

В с.Медовница

(продължавайки да говоря по телефона с поредния позвънял) изведнъж гледам полицейски коли, пожарна. Колите преминават бавно-бавно.

Първата катастрофа, която видяхме за целия път. ТИР бе скочил в близката река, потрошавайки няколко стълба със захранване явно средно напрежение. Дебели кабели и изолатори преминаваха през пътя и колите ги тъпчеха. Дано шофьора не е пострадал, защото пораженията по тира бяха сериозни (търкалял се е в дерето).

Преминахме участъка (бе добре обозначен от полицейските автомобили и от двете страни – автомобилите бяха спрели на удобни места без да пречат на движението, но пък предупреждаваха навреме).

След което джигитите отново се метнаха на педала на газта.

Монтана

– преминахме я много бързо (друг път ми се е струвало бавно, но явно когато промениш ‘мащаба’ вече не обръщаш внимание на такива дребни забавяния). Приближихме

Берковица

и бяхме изненадани, как за 2 месеца от последното ни идване насам има голяма промяна в подхода на пътя – правят околовръстно движение.

Стигнах до вкъщи

– майка ми и баща ми бяха в апартамента за месец – два. Тъй като има още стаи за спане не се притеснявах – бяхме се наточили да спим в ‘детската’, за да не преместваме родителите ми за един-два дни.

Пред блока ни посрещна баща ми. Чудихме се дали да разтоварваме веднага багажа, но решихме първо да се качим горе, да си починем, и тогава.
Влизаме в апартамента и майка ми:
– И племенничката ви е на гости
– Хубаво – има още една стая.
– И приятеля ѝ, а тъй като племенничката все още е непълнолетна, спят в отделни стаи. Ама вие не се притеснявайте, ние сме се уговорили със роднина – съсед, ще се изнесем за два дни в тях..

КРЪЪЪЪЪЪГОМ Е, не толкова остро де. Звъня на близък приятел (този, който ме предупреждаваше за снежните райони в Норвегия, и един от първите който звънна при влизане в България).
Той има един от най-хубавите ресторанти (лично мнение – най-хубавия) в Берковица. „Кръстева къща“ – http://krastevakashta.com/bg

А миналата година направи към ресторанта и хубаво китно семейно хотелче / къща за гости


Booking.com

Казвам му – Ванка, абе имаш ли свободна стая?
– Амииии, аз сутринта видях баща ти и цялата рода на бензиностанцията, и разбрах, че няма да стане работата, та съм ти приготвил ключа още от сутринта. Това е то да имаш приятели на място
Директно запалих колата и я преместих пред хотелчето (съвсем близо до вкъщи). Посрещнаха ни както винаги много радушно. Външния двор на ресторанта бе много приятен за раздумка

А хотелчето е в непосредствена близост

Booking.com

Абе

и в България си е хубаво

Берковица въпреки, че е в Северозападна България, си е запазила донякъде чара си.

Вечерта – вечерта си бе както винаги – в ресторанта на хубава приказка с приятели, хапване, пийване. Хотелчето бе супер (въпреки, че следях изкъсо прогреса, до момента не бях спал в него – и не бях си представял, че ще спя там – все пак имам голям апартамент само на 200 м от ресторанта).

Гледката – ами гледката от стаята ни бе към ресторанта

• Изминати за деня: 632 км
• Средна скорост: 84 км/ч
• Максимална скорост: 142 км/ч
• Общо от тръгване до пристигане (с почивките): 10 ч 51 мин
• Общо изкачени (по височина) 5,1 км
• Общо спускане (по височина) 4,6 км
• Максимална надморска височина: 557 м

Берковица

20 ден
Деня бе ‘организационен’ – т.е. поизтрезняване с кафета в ресторанта… Обсъждания по технически и други въпроси с де що познати имахме.Разходихме се из Берковица (т.е. циркулирахме между вкъщи и ресторанта)

Уж не бяхме мръднали кой-знае колко на юг от Унгария, но тук вече бе голяма жега…
Вечерта братовчеда на баща ми (на 85г) попита дали не можем да го закараме до Шумен…
С известно притеснение се решихме – не бях сигурен дали ще успеем да съберем багажа така, че да освободим една седалка (задните седалки също бяха заринати с багаж)…
Но направихме реорганизация и успяхме да подготвим място, при условие, че той няма много багаж……
Нямаше много багаж, така, че се уговорихме…

Вечерта – пак поседяхме в ресторанта на приказки, показване на снимки и т.н. И от там – пълзейки пълзейки – до стаята

Свързани новини: