(http://patepis.com/)
Из Мароко с велосипед (3): От Волубилис до Ифран и Азру
Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес. Днес от Мекнес ще продължим към Азру
Приятно четене:
От Волубилис до Ифран и Азру
част трета на
Из Мароко с велосипед
Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта,
Волубилис е близко
Близко ли? 25 км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре…
Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към
Волубилис
Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. „Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..“
Входът е 10 дирхама,
веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.
Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам.
Честно казано – не ме впечатлява изобщо
Царевец е къде по-внушителен, макар и по-малък.
Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо, за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега… /всъщност не знам тук дали вали сняг/
Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.
От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.
Ето тук съм качил и останалите снимки от „фотосесията“:
http://voinyt.snimka.bg/africa/volubilis.805170
Кафенето до входа е отворило,
поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със „Селям алейкум“ се усмихват и отвръщат.
Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата „Cous cous Samir“, мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.
Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.
Самир е интересен и интелигентен човек
Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години.
Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по-лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17 – 18 € за дистанция от 500+км. Маршрутът ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.
Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.
В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.
Самир
Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.
Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7 км до Мекнес са непрестанен баир.
Мекнес
Уморен съм. Минал съм едва 35 км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.
Салонът е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав – 35€. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка –знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа… Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по-късно си взимам стая за 80 дирхама (има и по-луксозни/скъпи – бел.Ст.)
Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.
Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.
Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно…
Разхождам се дълго из
старият град,
хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.
Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка..
За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат „харшан“. Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по-ататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.
Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..
Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло…а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво… Ама решавам и ставам.
Излизам от стаята, поглеждам надолу и
колелото го няма…
рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам – отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение.
Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са
прибрали колелото за през нощта,
натоварих и пак на път.
Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат „Аааа Будапеща“…Ъ? А то на арабки си е България. „Добър ден“ вика пича, а аз си глътвам граматиката.
Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал.
Най- сетне се измъкнах от града, бях решил
да стигна до Азру, заобикаляйки през Ифран
Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20 – 25 км ама какво пък..
Пътят до El Hаjeb
се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.
По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука…
Ей тоя пич смело нагази в тревата, спря до едно дърво и смъкна гащи клекнал…
Щъркели
Тук се оказа и
царството на щъркелите
Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по-висок стълб можеха да се видят гнездата им.
Поемам към Ирфан.
Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен – красиви гори…
…чувствам се като в някоя приказка.
Запуква дребна градушка, малко по-късно го обръща на обикновен дъжд.
Студено е, краката ми направо замръзват
Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъждът спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.
Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата – сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.
Ифран
Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат
малката Швейцария
Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене.
Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50-ина метра пред мен млади момчета (18 – 20 г) си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.
Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азру, 17 км по-нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.
Хубавото е, че Ифран е на високото,
за Азру трябва да се спускам
Симфония. Едва се насилвам да спра за 2 – 3 снимки.
Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50 – 60 км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолинос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен.
Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив.
Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25 дирхама, но на мен днес ми е нужна стая- 150 дирхама… прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.
Азру
е на 4 км и ги минавам бързо.