Преувеличените слухове за края на либерализма

В края на миналата седмица беше представен поредният брой на академичното списание за политика и култура Conservative Quarterly. Водещата тема на конференцията беше „Краят на либералния консенсус?“ с особен акцент върху въпросителната. За съжаление обаче много хора не прочетоха или не разчетоха тази въпросителна и решиха, че група консерватори се е събрала да погребе преждевременно либералите. Нещо повече. Мнозина решиха, че се обявява краят на либерализма въобще, без да правят задължителната разлика между либерализъм и либерален консенсус, а тя е грандиозна. Тя е като разликата между народ и народно събрание – с разпускането на народното събрание по никакъв начин не се разпуска и народът.

И правейки тази грешка, честните граждани се надигат в защита на либералните ценности, които всъщност никой не застрашава.

Според мен за всичко е виновна традиционната българска биполярност. Открай време нашето личностно самоопределяне минава през драматични сблъсъци като българи/ромеи, хайдути/заптиета, стражари/апаши, партизани/жандармеристи, хора от народа/врагове на народа, комунисти/демократи, леви/десни. И когато всяко от тези неща на свой ред изгуби актуалността и остротата си, дойде ред на лютата вражда либерали/консерватори. Мой познат, уважаван телевизионен журналист, остроумно отбеляза: ние сме непоправими богомили, заклети дуалисти, за нас винаги трябва да има враг и този враг да е от вселенска величина. Като се замисля, напълно е прав. И не е толкова страшно, че сме богомили, а че се гордеем с богомилството си наред с розовото масло, киселото мляко и баба Ванга. За нас еретическият дуализъм е ценна национална черта. Заради него ние винаги делим света на „Левски“ и на ЦСКА.

Ето защо само за няколко години, в рамките на едно поколение отъждествихме „либерал“ с „комунист-хомосексуалист“, а „консерватор“ със „суеверен, полуграмотен и първобитен фашист“. Напук на всяка политкоректност!

А всъщност кой от нас не е либерал? Кой не иска свобода и равенство, кой не иска справедливост, кой не иска технически прогрес?

А всъщност кой от нас не е консерватор? Кой не почита традициите, кой е безразличен към родината и семейството си, кой не се интересува от незримия духовен живот?

Къде тогава е проблемът? Защо се обявява краят на либерализма, пардон: на либералния консенсус?

Този въпрос е забулен с напрегнати текстове от хабилитирани специалисти. И понякога напрежението и специализацията толкова се засилват, че ние, простите граждани, оставаме с безпомощно увиснали ченета.

Но нека все пак се опитаме да си отговорим на някакъв наш си, простичък като бебешко гукане език, та дано ни стане ясно и спрем да се измъчваме.

Що е либерализъм? Това е вид политическо мислене, светоглед, възникнал върху идеите на Просвещението. За по-цинично се приема, че Просвещението започва през 1715, когато умира Луи XIV. И наистина, най-характерно за Просвещението е, че то е антицърковно (дори антирелигиозно) и антифеодално – проект на буржоазията, достатъчно забогатяла и вече достатъчно образована, за да наложи на другите три касти – аристокрацията, духовенството и селяните – своите виждания за обществено устройство и световен ред. Просвещението захвърля представата, че властта се легитимира от Бог и издига като неин суверен народа, с което поставя началото на съвременната демокрация (твърде различна от античната). Въвежда се фигурата на гражданина и системата от „естествени права“, чийто списък непрекъснато се обогатява – това са природни, а не унаследими права, които има всеки човек. Издига в култ разума като единствено достатъчен инструмент за опознаване на света, в следствие от което се появяват доста от популярните днес науки. И, разбира се, развява знамето на Свободата и Равенството. За съжаление, още тук се залага една трудност, която в следващите два века ще даде горчиви плодове – оказва се, че няма пълно единодушие по въпросите „Що е свобода?“ и „Що е равенство?“ и това спъва волната и горда човешка мисъл.

Що е либерален консенсус? Мнозина смятат за манифест на либералния консенсус книгата на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“ (1992). Тя излиза сравнително скоро след падането на Берлинската стена и лансира идеята, че в общи линии светът вече е завършен и няма нужда от по-нататъшно развитие. Империята на злото е победена и тържеството на либералната демокрация е глобално и окончателно. Възторгът от тази мисъл се подхранва и от доктрината на прогресизма, според която бъдещето е винаги по-добро от настоящето, човекът върви все напред и нагоре и светът става все по-прекрасен и по-прекрасен. За мен има известно противоречие между прогресизма и схващането за края на историята, но кой ти гледа такива дреболии!

И така, приключил веднъж завинаги с историята, на човека не му остава друго, освен цивилизовано да се възпроизвежда като сит потребител. Властта не е обект на съперничество и битки, а на цивилизован договор между технократски елити. Дясноцентристите и лявоцентристите се уговарят да управляват по установени правила, които включват между другото и недопускането на крайно десните и крайно левите политически субекти до властта, както отбелязва в статията си проф. Екатерина Михайлова.

Когато парламентарната либерална демокрация се установи по цял свят – цел която преследват не само правителствата, но и неправителствени организации с милиардни бюджети като NDI, например, – когато целият свят декларира, че ще споделя и ще отстоява едни и същи базови ценности, когато всички се съгласят, че оттук насетне ще е все така и вече нищо не ни спира да излетим в космоса, за да занесем демокрацията и там, когато е налице всичко това или поне твърдото намерение то да се случи, тогава говорим за либерален консенсус. Повтарям, че това не е либерализъм, а нещо, изградено върху основите на либерализма.

Като критика на тази наивна философия, в края на ХХ век се появява едно друго четиво, което бързо става изключително популярно – книгата на Самюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ (1996). В нея се твърди, че напротив – човечеството върви не към пълна и окончателна интеграция, а към капсулиране в няколко големи цивилизации, които се интересуват една от друга само дотолкова, доколкото враждуват и си съперничат. При това цивилизациите са твърде различни и като ценности. Ето една картина, която никак не прилича на представата за глобална либерална демокрация с многопартийна парламентарна система, основана на общи ценности. И доколкото наричаме тази представа „либерален консенсус“, и доколкото следващият четвърт век показа, че прав е по-скоро Хънтингтън, а не Фукуяма, то се появяват все повече хора, които говорят за „край на либералния консенсус“. Защото когато не всички вярват в една мечта, когато дори повече от половината не вярват в нея, то за какъв консенсус може да става дума! Либерализмът е друго, той си е жив и здрав.

Ако днес критикуваме либерализма за нещо, то е само за това, че е изневерил на себе си. Той е може би единствената политическа доктрина, която се е извъртяла на пълни 180^о, за да се превърне от дясна в лява. Не случайно самите либерали са тези, които викат „Няма ляво, няма дясно!“, защото иначе ще им се налага непрекъснато да обясняват идейните си метаморфози. Има много показатели за това що е ляво и що е дясно, но за целите на раздумки като нашата, най-подходящ е следния: дясното е индивидуалистично, лявото е колективистично; дясното се интересува от личността, лявото – от общността. Докато се обявяваше за свободен пазар и свободна конкуренция, либерализмът беше десен (и наистина либерален), а когато започна да тежнее към бюрократични регулации, правила, директиви и конвенции, когато спря да говори за индивидуални права и започна да говори за групови, когато започна да привилегирова уж дискриминирани групи, когато наложи цензура в името на коректността – тогава се видя, че вече е ляв.

Ето това е драмата на либерализма: първо, лутането между индивидуализъм и колективизъм (а никое от тях двете в крайна сметка не води до добро) и второ, неизчистените представи за двете си собствени главни ценности – свободата и равенството.

Свободата не е своеволие. Тя не е средство „да бъдеш себе си“ и „да преследваш мечтите си“ – това е слободия. Такъв вид „свобода“ не уважава другите, а изтъква само себе си. Такъв вид „свобода“ минава през трупове, за да задоволи егоистичните си стремежи. Истинската свобода е отговорност, дълг към това сам и персонално да избереш доброто. И то не онова условно „добро“, за което сте се уговорили с комшията, че е добро. Без свобода не може да има никаква награда.

Равенството не е еднаквост. Хората са равни единствено пред закона, бил той човешки, естествен или богооткровен. Истинското равенство е преди всичко справедливост. Да спънеш талантливия човек, за да дадеш възможност на посредствения да го догони – това е несправедливост, следователно не е никакво равенство. Но къде тогава е солидарността? Солидарността е любов между равни, но различни хора.

Ето такъв един примерен поглед върху свободата и равенството все още се губи на либерализма и затова той е нещастен, затова оплаква края на своя консенсус.

И така, както пее Васко Кръпката в неувяхващото си парче „Комунизмът си отива“: спете спокойно, деца! Дори и либералният консенсус да е свършил, либерализмът не е. Или поне продължава да има нещо, което се нарича „либерализъм“ и още не е свършило. И никой не е тръгнал да го погребва – обикновено политическите доктрини се погребват сами. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Илюстрация: „Смъртта на Марат“ от Жак-Луи Давид (1748-1825). Заклет просвещенец, привърженик на революцията и терора, Жан-Пол Марат е екзекутиран във ваната си от убедената монархистка Мари-Ан Шарлот де Корде д`Армон на 13 юли 1793.

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2018/04/07/4221.html

Свързани новини: