Македония за Трети март (1): Пътуване до Охрид

Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:

Пътуване до Охрид

част първа на

Македония за Трети март

Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…

Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде

Трети март

Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.

Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…

В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни

призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,

защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден

имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,

друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на

пътуването

Спряхме за кратка почивка в

Кюстендил

в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в

Македония

два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.

След малко

отдих за по цигара в Крива паланка,

където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…

Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен

с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за

странната им валута,

защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…

Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.

Така че пристигнахме в

Охрид

в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се

настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а

тук времето по-скоро напомняше пролет,

въпреки изпопадалите листа.

Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.

Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.

Тук за почти всяко място си има легенди*

За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.

Оттук започва

старата част на града,

където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,

чаршията,

по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.

Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е

къщата на двама заможни братя на име Робеви,

местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в

Исторически музей

Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.

От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.

Охридското езеро

е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.

На брега му се намира и

църквата „Света Богородица”

– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…

След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.

Минахме покрай

църквата „Света София”

/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.

Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук

за влизане в храмове има такса,

което ми се стори малко странно.

По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…

Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на

Самуиловата крепост,

се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…

Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше

несравнима панорама към езерото

и към града…

На връщане се спряхме за малко пред

античния амфитеатър,

който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.

Илинденска, Охрид 6000, Македония

– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.

За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…

Поспряхме се и пред

старата базилика,

която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него

Свързани новини: