Заб(р)авената 100 годишна тайна за руската капитулация пред България на 3 март

 

Фактът, че в Русия представят 3 март като празник на националната благодарност на българите към Русия, е руски проблем – не е единствената манипулация за руска консумация и в днешно време.

Български проблем е обаче е фактът, че с нашите русофилски камъни продължават да ни замерят самите руснаци и да затискат истината за събитията преди 140 години като процес, подбуден от Априлското въстание, от който Русия се възползва, за да опакова мотивацията си в реториката на”освобождението”, стремейки се към своята приоритетна цел за реванш спрямо Турция в отговор на загубената Кримска война 20 години по-рано. И заради Проливите на първо място, разбира се.

И днес в руските медии може да си види устойчивостта на митологията за руското освобождение. Сайтът Газета.ру достатъчно представително ги възпроизвежда по традиционния начин: без нито едно позоваване на руски източник, но с напоителното присъствие на манипулативни тези, изречени от българи. https://www.gazeta.ru/social/2018/03/02/11669053.shtml

Руският сайт цитира посланик Бойко Коцев , който от една страна с основание говори за поражението на Русия като краен резултат от войната, узаконен международно на Берлинския конгрес, запомнен от българите като диктат. От друга страна обаче българинът “спестява” да отбележи, че руската позиция да не бъде допускана голяма българска държава е била т(р)айно договорена с Австро – Унгария в Райхщад още през лятото на 1876 г., т.е. дори преди Цариградската конференция в края на година, на която европейските сили, свикани по инициатива на Великобритания като реакция на османските зверства срещу българите, поставят ултиматум на султана да даде права и свободи на българите ( и не само на тях).

Коцев също така подминава с обичайното за русофилите премълчаване обстоятелството, че българите сами се опълчват срещу Берлинския диктат ( който също така легитимира пред света възникването на българската държавност макар и в осакатен вид спрямо въжделенията на българските възрожденци). Защитата на същия този берлински диктат от страна на руския император Александър III е било неговото формално основание да се обяви против Съединението на България от 6 септември 1885 г. – защото то наистина бунтарски нарушава …Берлинския диктат. Императорът се оказва по-загрижен за нарушеното от българите право на султана да администрира Южна Румелия и го подстрекава да окупира тази българска територия за наказание за българското неподчинение. Но къде ти “български дипломат” на служба на руските интереси ще си “спомня” такива подробности!

А не бива- за тези “подробности” припомнят съществуващите и в наши дни честни руски историци, като Гайворонски, който на практика запуши устата на българските манипулатори на историята, опитващи се да отрекат факта, че Алексанър III е подстрекавал турския султан да си върне владичеството над половината от тогавашна България.

В друг руски сайт, ведомости.ру, военният историк Константин Гайворонски “издава” на 20 октомври 2017 г. една от най-неприятните за българското русофилство “тайни”, свързани с опитити на руската империя да предложи на тепсия Южна Румелия на Турция:

“Денят на обединението на двете части на България се отбелязва и до ден днешен като държавен и национален празник. За разлика обаче от руснаците всеки българин знае, че единствената, която се противопоставя и се опитва да попречи това обединение, е Руската империя.

Дори султанът, смятайки, че Румелия и така е далеч от лоялността към властта му, махва с ръка, докато Русия , която през 1878 е готова да воюва с половин Европа за границите съгласно санстефанския-договор (тук авторът греши, Русия дори се оправдава , че не е защитила интригантската си мина спрямо бъдещето на Балканите от Сан Стефано именно с факта, че не е била в състояние да направи това с оръжие срещу европейските сили – бел. ИИ) сега излиза от кожата си в опитите си да застави Батенберг да се отдръпне от вече взетото си решение за обединение. Стига се дотам, че руският посланик при Портата уговаря турците да вкарат войските си в метежната провинция като обещава подръжка от ВСЯКАКВО ЕСТЕСТВО ( т.е. и с пряка военна намеса рамо до рамо с осмалиите срещу българите, курсивът е мой – бел. ИИ). Логиката на Петербург разбира се е елементарно проста, обединяването на двете български части ще издигне и укрепи авторитета на Батенберг сред българите, което е твърде нежелано”.

