Кирливите (к)ризи на руското попско попечителство

Пратениците на имперска Русия не могат да се сдържат да си тръгнат от България без да заръчат “чистка” на българския елит от елемнети, които не се харесват на Кремъл. Така постъпи генералът от КГБ Решетников преди две години, същото направи вчера и представителят на Путин в расо патриарх Кирил. Той анатемоса българската благодарност към други народи и нареди тази част от българската история да “изчезне”, възмутен от факта, че в Бългрия е проявена благодарност и към други страни и народи във връзка с чисто руската, според него, дата 3 март 1878 г.

“Много ме огорчи, че в официалната риторика на представителите на държавата наравно с Русия същата роля се оказва, че са играли Полша, Литва, Финландия. Никаква политкоректност не може да оправдае лъжлива историческа интерпретация”, заяви Кирил и назидателно се обърна към българските медии да разпространят посланието му ( така, както дни наред разпространяваха новини във връзка с посещението му и отразяваха всяка негова крачка, превръщайки го в главно действащо лице на празненствата за уж българския национален празник 3 март). 

Пояснявам за привържениците на съветската окупация у нас, които се наричат русофили: руският патриарх Кирил грубо нападна правото на народите на самоопределение, което е сред най-ефективните лозунги на болшевизма, упортебяван първоначално за целите болшевизацията на многонационалната Русия. Тази днешна интерпретация на това право, според която нямало значение кой какъв е по националност, щом е воювал под руски знамена, сме я чували и от български проводници на руското влияние, като Шаренкова. Но демаршът на Кирил напусна територията на домораслата ни русофилската пропаганда и се превърна в доказателство, че в днешната Русия е толкова Федерация, колкото е била и руската империя. В Москва зачитат правото на  народите от империята на самоопределение само в периоди на разпад на самата империя и между тях цари фициалната руска политика на насилствена русификация спрямо народите, поробени от руската империя. 

Ако има нещо хубаво, покрай ужасите и стаданията , причинени от гражданската война в руската империя в края на Първата световна война, това е именно осъществяването на самоопределинето на цели народи и възникването на техни национални държави, отскубнали се от хватката на руската империя – от Финландия, Полша и Литва на север и запад, до Украйна на юг. 

Както много често става при подобни демонстрации, разковничето на “фокуса”, чрез който московският велможа пожела да  си покаже рогата след трите дни българско гостоприемство,  акцентът в изявата на фокусника е в онова, което отсътва на пръв поглед от сцената. Кирил се възмути за Полша, Финландия и Литва…, но не и за Украйна?

Да, украинска държава по онова време не съществува, но украинците са били не просто участници, а гръбнакъ на руската армия, изпратена да воюва тук. И не са били непременно разпръснати между другите националности, а са имали свои обособени полкове. Наричали са ги “малорусийски” по стар имперски обичай и още по-онова време в Русия са разбирали значимостта им, поради което са се отнасяли към тях със съответната имперска надменност, макар да са играли ключова роля в много от най-важните сражения.

Руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко критикива това незаслужено руско отношение и свидетелства, че тъкмо украинците ( малорусите) са давали най-големите жертви – понякога в пъти повече от другите полкове. Ето свидетелството на Данченко за последната битка при Плевен.

“ Последната битка при Плевен беше с малко загуби за нас. Ето какви бяха те:

Малорусийският полк загуби 538 души

Сибирският                                   350

Самохитският                           66

Московският                              22

Артилерята                               16 

Астраханският                        12

По онова време Малорусийкият полк не беше оценен справедливо. За него някак си мълчаха, а всъщност този полк пръв спря настъплението на Осман и заедно със сибирците задържаше турците до идването на подкрепления”. ( Година на война”, Василий немирович – Данченко, издателство “Солвек”, София, 2008 г., стр. 369 ) 

Като пратеник на Кремъл руският Кирил спази “канона” на кремълската политика  спрямо най-големия проблем на днешната руска външна политика, какъвто е руската агресия срещу Украйна – дори не благоволи да се “огорчи”, че в България истината за приноса на украинците в зачеването на българската свобода вече си е пробила път. Без да споменава този факт Кирил пожела “този път  ( по който е тръгнала България – бел. ИИ) в българската история да “изчезне”. 

Но няма как да стане. Фактите са такива, каквито са, независимо дали на нашите руски колонизатори им харесва и дали колаборационистите със съветско-руския колониализъм у нас се опитват да ги потулят чрез премълчаване или с преразкази на московските инстукции. 

Пред Дойче Веле посланикът на Украйна в София Микола Балтажи, който е доктор на историческите науки, цитира многобройни източници, които разкриват потулваната десетилетия истина, че украинските войници и офицери са съставлявали поне половината от руската императорска армия, която е навлязла през 1877 година в българските земи.http://www.dw.com/bg/когато-русия-освободи-българия/a-19089020

„Изследователите на архивите на украинските губернии по царско време са категорични, че голяма част от воювалите за освобождението на България офицери и войници са били украинци. И в това няма нищо странно – руският императорски щаб е предпочел да използва военния потенциал на най-близко разположената до България своя вътрешна колония, вместо да праща гарнизони от районите на Москва и Петербург. Затова мобилизацията за войната е проведена преди всичко сред украинското население на Киевското, Одеското и Харковското военни окръжия. В структурата на воювалата тогава армия има голям брой полкове и други военни формирования, чиито имена издават произхода на рекрутираните войници – Киевски, Харковски, Полтавски, Гродненски, Житомирски, Черниговски, Мариуполски и още десетки други.

Във войската се включват и голям брой украинци с български корени, които с огромен ентусиазъм тръгват да освобождават своята прародина, а някои от офицерите остават след това в България, за да подготвят младата ѝ армия. Интересен е и съставът на първата руска военна част, която стъпва в България. Това е 14-та пехотна дивизия, която създава предмостие за инвазията. Тя се състои предимно от украинци и се ръководи от генерал Михайло Драгомиров“, посочва Микола Балтажи.

В архивите на много украински губернии са записани имената на многобройните жертви, паднали в тази война, казва още Балтажи и добавя: „Дори във вестниците на сравнително малки областни градове в Украйна като Полтава и Чернигов открих данни за броя на убитите в Руско-турската война. За Полтава имаме информация за близо 976 убити украински войници, а за Чернигов данните са за 458 жертви“, посочва украинският посланик и казва: „За разлика от Москва обаче, на никого в Украйна няма да му дойде наум да досажда на българите с претенции за вечна благодарност“.

Колкото до интригата около факта, че в заклеймавящто си финално послание на тръгване от България Кирил се обърна към президента Радев, говорейки за възмущението си от официалното споменаване на други държави, към които българите изразяват благодарност, по-вероятно е патриархът да е ядосан, че при цялото си старание да се хареса в придружаването на руския гост българският президент все пак не му целуна ръка – за разлика от др. Илияна Йотова. Нейните приклякания пред руското ( за които самата тя разпространи видео) началство явно не го умилистовиха.

 

Иначе Радев спази изисквания от Москва канон и не спомена на връх Шипка други държави, освен Русия и България.

Онзи, който наистина спомена писмено благодарностите на българите към други народи и страни, беше премиерът Борисов, но Кирил го “пощади”, създавайки впечатление, че се кара “само” на президента Радев, който пък светкавично се оправда, заявявайки, че оценява високо тридневното му посещение.

Да разбираме ли, че от Москва ни казват косвено, че разбират фасадното значение на президента у нас и не желаят да атакуват “силния човек” във властта, на когото разчитат за прокарване на реални политики, които Борисов определя като проява на миролюбие в рамките на различни атлантически инициативи ( като ответни мерки срещу руската милитаризация на Черноморския регион или разполагането на натовски противоракетен щит на българска територия, отказано също от Борисов)?

Или фактът, че Борисов също не целуна този път ръка на Кирил, както направи през 2012 г. при посещението на руския владика в София, както и споменавенето на приноса на други народи и държави за победата над Турция през 1878 г.,  има отношение към най-новото развитие на вътрешния политичски фронт?

Става дума за неназованите от Борисов “гадове”, които искали да го свалят сега от власт. Отново. Както през 2013 г. Той не посмя да задълбае направеното от него с половин уста и с голямо закъснение “откритие”, че руски сили и интереси са движили протестите срещу управлението му през 2013 г., но наслагването на фактите сочи именно в тази посока.

Борисов може да е русофил в душата си ( както се казваше в един изтекъл в Уикилийкс американски дипломатически доклад), но собствената му кожа и оцеляване са му по-скъпи. В Кремъл със сигурност добре разбират този негов приоритет и го щадят с интригантски внушения, като приятелският огън на Кирил срещу  съзнателно сгрешената от него за целта президентска мишена в България.

Казано с думите на Цветан Цветнов пред БНТ  на 4 март 2018 г., ден след русофилския празник 3 март, “БСП се дразни, защото нашите приоритети съвпаднаха с тези на САЩ, а те говорят за Русия“.

В крайна (равно)сметка имперска Русия за пореден показа, че не си е променила нрава и е безпомощна да предложи на България нещо привлекателно, “сделано” в Русия в наши дни. Тя залага на един епизод от все по – далечната история ( беше 9 септември 1944, но откатът от разпада на съветската империя върна опорната точка на руското влияние у нас към 19 век и 3 март), в която се е вкопчила отчаяно поради липсата на други възможности да влияе върху днешните българи. С износ на газ, нефт и суровини изобщо, тя е просто един огромен суровинен придатък към европейското развитие на страната ни и е въпрос на време и политическа воля ( вероятно след ерата на плахия русофил Борисов все някога), когато ще се отървем от тази задушаваща пъпна връв с Матушката.

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2018/03/05/%d0%ba%d0%b8%d1%80%d0%bb%d0%b8%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%b7%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bf%d0%be%d0%bf%d1%81%d0%ba%d0%be-%d0%bf%d0%be%d0%bf/

Свързани новини: