Манталитетно Русия на Путин все повече прилича на СССР

Покрай т.н. президентски избори в Русия на 18 март у нас отново влезе в пропагандна употреба оправданието на политици, като шефа на “Атака” Сидеров, който заяви, че преди се бил борил срещу “съветската система”, но днешна Русия не била като Съветския съюз. Хм, зависи в какво отношение…

Много са възможностите за сравнение между СССР и Руската Федерация днес, докато разликите стават все по-малко. Днешната путинска Русия все повече прилича на съветската империя по до болка познатата на съвременниците маниакалност на чуждомразието. Който е живял в СССР, знае за какво става дума – няма как да не е чувал подхвърлени реплики на улицата и в градския транспорт по свой адрес от рода на злобното “иностранцы, засранцы” ( да превеждам ли или смърди достатъчно и в оригинал на руски?). Това улично отношение може да не е точно проява на расизъм ( защото не се отнася само до “черногъзите”, както биват наричани всякакви цветнокожи и днес в Русия), но е специфичен рашизъм спрямо чужденците, дори да са руси и синеоки.

А който не е живял в и по време на СССР, как да се ориентира днес в разпознаването на възродените навици от времето на “империята на злото”, както Рейгън нарече съветската империя?

Българското русофилство черпи своето вдъхновение от собственото си невежество и борави с клишетата на Москва като със свои мисли. Когато иска да обоснове своето  религиозно преклонение пред чуждата държава, русофилът разбърква в миксера на своето бръщолевене понятия като народ, култура и прочее, за да оправдае подкрепата си за съветско-руското потисничество.

Особено устойчива е парадигмата за руската култура и нейното величие в един несъществащ реторичен спор на русофила със себе си. Както много пъти съм отбелязвал великата европейска култура, макар и с вековно закъснение, прониква в тъмните простори на империята благодарения на отделни личности, а не на някакъв всенароден стремеж към образование и европеизиране, какъвто например е имало във възрожденска България ( за почуда на самите руски свидетели на този феномен, забелязан по време на войната с Турция през 1877 – 1878 г.)

На русофила у нас не му се иска да разсъждава с българската си глава и да прозре, че не хуманизмът на граф Толстой, потомък на германски мигранти, управлява огромната страна. Нито на власт е критичният дух на Херцен. В Русия не се разпорежда склонният към тънка самооирония пиетет на Гогол към анализа на руската меланхолия, в която тъне мързеливо скучаещата аристокрация. В съветска Русия не психоанализите на Достоевски бяха на въоръжение в правоохранителните органи, а психиатрииите, пердназначени за психическо унищожаване на дисидентите.

Не космополитно звучащият Чайковски определя мисленето на онези, които властват и днес в Русия, а тъкмо обратното: в руското общество царува враждебността към свободата, чийто ярък представител е крайният руски шовинист и реакционер, борец срещу свободолюбието на българи и руснаци граф Н. Игнатиев. За него не Турция, а духът на Европа е бил най-страшният противник в лично и в имперско отношение. Не случайно образът на Н. Игнатев е ексхумиран днес от руските стратези за българска употреба в традициите на кремълската враждебност към Запада. От близо 10 години насам пред неговия паметник в София, издигнат по повод посещението на Путин в София на 18 януари 2008 г.,  руският посланик поднася цветя в измисления за подобни цели от Кремъл “Ден на руската дипломация”.

Н. Игнатиев  е бил изтеглен от дипломатическата служба след злополучната съдба на неговата Санстефанска рожба. В спомените си той се оправдава за създаването на яловия документ с твърдението, че е бил държан в неведение от Петербург ,т.е. бил е съзнателно пренебрегван и подведен за тайните споразумения. Признава само, че е дочул случайно нещо за сговора на Русия с Австро- Унгария в Райхщад, чиято тайна цел е била да не бъде допуснато създаването на голяма България.

Проваленият дипломат Н. Игнатиев обаче е бил оценен като ценен кадър за налагане на мракобесието в империята и е назначен за министър на вътрешните работи. И тогава се развихря истински на фронта на антисемитизма и потисничеството спрямо всяка проява на свободолюбие в самата Русия ( факт, за който 99,9 на сто от българите не са чували).

Грешка, ако не и съзнателна лъжа е, че спомената по-горе мания за секретност е съветско хрумване. Нищо подобно. Параноята на руските царе срещу чуждото влияние и подозрителността, че чужденците дебнат с най-лоши намерения отсякъде, е стара като самата Московия, превърната от Петър Първи в Русия, макар за него да знаем преди всичко фактът, че се еопитвал насила на европеизира империята си с прагматичната цел да я направи конкурентна в експанзионистичната й политика, насочена към разширяване за сметка на съседите.

Цар Путин не прави изключение. Не случайно овладяната от него държава е превърнала в свой главен идеологически враг самото понятие отворено общество, с което воюва като със зъл шпионин на вредното за добрата стара Русия западно влияние. Да се очаква от Путин признание, че избива по списък враговете си в Русия или в чужбина, е точна илюстрация на понятието “от умрял писмо”, с извинение за черния хумор.

За традиционната руска вманиаченост за опазване на руските тайни от враговете руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко отбелязва достигащите до  абсурд навици на руското командавне в това отношение по време на войната 1877- 1878 г.

“ Ръководните чинове в нашата армия много злоупотребяват със системата за тайната. За битката при Плевен не само българите, но и ние, руснаците в Търново, не знаехме нищо. Чувахме грохота на оръдията, но какво означаваше това – атака на турците при Ловеч или диверсия ана Сюлейман при Калофер – никой не можеше да отговори…

Играта на тайна тук е взела размерите на епидемия. Лазутчиците ( турските шпиони – бел. ИИ) отлично знаят всичко, а нашите действат на тъмно…

От голямото пазене на тайни току – виж пропуснали турците и нещастните “братушки” ( кавичките са на Данченко – бел. ИИ) ще отидат под ножа. Нали по този начин те неведнъж са попадали в капана. Дори само споменът от 1854 – та година им е достатъчен, за да не се чувстват в безопасност с нашата войска. Получава се секретна заповед за отстъпление, но изпънителят се хваща за “системата на тайната” не предупреждсава  селяните. През нощта или рано сутринта войската си заминава – и резултатът е изгорено село, няколко стотици трупове, издевателства над жените и девойките. Тайнствеността е взела такива размери, че преместването на Главната квартира от Търново в Горна студена бе обявено за извънградска разходка…

….армията на наследника Кесеревич (  Източния отряд, командван от престолонаследника Александър Александрович, син на Александър II – бел. прев.) напусна селото ( с . Пиргово – бел. ИИ) и се оттегли на позициите до река Янтра. Населението помислило, че няма да го закачат и решило да остане. Турците нахлули и след два часа селото изгоряло, здравите ги подгонили към Русе, а всички останали били изгорени в заключените къщи. Същото се случило, както се оказа после и в селата около Косово. Българската кръв тук се лее не като река, а като море. Защо да се учудваме и да негодуваме срещу този нещастен народ, че на някои места неохотно ни продават храна, а се случва и да не ни посрещат приветливо. Такава е печалната съдба на войната. Отстъпвайки на по-силните позициите, които първоначално е превзела самоуверено и лекомислено, войската по неволя изоставя мирните села след себе си на убийците и злодеите. Гурко, отстъпвайки зад Балкана, остави долините на Марица и Тунджа беззащитни. Който успя да се спаси оттам, разнесе тревожните вести по цяла крайдуванска България, а тук още са живи са спомените от 1854 г., когато на войската беше забранено да пуска пред себе си бягащото население. Заминавайки нашите войници виждаха как отзад започва клането, но изпълнявайки заповедите на великодушните и умни генерали по онова време, не можеха да помогнат с нищо. Сегашният донски атаман генерал Фомин, по онова време все още полковник, даже беше арестуван и предаден на съд заради това, че въпреки заповедта, беше пуснал спасилите се от ножа и огъня българи да преминат през Дунав…” ( “Година на война”, стр. 113-116)

Много изводи могат да се направят от свидетелството на военния журналист , но избирам да потитам само следното: защо на доблестните руски защитници на българите, като Данченко или генерал Фомин, поемали рискове, заставайки на българска страна, няма бюстове и паметници в България, а за Гурко и много други “великодушни генерали” ( както саркастично ги описва честният руски кореспондент), българските русофили продължават не просто да се кланят, но не могат да се наситят на нови и нови знаци на благодарнст към тях?

Отговорът е във факта, че русофилщината е изтрила спомена за истинските руски герои, които би трябвало да тачим и ги е подменила с робска благодарност към дейците на руския имперски интерес България и българите да бъдат държани в режим на безмозъчно благодарно подчинение дори и днес, когато за първи път страната ни е станала част от развитата съвременна Европа, срещу която руското евразийство води своите деструктивни политики и хибридни войни.

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител