На връх Разпети петък за 35-ти път от 65 възможни, откакто на 1-ви февруари политико-медийно-енерГЕПИйната мафия прокара драстичния скок в цената на ПРЕпродавания ток към бизнеса борсовата му цена у нас е най-ниска в Европа, но се ПРЕпро...

ЗА ЦВЕТА И НЕУЛОВИМОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Александър Гьошев, доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства, представя изложбата на Цвета Марова „Розовата котка” в галерия „Сигна”, Пловдив 

Галерия от откриването на изложбата, снимки – Димитър Добрев – https://www.facebook.com/DDobrev/media_set?set=a.2026270117614748&type=3&comment_id=2026663490908744&notif_id=1522912277051241&notif_t=photo_album_comment&ref=notif

Не бях се сблъсквал досега открито с подобно предизвикателството – само в няколко реда да опиша колекция от картини.

Казах колекция, защото всеки, който цени живописта, знае какво се крие зад това – взаимната любов на творец, галерист и публика към изкуството и радостта от всяка тяхна среща. Та, колкото повече се мъчех да съчиня някакво послание за настоящето събитие, толкова повече се отдалечавах от целта си. И се предадох. Реших, че е по-добре да бъда  зрител и безмълвен наблюдател. Просто се отдадох на природния инстинкт – да наблюдавам.

Невъзможно е да се пресъздадат словесно всички причудливите образи и багри, които виждаме в момента в компанията на усмихващата се под мустак Розова котка.

Не трябва да се подценява самостойността на образите – на изложба винаги с предимство са именно те – картините. След тях идват думите, ако изобщо дойдат.  Звукът, знае се, се движи по-бавно от светлината. Или пък просто тишината ни се усмихва дискретно, също като котката в рамката срещу нас.

Но картините не се раждат сами. За подобни усмивки е нужно въображението на Негово величество Демиурга, създател, или, както го зовем популярно – художник. Нужен е създател, който в непрекъсната игра между реално и нереално, време и безвремие, видяно и забравено, да отдели светлината от тъмнината просто с жест.

За да се опитомят подобни образи, е необходимо да приемете отразените багри от платната като живи създания. В това отношение талантът на Цвета е природен – тя успява да опитоми светлината, като превръща цветовете в образи и образите – в цветове. Това прекрасно множество пъстроцветни картини, на които днес имаме удоволствието да се насладим, ни дава невероятната възможност да гоним котараците из лабиринтите на въображението си,  да срещнем образи, които не се срещат под шарените сенки на калдъръмения ни град.

Това са създания от Света на Цвета и Света на цвета, които не можеш да достигнеш мимолетно с поглед, а е нужно да им отделиш време за съзерцание. Гледането на картина не е мимолетно действие, а процес, който активира човешкото въображение и отваря бездънни пространства на различните измерения, та чак до безкрайността. Единствено въображението е способно да преодолее невъзможността да се изрази неуловимото. Думите не могат да опитомят образите и човешкото въображение. Именно там, където звукът отмира в тишината, съзнанието го замества с образ – непрекъсната игра между несъзнавано и съзнавано, където нещо се губи и неочаквано се намира, уж същото, а всъщност малко по-различно. Така е, когато си пред  картина.

А уж в началото е словото.

Преди дни прочетох новина: Община Пловдив е наела специален екип, който срещу заплащане да преброи бездомните котки. След лудо преследване из храсталаци, дупки и междублокови пространства, уточнено е, че в Пловдив скитат 7 032 писани. Безумна цифра, особено с това 032 накрая.

Ами пъстроцветните котки на Цвета – тях как да ги преброим? И колко от тях са всъщност розови!?

Мисля, че котките и цветовете не могат да се преброят – а и не трябва. Нека да не броим неизброимото, но да улавяме неуловимото. И дано успеем!

Успех, Цвети!

 Mинистърът на комуникациите и мултимедията на Малайзия защитава новия  закон срещу фалшивите новини, като се обосновава с  мерките в Европа: “Германия  прие закон, който предвижда глоби в размер до 50 милиона евро  за мрежи, които не успяват да свалят незаконното съдържание в рамките на 24 часа; във Франция президентът Емануел Макрон обеща да въведе закон за забрана на фалшиви новини по време на избори; британският премиер Тереза ​​Май създаде отдел за бързо реагиране “да се справи бързо с дезинформацията и да възвърне реалните обществени дебати”. Това не са репресивни режими, а европейски страни, които са известни със свободата на словото и гражданските свободи. Тенденцията е ясна – държавите, които искат да насърчават здравословни дебати и демократичен процес, основан на фактите, осъзнават, че трябва да действат срещу бича на фалшивите новини.”

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.
–

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

И малко след това те се разхвърчаха!

Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.

На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Facebook е на път да наеме 20 000 души, за да идентифицира речта на омразата, защото законите – като NetzDG в Германия – и медиите го изискват, пише професорът по журналистика Джеф Джарвис. В същото време  общият брой на  журналистите в Америка е бил 32 900 през 2015 г. и вероятно е под 30 000 днес. И тези числа са на път да се изравнят.

Какво се случва – и това ли е прочутото саморегулиране на платформите, за което всички говорят като перспектива – за да се избегне  плашещата медиите  нова регулация?

И кое е по-приемливо за аудиторията: съдебен контрол, следователно съдебна преценка, за законност на съдържанието – или собственият съд на компании като Facebook? 

Самият Зукърбърг дава противоречиви сигнали, вероятно осъзнал ясно тежестта на отговорността да вземаш решения. Известната на медиите редакционна отговорност. И  ето какво казва той  към този момент (защото мненията му са доста динамични, например за 24 часа се преобърна становището му да не прилага принципите на EDPR):

Първо, прозрачността. В момента не мисля, че сме достатъчно прозрачни по отношение на  проблемите на платформата. Както и по отношение на тенденциите  и как се движим с течение на времето.

Второ,  независим процес на обжалване. В момента, ако публикувате нещо във Facebook и някой го докладва,  а  екипът за преглед вземе решение съдържанието да се свали, решението не може да се обжалва.  Мисля, че във всяка добре функционираща демократична система трябва да има начин да се обжалва. Мисля, че можем да изградим такова звено вътрешно като първа стъпка. Но в дългосрочен план това, което наистина бих искал да постигна, е обжалване пред независима структура, почти като Върховен съд, която е съставена от независими хора, които не работят във Facebook, и в крайна сметка правят окончателна преценка за това какво е приемливо слово в една общност, която отразява социалните норми и ценности на хората от целия свят.

Защото, да си спомним и друго интервю, Зукърбърг изпитва  “фундаментален дискомфорт” да седи  в Калифорния в един офис и да  взема решения  по отношение на съдържанието за хора от целия свят. Логичното очакване е, че ще се опита да запази привлекателните страни на властта и да се освободи от отговорността за много сложни преценки.

На 10 април Зукърбърг ще отговаря на въпросите на две сенатски комисии във Вашингтон. Сесията е обявена под заглавие  Facebook, социалните медии, поверителността, използването и злоупотребата с данни.

Watch video: printable template: How to make:   see more:

Поредният изблик по темата за прочита на досиетата в България; за разликите между отделните случаи; за неосветените началници и избирателното демонизиране на малцината притежатели на досиета, дръзнали да се опълчат на ДС – както и фактът, че такива “нестандартни” хора не получават обществена защита ( с каквато се сдоби сега Юлия Кръстева) най- после се сдоби с адекватен коментар. Професионален и емоционален едновремено, ако щете.

Интересното е, че колегата ( колега, вкл. по отношение на обстоятелството, че не е желан като щатен журналист в днешните български медии поради прекаленото му свободолюбие)  Христо Христов, единственият български журналист, който предизвика през всичките години на прехода световна новина с разкритията си за убийството на писателя Георги Марков , посочва и изключенията от правилото в поведението на различните българи с отворени досиета. Сред тях колегата Христов споменава и автора на тези няколко реда.

Нито един политик не се осмели да направи това, за да не би случайно да го заподозрат в проява на “двоен стандарт”- нещо, което лицемерите от петата колона на Москва правят  с обратен нак систематично, обвинявайки лагера на демократите, че гледа положително на заявили се като демократи бивши агенти, макар котилото на гордите с принадлежността си към ДС ( чувствайки се и дествайки и днес като такива) да е именно аморфната по патриен признак, но все пак най-представителна в това отношение като концентрация на верни на ДС другари да е тъкмо БСП.

Не веднъж съм чувал от уважавани от мен политици да казват в частен разговор, че не могат да гарантират за себе си със задна дата, че не биха подписали декларация за сътрудничество с ДС, ако са имали  шанс това да се превърна в разрешение да упражняват любимата си рабата в чужбина, както се е случвало с хиляди български спортисти, музиканти, журналисти, учени и т.н.. Забележете, не става дума за доносничество, все пак. Някои от тези честни към себе си хора дори направо заявяват убедеността се, че биха сложили подписа си при “онези обстоятелства.”

Не споменавам имената на тези известни политици, за да не прозвучи като опит да се крия зад техните антикомунистически гърбове. Пък и ако желаят, сами могат да направят позицията си публична. Би било необичайна проява на храброст от страна на хора, които по дефиниция внимават да не вървят срещу течението на собствените си избиратели. Защото от тях също се очакват честни самопризнания, както от бившите грешници по линия на ДС.

Както съм отбелязвал и друг път, “демократичните гонения” , на които съм подложен, всъщност доказват правотата на избора ми да се изправя срещу тази машина на тихия терор срещу нейни врагове, като моя милост. Ако в това може да бъде съзряна някаква ползица, то тя е в имунизирането ми срещу  евентуални съмнителни изкушения за изява в политиката или държавната администрация. Иначе казано, раздуването на досието ми и употребата му срещу мен от всеки, който няма аргументи в спора с онова, което пиша и говоря, ме легитимира в очите на хората, способни да отсяват плявата от зърното и без указанията на политиците.

Интервюто на Христо Христов за в. “Сега” публикувано и в неговия сайт, е добър коректив за лутащите се читатели  по темата, съзнателно замазвана от зидаро-мазаческата бригада на кукловодите на прехода, която зазижда неудобни за нея истини и вади “провинили” се скелети от собствения си гардероб с цел публично поругаване на “предателите” – напълно в съветски стил, който предвижда те да бъдат тровени. Вероятно трябва да сме благодарни, че тук “само” ни давят в храчките на злобата. Все пак са за предпочитане пред полония и новичока. Нищо, че методът на давенето е форма на инквизиция, която е заклеймена като метод за изтръгване на самопризнания в държавите, в които правовият ред се спазва, а не се замазва в името на целта, която трябва се гони с всякакви сресдтва.

Истинските жертви на ДС са виждали Франция само на кино

Написано от Светлана Георгиева, вестник “Сега”

Четвъртък, 05 Април 2018 07:47

Христо Христов в архивите на ДС | Снимка: desebg.com. Разследващият журналист Христо Христов и изследовател на архивите на тоталитарната комунистическа държава е един от най-търсените експерти, запознати с архивното наследство на Държавна сигурност, в случая с обявяването на принадлежността на Юлия Кръстева за секретен сътрудник на ДС от Комисията по досиетата. Той бе потърсен от в. „Сега” за представяне на обща картина по проблемите с отваряне на архивното наследство на ДС и изследването му 28 години след краха на комунизма – интервю на журналистката Светлана Георгиева от днес (5 април 2018 г.), което desebg.comпрепечатва.Христо Христов е разследващ журналист и изследовател на архивите с 28-годишен професионален опит. Основател е на независимите сайтове Държавна сигурност.com, agentibg.com и pametbg.com. Автор е на книгите: “Държавна сигурност срещу българската емиграция”, “Убийте “Скитник”, “Тайните фалити на комунизма”, “Двойственият живот на агент “Пикадили”, биография на Тодор Живков и др., съавтор е на изследванията “Бивши хора” и “Корупционната България”. Носител е на множество награди за разследваща журналистика. Той е първият и единствен досега български журналист лауреат на Гражданската награда на Европейския парламент (2014). Интелектуалката Юлия Кръстева – едно от най-разпознаваемите български имена по света, беше осветена като агент на комунистическата Държавна сигурност (ДС) и това предизвика разделение на обществото у нас и силен критичен отзвук в чужбина. Като дългогодишен изследовател на архивите на ДС бихте ли обобщили резултата от разкриването на досиетата, което още не е приключило след близо 30-годишния ни вече преход. Какво разбрахме от тях за последните 11 години, откакто работи Комисията? – Разделението на обществото по казуса “Юлия Кръстева” показа, че не се научихме да четем досиетата. Всеки има право на мнение, но те се четат необективно, защото тук имаме конкретни документи – над 250 страници, виждат се много ясни неща за контактите. От досието ѝ липсват основни документи, задължителни за всяко едно досие на сътрудник на ДС. Но група интелектуалци се хвърлиха в открита защита, която не е обективна. Смятам, че досиетата на всички сътрудници, които бяха обявени досега, без да има запазени сведения от самия сътрудник, трябва да се четат еднакво. След като се оспорва, че Кръстева е сътрудник на ДС, аз си задавам въпроса – къде бяха тези хора, когато беше обявено досието “Гоце” например? Защо не изразиха същата позиция тогава? Досието на президента Георги Първанов е аналогично на това на Юлия Кръстева – нямаше запазени сведения от него. Има хиляди такива дела. Затова подобен прочит изключително вреди и изкривява нещата. Не ги прави обективни. Това, че досиетата са прочистени, пречи ли да се възстанови истината? – Има много ясна и строга система на оперативен отчет в ДС. 40% от досиетата са прочистени в началото на прехода, а отделни досиета са унищожавани и по-късно, дори по времето на управлението на СДС – Комисията по досиетата намери бележки заотделни досиета да не се пипат, с разрешения на министри, до определени години. На какво разчитат осветените сътрудници, които твърдят, че това не е вярно? – На коментари от типа “вербовчиците се надсмяха отново над своите жертви”. На насаждането на мнението, че законът не бил достатъчно ясен. Много ви моля – дайте да не превръщаме агентите в жертви! Жертвите са съвсем други. Жертвите на ДС са виждали Франция само във филмите с Луи дьо Фюнес. Нека да не объркваме тези категории заради един-единствен човек, бил той световноизвестен философ. Никой не подлага на съмнение неговите научни завоевания. Но тук трябва да се научим да четем обективно досиетата. Всъщност ДС е целяла именно това – прочистените досиета да объркват и да манипулират. Бих попитал – ако действително Юлия Кръстева е жертва, защо не си е прочела досието си още през 90-те? Защо не го е публикувала и да каже: “Вижте какво досие ми е направила ДС.” Защо други интелектуалци като Милчо Левиев си взеха досиетата и им дадоха гласност като истински жертви? Знаете ли колко от осветените заведоха дела срещу Комисията по досиетата и ги спечелиха? – Има няколко такива случая, с по-точна статистика разполага Комисията. Те обаче се случиха, след като определени състави на Върховния административен съд (ВАС) нарушиха постоянната 7-8-годишна практика по тези дела. А противниците на отварянето на досиетата се опитаха дори да вкарат съда в желанието си да попречат на процеса на осветяване на архивите на ДС. Предишният шеф на ВАС Георги Колев беше сезиран от омбудсмана за противоречивата практика и за първи път в историята си общото събрание на ВАС отказа да уеднакви практиката си. Огромен проблем е, че съдът почна да тълкува какво да прави Комисията, а законодателят не ѝ е дал такова правомощие. Имаше и дело в Страсбург – заведе го Хараламби Анчев, министър на правосъдието в служебния кабинет на Стефан Софиянски. Той загуби делата в България и заведе дело в Страсбург. Съдът там излезе с решение през януари т.г., като отхвърли жалбата му и постанови, че отварянето на досиетата е право на осведоменост в България и Комисията и законът са използвали всички защитни механизми, за да не бъде ощетено съответното обявено лице. Случаят на Анчев е аналогичен – прочистено досие, има само картони и рапорт за вербовка. Той се жалва в Страсбург, че Комисията не е преценила дали той реално е извършил дейност. Комисията няма такива правомощия по закон, защото законодателят е преценил, че би се получила субективна оценка. Възможно ли е Комисията да е осветила действащи агенти на службите? – Ами ние не знаем кои са действащите агенти на службите. Комисията по досиетата проверява сътрудниците на Държавна сигурност до 1991 г., не действащи агенти. Тя например провери ръководителите на службите за сигурност – ДАНС, военната полиция и НСО. И обяви кои от тях са сътрудничили на ДС, без да обявява тяхната съвременна длъжност. Важно е да се знае, че Комисията работи по списък, който е съставен от Народното събрание, и той е вписан много ясно в закона. Така че никой на никого не вади в този момент досието, както се намеква за Кръстева. Дошъл е редът на литературните издания, тя фигурира там, затова сега излиза досието ѝ. В момента продължава глобалната проверка на медиите, която частично беше извършена през 2009-2010 г. Можем ли да очакваме още изненади от досиетата? – Трудно е да се каже, вече излязоха много имена на известни хора. Аз лично вече не се изненадвам от нищо. Такава е историята. Това, което ми прави впечатление, е, че много малко хора успяха да скъсат веригата на своята зависимост. Един от малкото хора, които намери смелост, е Иво Инджев още в началото на прехода. ДС никак не обича хора, които са били зависими, да се откъсват сами. Той още плаща за това нещо. Моята позиция е, че след 10 ноември 1989 г. всеки човек има право да смени принципите си или да не си ги смени. Много малко хора си смениха позициите, за да работят за демокрацията в България. Имаме ли вече голямата картина на тоталитарните времена? – Не, нямаме я. Имаме много отворени досиета, които могат свободно да се четат, но много малко е осмисленото. Нямаме анализ, той се прави много трудно. Говоря за анализ на влиянието на сътрудниците на ДС и на кадровите ѝ служители върху прехода. Не се ли получава така, че именно кадровите служители, които са в основата на всичко, остават в сянка? Срещу тях никой не говори, имената им не се въртят. Вербовчици и всякакви хора, които са оказвали натиск, са оставени на мира. Не им научихме имената, няма и да ги запомним кои са. Те не понесоха никакви негативи. – Имената ги има във всички решения на Комисията по досиетата. Да, те не понесоха негативи и моят въпрос е: защо хората, които бяха осветени като сътрудници и твърдят, че са оклеветени, не заведоха дела срещу своите вербовчици, срещу агентите, които са донасяли? Защо не посмяха? Защо не съдиха Атанас Семерджиев, докато беше жив? Той е човекът, който утвърждава прочистването на досиетата през 1990 г., така че да не излезе цялата истина. Какво никога няма да разберем от досиетата? Какво ще остане скрито? – Труден въпрос. Надявам се, че по-скоро ще разберем. Гледам оптимистично, че все пак въпреки унищожените досиета ние ще разберем истината. Давам пример с убийството на писателя Георги Марков: класически случай, унищожено досие от 16 тома, в което са били разработките за неговото убийство, контактите с КГБ, отровата най-вероятно, хората, които са утвърдили това, и агентът, който го е извършил. Но като жертва на ДС той излиза при паралелно търсене в другите архиви на ДС, т.нар. служебни. Системата на ДС е такава, че нищо не може да се скрие. Така открих много документи, които потвърдиха абсолютно категорично, че зад убийството на Георги Марков се крие ДС. Извадих досието на единствения заподозрян, който изведнъж забогатява след 1978 г. и идва тук на почивки. А българската държава отказа да предаде това досие на международното разследване. Така че от своя опит от 1998 г. до сега знам, че при обективно и последователно търсене, дори и при унищожени досиета, картината може да бъде сглобена. Ние, изследователите, сме длъжници на обществото, защото има много отворени досиета, но не всички са прочетени и още не сме дали голямата картина за влиянието на агентите върху прехода, който беше неслучайно контролиран от тях, неслучайно те имаха и имат ключови постове във всички институции. Надявам се, че този анализ ще бъда направен скоро. Той е много важен за осмислянето на това защо сме в сегашното положение.

Share on Facebook