“Всеки българин знае”, отбелязва руснакът Гайворонски, но се “оказва”, че точно Коцев, българският посланик в Москва, “не знае”…

Другият обилно цитиран в руския сайт български “авторитет” ( ако не броим съмнителните по своята анонимномна в цитирането стойност свидетелства на един македонски братушка) е Николай Малинов, председателят на Национално движение “Русофили” ( обявено за уникално в света от генерал Решетников- и не без основание, къде другаде някоя нация ще се хвали с национално движение в полза на чужда нация).

Малинов е изчислил, че само 4 процента от българите не признават значението на Сан Стефано по начина, по който той и Русия искат да бъде признато. А мимоходом Малинов прокарва и някоя друга лъжа – например, че след войната си с Турция руската империя напуска България “без да поиска нищо”. Вероятно под “нищо” той подразбира създаването на Окупационния фонд, чрез който българите да си платят разходите за войната и започват наистина да изплащат поисканото от Русия злато.

Освен, че са създали българската армия и флот ( с идеята да ги използват като свои  инструменти за влияние за бъде авантюри в региона), Малинов твърди, че  руските братя са ни подарили и Търновската конституция – същата, която Великото народно събрание приема за ужас на свръхконсервативната Русия, откъдето по ортодоксална православно-славянска линия валят заклеймяващи оценки за нахалството на българското племе да се сдобие с европейски свободи и права.

Всички, които говорят за зачеването на българската свобода на 3 март 1878 г. , вкупом отказват да признаят нейното истинско раждане на 6 септември 1885 г. -не за друго, а защото то се осъществява въпреки онези, от които свободата е зачената, застанали по време на Съединението в класическата руска царска поза на бащата-убиец на своята рожба : “аз съм те родил и аз ще те убия”.

 

Ролята на убиеца играе гръмовно Александър III, който не само призовава султана да си вземе обратно половин България, но и я заплашва с война не нашега, нареждайки на руския боен флот да се доближи до българския черноморски бряг. Отказва се със съкрцане на зъби заради натиска на единодушното  ( както никога преди и след това в българската история) общоевропейско възмущение, изригнало не само в официалните кабинети на европейските столици, но и  чрез масови протести срещу руските намерения спрямо младата България по площадите на Лондон, Прага, Дрезден т.н. ( с преобладаващо присъствие на социалисти – за сведение на днешните другари и другарки на Кремъл у нас).

Ако българите са се почувствали свободни на 3 март 1878 г, защо дори старите опълченици от боевете на Шипка започват да създават дружини за защита от надвисналата руска окупация над България по онова време, както свидетелства Симеон Радев в “Строители на нова България”?

“Положително е само, че по градовете населението бе в грамадното си мнозинство националистическо и постепенно се ожесточаваше срещу Русия. След заминаването на генерала ( Каулбарс, императорският пратеник, изпратен в България да наложи по руски насилнически маниер руската политика, но принуден да си замине обратно след отпора, който получава от българските патриоти- бел. ИИ)  почнаха да се основават известните патриотични дружини, които играха по-сетне такава роля за подема на българския дух в страната. Те се състояха от решителни хора, фанатизирани в своето дело, и напоминуваха в някои отношения якобинските секции , които се прочуха във времето на Френската революция. Първият позив за устройване на тия дружини излезе от Русчук. Той бе подписан от една група запасни войници. Лозунгът им бе: “България за себе си, свободна и независима. На 17 – ти се обадиха опълченците от Севлиево. Те пък се считаха обидени, задето на младите войници се давало някаква преднина в народното дело”.

По повод създаването на тези патриотични дружини Симеон Радев уточнява в допълнителна бележка:

“ Идеята да се образуват дружества от запасни войници се появи най-напред у русофилите, но тя пропадна. Само Н. Константинов основа в Свищов таен комитет от няколко запасни”. ( Симеон Радев, Симеон Радев, “Строителите на нова България”, изд. Български писател, София, 1990 г.)

Сред многобройните премълчавания на истината за датата 3 март в българските история ненадминато си остава оглушителната медийно-политическа глухота за 100 годишния тътен от капитулацията на Русия пред България в Брест Литовск. “По-кръгла” от 100 годишната вероятно е само 1000 годишната. Но и днешната едновековна закръгленост не накара българските медии да п(р)огледнат със задна дата под похлупака на другата, 140-тата годишнина, превърната в основна и на практика единствена опорна точка на руското влияние в България след провала на съветския комунизъм по света и у нас.

Да си припомним как България триумфира в Брест – Литовск, изминавайки за 4 десетилетия пътя от нищото на картата, зачената като “нещо” предварително, прелиминарно, но нелегитимно от международна гледна точка в резултат на примирието между две империи, но извоювала сама независимостта си срещу стари и нови поробители.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=15595&rid=154

Автор: Лъчезар Тошев

“Преговорите започват още в края на 1917 г. Като български представител на конференцията по примирието участва полк. П. Ганчев. То се подписва на 15 декември и се пристъпва към преговорите по мирния договор. Победителите са Германия, Австро-Унгария, България и Турция. В преговорите от България участва министър Христо Попов, подпомаган от дипломата Андрей Тошев.

Подписи от страна на ­победените слагат Григорий Яковлевич Соколников, член на Изпълнителния комитет на Съвета на работническите, войнишки и селски депутати, Лев Михайлович Карахан, член на Централния изпълнителен комитет на работническите, войнишки и селски депутати, Григорий Василиевич Чичерин, помощник на народния комисар по външните работи, и Григорий Иванович Петровский, народен комисар по вътрешните работи.

От българска страна договора подписват дипломатът Андрей Тошев, адютантът на цар Фердинанд ген. Петър Ганчев и дипломатът д-р Теодор Атанасов.

Този договор е тежък за Русия, която губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България. Благодарение на това развитие Полша, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Финландия излизат от Руската империя и възстановяват своята държавност. Турция получава територии в района на Батуми и Източен Анадол. Русия води преговорите в Брест-Литовск едностранно, без съгласието на своите съюзници от Съглашението. На 7 март 1918 г. се подписва и едностранен договор с Румъния, която излиза от войната, връщайки отнети територии на България през Междусъюзническата война. Северна Добруджа остава кондоминиум на Централните сили, които на 25 септември 1918 г. предават почти цяла Северна Добруджа на България. Този договор обаче не е ратифициран от румънския парламент.

     На 29 септември 1918 г. в Солун България сключва примирие с Антантата и излиза от войната. Постигнатите договорености са отменени. Брест-Литовският мирен договор остава в сила само няколко месеца – до 13 ноември 1918 г.

     Победена от силите на Съглашението, България е принудена да подпише Ньойския договор, наречен от Христо Силянов Ньойската неправда. Но датата 3 март 1918 г. трябва да остане сред звездните мигове в българската история, с които се гордеем.

     Брест-Литовският мирен договор стана възможен благодарение на блестящите победи на Българската армия и нейните талантливи командири над руските и румънски войски”.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: В Брест – Литовск България става една от първите държави, които установяват димпломатически отношения  с току-що възникналата ( за кратко) независима от Русия Република Украйна.

В министерството на външните работи в София на 16 февруари 2018 г. се състоя българско – украинска конференция, посветена на тази 100 годишнина ( бяха поканени и руски дипломати, присъстващи с каменни физиономии). 

 

 

Снимките са от прожекцията в рамките на конференцията, на която беше показан германски архивен филм със субтитри на украински и немски. На стоп кадрите се виждат българският министър-председател Васил Радославов и полковникът от българската армия П. Ганчев.

Далеч по-важна “снимка” на състоянието на българския дух от онова време е обратът в русофилските възгледи на Иван Вазов, който заклеймява в стихове руската агресия срещу България и онези, които “иго ни носят ново”.

Вазов за Русия през 1916г.

Бедят ни

Иван Вазов

 

Бедят ни другоземци,

че с отомани, с немци

дружим в полята бойни.

Кога пък в Букурещ ни

разпъваха, нас грешни,

те гледаха спокойни.

 

Корят ни, че със нихни

врази съюз сторихме –

да счупим братско иго;

ала кога душмани

разкъсваха меса ни,

те викаха: “Разпни го!”

 

Кълнат ни за измена

славянска непростена,

кат свойта браним стреха.

Ала когато нази

ужасно зло нагази –

славяните де беха?

 

Ругаят ни, че с чужди

на наший дух и нужди

народи сме събрани –

но тези, що любехме,

или боготворихме,

що правяха в скръбта ни?

 

Стояха оглушали,

безчувствени, едва ли

не зрители злоради

пред наште мъки тежки,

пред воплите ни жежки –

и кой ни се обади?

 

Във Петроград мълчаха,

а от Париж ревяха:

“Убийте тоз звяр диви!”

И на защо, кат смеем

и ние да живеем,

станахме лоши, криви!

 

Декември 1915 г.

Иван Вазов с проф.Иван Шишманов

 

НА РУСКИТЕ ВОИНИ

 

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

 

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

 

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо…

Как ръце сега да разгърнем?

 

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви лґкът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

 

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

 

И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно пµ любим я ния.

 

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!

 

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете!

 

1916

ДОБРУДЖАНСКАТА КОННИЦА

 

ПОСВЕЩАВА СЕ ГЕНЕРАЛУ КОЛЕВУ!

 

Не конница – морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

 

не конница – буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

 

не конница – хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура – цяла

от тропот и трясък,

 

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

 

Не конница – лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

 

1916

Семейство Вазови

Една любов

 

Иван Вазов

– Защо камбана бие, мамо,

тъй жално?

– Чедо, за мъртвец,

със лавров украсен венец,

умрял за Македонья тамо.

Кого погребват? Кой е той?

Един герой.

– Защо камбана, мамо, бие

тъй радостно, тъй силно днес?

– Тоз звън обажда драга вест.

– Какво, о, мале? – Синко драг,

победа пак!

– Къде така с ура и с песни

вървят войници и сега?

– Отиват, чедо, без тъга

в борбата да се фърлят бесни.

– В борба с кого – кажи ми пак?

С нов, синко, враг.

 

– От Добруджа гърмеж топовен

пристига, мамо, като зов

за плач, ох, тъй е той тъжовен!

– Мъртвец един заравят нов.

– Ах, кой ще бъде там заровен?

– Една любов!

Ноември 1916

Генерал Стефан Тошев – Командващ III-та Армия на Добруджанския фронт

СКРЪБТА НА АЛЕКСАНДРА II

 

Иван Вазов

 

Що става в Добруджа? Що?

 

Гранати руски пукат,пищят куршуми руски

На яростни талази, летят дружини руски

на руский химн под звукът…

Кой праща този вихър?

Тоз ад духтящ въз нази?

На Александра Втори внукът!

 

 

Кой би сънувал Боже, тоз срам, тоз час безславен

Коя фантазия болна, демонска най-гореща

народ славянски жизнен, чрез руска кръв избавен

В борба за свойто право, сам скокнал окървавен

днес руски меч да среща…

 

И Цар-Освободител – там в тиха си гробница

събуден ненадейно, в тъга неизмерима извика гневно :

“ Внуче! След бомбата кръвница,

що нявга ме разкъса

сред моята столица

ти втори път уби ма!”

 

1916г.

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2018/03/03/%d0%b7%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-100-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d1%88%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82/

Свързани новини: