До Дубай като на шега (5): Из моловете

С Влади завършваме пътуване из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, на първата обиколка отидохме до Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол, качихме се на Бурж Халифа и се разходихме до Абу Даби. Днсе ще се поразшетамо по молпвете, преди да тръгнем обратно.

Приятно четене:

Из моловете на Дубай

част пета на

До Дубай като на шега

Този следобед

ще разгледаме мола

срещу хотела. Какво всъщност очаквате да има в този мол? Мол като другите молове, само че по-малък. Но идеята беше да тръпнете в очакване за следващите ми обиколки.

Влизам откъм метростанцията. Този вход ми е най-удобен, защото съм можел да ходя всяка вечер след дневните обиколки. Излизам от метрото и съм в мола.

Всъщност във всичките молове лятно време, когато температурите навън са непоносими може да видите спортно облечени младежи с маратонки да обикалят там цял ден. Това е така, защото в мола е климатизирано хладно, пода е излъскан до блясък и там може да се разходи човек, без да го пече слънцето…

Та влизам в мола. След входа започва поредицата на места от които можете да получите пари – банкомати, чендж бюра за обмяна на валута, Уестър Юнион, за изпращане и получаване на пари и т.н. Следва фитнес зала и оттам нагоре и надолу – магазините. В този мол има Карфур, места за вкусна храна от различни краища на света, сладоледи, десерти, бижутерия, козметика, часовници. Но впечатление прави, че

повечето маркови стоки нямат цена

Пише само марката. Та седнах да си похапна на първото място, където ми хареса обстановката. Азиатска кухня. Избрах си там нещо интересно изглеждащо и напълно непознато и зачаках. Дойде ми храната. В интерес на истината когато пиша това вече не помня какво беше. Помня само, че докато си чаках храната пих един фреш и после ядох два часа, защото храната беше много пикантна. От време на време си подслаждах с фреша… . И ми останаха сили да обикалям още час и половина нагоре – надолу и да зяпам по витрините.

На една витрина видях един макет (модел на манекен, изобразяващ коза). Да, коза – обута с дънки, кожено яке, гримирана, с червило и блясък в очите… И китайците се спират, зяпат, усмихват се и снимат с телефоните.

Впечатление ми направиха марковите часовници и марковите кожени изделия – чанти и портфейли. В магазините за телефони и аксесоари ми харесаха пластмасовите и дървени задни панели (или нещо подобно на калъф)за таблети и Айфони (5 и 7 инча). На тях са изобразени релефни забележителности на Дубай… Например заден панел за таблет на който е изрисуван релефно небостъргача Бурж Кхалифа, или хотел Бурж Араб, или пък само пише „Dubai“. Но сами разбирате, че само заради надписа и идеята за подобен сувенир те струват много пари. Не можах да си позволя подобен сувенир за моя таблет, а ми се искаше.

И когато се уморих от обиколки се ориентирах към някой изход. Да, ама те са няколко. Случайно попаднах на изход през паркинга. Минах по една алея да разгледам колите. Такива марки коли не бях виждал никъде до сега – големи и тежки.

И излязох на пътя. Огледах се насам, натам – нищо познато. Реших да тръгна наляво и да вървя докато видя нещо познато. Аха. Виждам – познат булевард, пътен възел и позната палма. До нея огромна декоративна ваза – по-голяма от мен. И се сетих, че оттук минавах първата вечер, когато се разхождах да видя от къде мога да влезя тук и какво има наоколо. И две преки по-натам, на другия ъгъл вече си виждах хотела.

Време е за кафе и цигара за фасон. Да, за фасон и релакс. Аз не пуша по принцип, ама си вземах скъпи цигари от България (Davidoff)…

Прекрасен завършек на деня. Вече е тъмно, наближава полунощ. И пак сядам на моята си маса отвън на арабския ресторант до хотела (Baith Al Arabi Restaurant). Та поисках си едно Turkish Coffee Small за 12,60 дирхама. Донесоха ми една малка чашка с черно кафе. И когато попитах за захар, ми казаха нещо, което аз не можах да разбера, но захар нямаше. Сигурно така се пие – не знам. Опитвам го и правя едни муцунки на безвкусна каша, все едно пия горещ и разреден грис. Не ми хареса. Но пък капучиното тук е превъзходно. И всяка нощ идвах тук на капучино по никое време.

Прибирам се в хотела, но не ми се ляга.

Четвърти ден не съм пил бира… Никъде не сервират алкохол…

Това, което знам за алкохола е, че може да се консумира в хотелите и в някои скъпи заведения. Я да видим в нашия хотел дали има алкохол на бара. Има. И уиски имаше. Но 20 грама струват много повече от една бира. А и 20 грама стигали само за един болен зъб… Ще пием бира. Избирам си една. Момчето на бара с неохота и странна гримаса ми я даде.

Но… Начина по който ми я отвори и подаде ми беше много интересен: Взема една хартиена опаковка (кесия от плътна и непрозрачна материя), сложи бирата вътре и отгоре се подава само гърлото, от което ще пия. Но не можело да седна на канапетата в светлата част на фоайето. Посочи ми един тъмен ъгъл на канапетата, където сутрин закусваме. Така било по-дискретно…

И аз като някой непослушен ученик от едно отдавна отминало време държа бутилката през хартиената кесия и само гърлото се подава, колкото да пия… Да не се виждало какво има вътре… Не сетих да питам дали мога да си я отнеса в стаята.

След всичко това се прибрах в стаята. Отдавна е минало полунощ, всички спят. Реших да си облека всичко, което си купих от единия сук – облеклото на шейха… С бялата роба (незнам как се казва), дето ми е до земята и се спъвам, като вървя, да заметна на главата си голямата кърпа (куфия се казвала), защото не можах да разбера как точно да си я завържа, въпреки че гледах няколко клипа в интернет показващи само начини за през лицето и само очите се виждат. Но аз исках така, както ми я завързаха на сука. Но нали все гледах как изглежда на истинските шейхове. Заметната само през главата. Отгоре сложих и онова черното, дето се слага отгоре.

И така, като истински шейх се запрепъвах по коридора и асансьора, за да слезя до фоайето и да помоля бармана на барчето долу да ми направи няколко снимки. Даже и име си измислих – Шейх Влад Ал Дубай… Прилича ми много. Е, можех да ида така и до Арабския ресторант, но той може и да е затворил. Следва един горещ душ и в леглото…

Ден пети – 21. 01. 2018 г /неделя/.

Днес ми е свободен ден. Не съм се записал за нищо организирано, т.е, пропуснах разходката с яхта и сафарито в пустинята с вечеря в бедуинско селище, за да мога сам да си обикалям и да се върна на места, които вече знам къде са и мисля, че ще ми е интересно. Закусвам много бавно и обилно. За днес за никъде не бързам. Защото на другия ден си заминавам и каквото съм видял – видял. След закуска се отправям към

Рамката на Дубай

За любопитните, ето линк от интернет :

https://www.economic.bg/bg/news/9/novata-emblema-na-dubaj-otkriva-na-1-yanuari-2018-g-snimki.html

Влизам в метрото, купувам си дневна карта за 22 дирхама. Но продължава да ми е любопитно наистина ли метрото няма машинист. Сега ще разберем или по-късно. Отивам най-отпред. Идва метрото. Спира. Гледам през стъклото – не виждам машинист. Но продължавам да не вярвам. И ми става още по-любопитно…

Слизам на първата станция (Al Karama –мисля беше) на метрото, която излиза над земята (Метрото има само 4 станции под земята и нашата – „Дейра сити център” е първата). Излизам от метрото. Много пъти се чудех дали на тази станция да сляза или на следващата. Но от следващата ми се вижда много далеч.

Рамката се вижда вляво. Следвам тълпата към изхода. Вървя направо, на първата пряка завивам надясно, пътя прави един завой наляво. Минавам покрай ниски работнически жилища (не всичко тук е блясък и лукс). Пресичам една пряка и продължавам в същата посока. На следващата пряка завивам на дясно и излизам на един широк площад да го наречем, покрит с пясък.

Рамката се вижда. Заобикалям оградата и ето ме на входа. Плащам 50 дирхама и съм вътре. Още отдолу виждам, че част от пода горе е стъклен и прозрачен – хм, дали ще посмея да стъпя? . Минавам през скенер, проверка и влизам. Оставям си раницата на гардероба и вземам само камерата и телефоните за снимки. И якето, че горе може да е студено.

Рамката е висока 150 метра. По едната колона се качва, по другата се слиза. Прозрачен асансьор, стъклени стени.

Качваме се горе. В средата гледам плътни стъклени плочи, осветени с LED осветление. Хм, нали беше прозрачен пода… И докато вървя напред, изведнъж LED осветлението на плочките угасва и

подът става прозрачен

Плочка свети, плочка не свети. И отдолу се виждат палмите, алеите, хората и колите като детски играчки от Лего.

По средата има малко барче, където правеха много вкусни сладки изкушения – едни големи ягоди ги хващат с едни щипки и ги потапят наполовина в горещ, разтопен шоколад и ги слагат на една плочка… Други дребни сладки и сувенири на съседните две маси.

Над Дубай се е настанил смог. В далечината почти нищо не се вижда.

Имам усещането, че от пустинята се надига пясъчна буря. Но става горещо. От горе се вижда Дубай, но не на много далеч, заради смога. От едната страна ниски еднообразни жилищни сгради с равни покриви. От другата страна – небостъргачите.

Точно под тази рамка през пътя има един много интересен парк с много и различни фигурки, които вечер осветени са много интересни, но дори и от тази височина не можах да видя как може да се стигне до тях. Има един пътен възел с по 3 – 4 платна в посока, нагоре, надолу, детелина и не можах да видя откъде може да се мине. А ми се искаше.

В средата на този коридор, който свързва двете колони има едно много интересно електронно устройство с две камери. На монитор е изобразена Рамката. От двете страни има ръкохватки, които позволяват цялото това нещо да се върти на 180 градуса (И от другата страна пак има такова). Така че тази рамка да обхваща цялата тази панорама, която се разкрива от там. И една камера снима от рамката навън и една камера снима от рамката към човека, застанал пред нея. И завъртате рамката на където си искате да гледа. Избира се каква да е снимката – на дневен Дубай, на нощен или така, все едно сте излезли от рамката или сте се качили на нея. Натиска се един бутон. Заставате за снимка. 5, 4, 3, 2, 1 – щрак – и снимката е готова. Запазва се с един бутон (за около минута примерно, преди да застане следващия любопитен на вашето място). И с вашия телефон снимате тази рамка, заедно с вас, както сте излезли. И всичко това безплатно.

Избрах си за фон небостъргачите насреща, избрах си все едно съм излязъл от рамката и съм се качил на нея и щрак. И после снимката на фейсбука. И приятелите гледат и ме питат:

– И сега какво е това бре…?

– Ми такова – смаях се.

Погледах още малко и обратно надолу. По същия път и в метрото. Този път обаче си вземам „Златна карта” (Gold Nol Card Sale) , за да мога да се кача в първи вагон…

Самата карта струва 6 дирхама и заредена с още 19 дирхама (автоматично при закупуването), стават 25 дирхама, но още не знам за колко возения важи. Но ще разбера де (ще минавам с нея, докато спре да ме пуска системата и когато това стане – ще продължа с дневната си карта)…

Влизам в първи вагон. НЯМА МАШИНИСТ. НЯМА!!!

СМАЯХ СЕ…Заставам най-отпред и аз съм машиниста…Пред мен имаше други любопитни , залепнали на предното стъкло, но когато те слязоха, аз застанах на тяхното място…Метрото си върви самО – по релсите под земята и над земята. От двете страни небостъргачи. На станциите самО си спира (ако спре малко по-напред от вратите, които разделят перона от влакчето, се връща самО, коригира си грешката и тогава отваря вратите). На предното стъкло има чистачка…Питам се за какво му е като няма машинист и кой и кога я пуска…?

И така пътувам до Дубай Мол. Искам да видя аквариума по-отблизо и да мина през тунела…Голяма беше навалицата, скъп ми се видя билета. Погледах пак рибите отвън и седнах да похапна на заведението до него, което създава една джунгла – обстановката е все едно си в джунгла – лиани, зеленина (по-скоро изкуствени), рев на слонове, маймуни…уникална атмосфера. Но изпих само един фреш с много лед. И си тръгнах.

Пообиколих още малко из мола – по местата, където до сега не съм разглеждал. И понеже ми беше паднала батерията на камерата и телефона, върнах се до хотела да ги заредим. През това време се зарових във фейсбука, за да се опитам да си пиша с момчето, което работи в агенцията, за да ми каже нещо интересно за посещение като за последен ден. Той беше на линия и си пишем. Предложи ми да посетя някой фреш бар от веригата

Juice World

Речено – сторено. Влизам в навигацията на таблета и пиша това – Juice World Dubai.

И ми излизат най-близките до мен, които се оказаха на следващата метростанция (Al Rigga). Разгледах добре на картата и тръгнах. С метрото за една спирка, излизам, вървя, минавам покрай още един хотел от веригата Ибис, покрай едно KFC и още малко по-нагоре по главната улица и ето ме там. От дясната страна.

За любопитните ето линк от интернет:

Влизам и там. Навсякъде едни големи фигурки с истински плодове, обвити със фолио и тиксо, за да се оформи фигурката. И надпис на английски, на който пише да не се пипат плодовете. Но за по една снимка сред тях няма проблем. И по тавана също има цели редици и квадрати с портокали и други плодове.

Избирам си от менюто един бананов фреш (среден), защото имаше и до 2,5 л – огромни, че и по-големи. И Шаварма. Много исках да опитам шаварма, но в ресторанта до хотела не предлагаха. (Подобна е на нашите дюнери). За любопитните ето и за това линк от интернет:

Плащам си, дават ми един номер и с него си избирам къде да седна (на горния етаж, за да гледам през прозореца навън) и си слагам номерчето до мен. И когато ми стане готова храната и ми я носят – гледат къде ми е номерчето и храната ми идва на масата с една табла.

Похапвам си. Неустоимо вкусна шаварма и фреш. Цял час мина в похапване – бавно, за да се насладя на всяка хапка шаварма и глътка фреш. И обиколките продължават.

Малко по-нагоре по улицата и на първата пряка вдясно реших да видя

какво има във вътрешността на този квартал

Над мен прелитат самолети – по един през три минути… А какво има тук ли? … Мол, разбира се. Не много голям, но достатъчен да загубя още час и половина в обикаляне и зяпане по витрините…Влязох от едната страна, минах покрай много заведения за хранене, магазини с лъскави и скъпи стоки. И отново загубих представа откъде влязох. И тръгнах накъдето ми видят очите – все от някъде ще излезя…

Излязох много по-нагоре на същата улица. За ориентир ми служеше един голям строителен кран, който се виждаше все още…И оттам обратно към метрото. Но не влязох в него , а продължих малко по-надолу да видя какво още има наоколо.

Това е някакъв квартал, доста оживен по вечерно време – със заведения за хранене, фрешове, ресторанти, магазини. И стигнах до още едно заведение от същата верига – Juice World. Пак от същата страна на улицата.

Я да влезем и там. Почти същото е, по същия начин изглежда, но това не пречи да опитам нещо друго. Избрах си ягодов фреш и още нещо – студено и интересно и седнах на масите отвън. И то вече станало тъмно.

Има наблизо още едно заведене от тази верига (Juice Paradise) до метростанция ADCB, но там не съм ходил.

Ама нали моловете работят до към полунощ защо да не обиколя още един. Следва последна обиколка. Предния ден, като се връщахме от Абу Даби, на влизане в Дубай видях един друг мол. Запомних го набързо –

Дубай Марина Мол

И сега натам. Той е доста далеч.

Sheikh Zayed Rd - إمارة دبيّ - Обединени арабски емирства

През това време се стъмни (казвам ли ви аз, че тук човек губи представа за време, пространство и пари…).

Слизам на станцията за този мол. Виждам го докато пътувам натам, от дясната страна, но като слязох и тръгнах да излизам, пак загубих представа и ориентация. Вървя по едни тунели, коридори, по едни пътеки, изходи и отклонения в различни посоки – за автобус, за трамвай…На всяко отклонение има служител, който наблюдава тълпата и насочва неориентираните…

Стигам до Мола. Осветен с едни жълти лампички по цялата фасада. Влизам вътре – блясък и лукс. Отвътре пък осветен по тавана със сини лампички. Мислех да вляза и да вървя само направо и най-много веднъж да завия и едно ниво надолу да мина и да разгледам. Да, ама не. Магазини колкото искате. На този ъгъл наляво, на другия надясно. В дъното ниво надолу, на обратно, още едно ниво надолу, по-натам две нагоре, пак направо и очаквах да се озова близо до там, от където съм тръгнал… Да, ама не… Сега къде съм? Не знам.

Минах покрай една верига от места за бързо хранене с много апетитна храна, но не съм чак толкова гладен. И в дъното гледам знака за авариен изход. Я да видим къде ще излезем? … .

Така правя аз – навсякъде искам да отида, да видя, да пипна , да бръкна, да чуя, да опитам, да помириша…

И минавам през вратата за авариен изход и попадам на една тераса. От терасата се вижда МАРИНАТА – яхтено пристанище, вода, луксозни яхти, небостъргачи…Огледах се насам – натам, стъпала надолу…И по стъпалата – до долу. Излизам през една метална врата и се оказвам при яхтите.

Минах по цялата дължина на това (като река да кажем, не е залив, не е море, по-скоро канал с яхти). На едно място беше акостирала луксозна яхта с наредени маси за вечеря и около осветените с лампички маси насядали туристи. Замислих се дали не съм пропуснал точно това, като се отказах за днес от двучасовата днешна разходка с луксозна яхта…

Разгледах донякъде и тръгвам да се връщам. Стигам до тази метална врата, защото сметнах, че така ще ми е по-лесно да се кача до горе и от там през мола към изхода…Да, ама не. Вратата не се отваря отвън…Ами сега? От къде да мина, как да стигна до метрото? . Тъмно, наоколо само араби…

Виждам заведение с тераса, през което мога да вляза в мола. А от там накъде? Незнам. И пак се започна – покрай магазини, по ескалатори, направо, насам – натам – и то времето си минава. А бързам да се класирам за фонтаните в Дубай Мол за 21:30 или поне за 22 ч.

Стигнах до мястото откъдето съм влязъл, защото то бе осветено по целия таван със сини лампички, които се виждат от далеч. И от там към метрото.

Изморен, изпотен, спирам се да се съблека, бързам и стигам до входа на метрото, влизам през тунела и следвам тълпата. Да, ама някои вървят към метрото, други се отклоняват към изходите за трамвай и автобуси. Трябва да внимавам. Стигам до влакчето и тук попаднах в ситуацията, описана по-горе – във вагона за жени и майки с деца…. Само аз – заблуден турист в този вагон…Уплашен, замаян…

Слизам на Дубай мол и от там пак на тагадък към фонтаните. На две места служителите по сигурността в мола се опитаха да ми кажат да не тичам така…И аз вървя до следващия ъгъл…Но

видях фонтаните и в 21:30 и в 22:00 ч.

Уникални са. Чак на последния път от всичките 12 пъти, които гледах попаднах на музиката, по която се бях захласнал докато се подготвях за пътуването. За любопитните – ето този клип от интернет:

След края и на последните фонтани за това пътуване забързах към метрото. Да, ама не.

Отново попаднах на нещо интересно,

което ме отклони от бързането…В един от магазините , покрай които минах видях как на едно канапе за четирима са седнали трима младежи. И на очите им слагат нещо като триизмерен екран, закрепен плътно пред очите им. И слушалки. Нещо им пускат. И виждам, че едното място е свободно. А те тъкмо бяха седнали. Я и аз да седна там. И седнах. И дойде човека и ми сложи и на мен такъв екран. Я да видим какво гледат.

Умрях от страх, без да мърдам от канапето

Уникална доза съспенс (стрес, напрежение), преди лягане. Гледах 4 или 5D клип. Сложиха ми това на очите и пуснаха малко филмче. Триизмерно. И музика към него. Отначало едни деца тичат по стъпала нагоре през училищен коридор.

И изведнъж влакче на ужасите. И тръгва това влакче. По едни релси, на спирали, леко изкачване, стръмно спускане, пропаст отпред, дървета на дъното на пропастта. Канапето се накланя…Все едно ще падна в пропастта.

Свалям екрана – в мола съм – отпред витрина, зад витрината минават хора…Някои се спират и зяпат.

Слагам пак екрана – на влакчето съм…С висока скорост минавам по релсите…Релсите се усукват на осморки. Пак пропасти, пак се накланя канапето…Стана ми лошо от страх.

Свалих екрана от очите, махнах слушалките и станах. Едни хора се спрели да гледат и ми се смеят насреща…И в този момент канапето с останалите на него младежи започна да се върти вълнообразно – нагоре, наляво, надясно, надолу…. О, добре , че не останах с екрана на очите докрая.

Бързам към метрото, прибирам се до хотела и сядам на арабския ресторант да си почина и похапна. По едно капучино за 18,90 дирхама, (то е 18 дирхама, но имат там някакъв процент (5 %) и става 18,90 дирхама, една купа ориз (10,50 дирхама) и бързо в леглото. Бързо – бързо – след два часа. Ориза се яде бавно, а и ресторанта работи до към три след полунощ.

Загледах се в ордерите от чейдж бюрата в мола срещу хотела, където сменях парите – за 70 долара получавам 255,75 дирхама (по 3,655). Удържат си такса от 3,10 дирхама, добавят и петте процента към всичко това и ми дават в брой разликата – 252,50 дирхама…

За 100 долара сметката е подобна. Сменял съм в друг мол на 3,653 дирхама за долар. И след съответните такси получавам в брой 362,100 дирхама. (362 – монетите не ги смятам).

За 50 долара получавам 180 дирхама. И като свършат и пак сменям, ако вече много ми се налага.

Сайта на кулата Бурж Кхалифа, според това, което пише на билета ми за 124 – ия етаж е : www.atthetop.ae

Ден шести – Понеделник – 22. 01. 2018 г –

Отлитането към София.

Отлитам, без да съм видял нито Миракъл Гарден, нито на монорейл (еднорелсовата железница) се возих, нито на откритите автобуси, от които може да се снима, нито пистата на Ферарито видях в детайли, нито Ал Аин, нито на бар можах да отида някъде на високо по небостъргачите.

Но ето повод да се върна отново

Казват, че през 2020 година Дубай ще бъде домакин на Световното Експо 2020-та, когато се очакват над 14 милиона посетители и туристи. Дали да не бъда част от тях? Хм, ще видим. Сега тук се строи денонощно. Трябвало да има достатъчно хотели.

Арабите първо строят, а после казват – Ние да построим хотели и небостъргачи, а туристите после ще дойдат. Дори и да ни свършат залежите от петрол, потока от туристи може да бъде безкраен… Започнали да строят в пустинята и незнаят кога да спрат. Въпроса тук е какво ще стане с всичките тези хотели и строежи, когато Експото 2020-та свърши и очакваните 14 милиона туристи и посетители си заминат? Даже на едно място ми направиха впечатление два или три небостъргача, еднакво високи и най-отгоре се прави скеле и арматура, наподобяващо голяма лодка, свързваща и двата небостъргача. Прилича на някакво подобие на трите небостъргача в Сингапур, където е хотела “ Marina Bay Sands“ с инфинити басейна. Но да почакаме и да видим…

Та утрото настъпи много бързо.

До късно вечерта в неделя събирах багаж и подреждах чантите (зимните дрехи, обувки, сувенири , покупки, картички, вода и ненужни неща за чекиране, а за салона на самолета приготвих останалото).

Събудих се към 6 ч, сутринта – досъбрах си багажа, пих малко повече вода, защото много ми се беше събрала и с багажа слязох за закуска. Имаме половин час за храна. Взех си две – три саламчета, две парченца сирене, малко кроасанче и половин чаша сок. И две филийки хляб. Излапах всичко надве – натри и филийката за из път и тръгнахме.

Товарим се на автобуса, бързаме за летището за полет в 09:40 ч. Минаваме през чек-ин, проверка, скенери. Този път обаче съм подготвен – всичко, което трябва да вадя от джобовете е предварително извадено в една торбичка – монети, телефони, таблет, часовник… И само слагам торбичката във ваната. И минавам.

Следва около час мотане из безмитната зона и в 9 ч, да сме на изход F10. Вече съм ориентиран – гледам табелите – за изход F1 до 12 – в тази посока. По натам – друга – за изход F1 – 5 – в тази, примерно. От F6 – 12, в тази, от F6 – 9 в тази; от F10 – 12 – в друга. И така. Стигнах до F10, за да видя къде е и се върнах да си доям.

Тук има Макдоналдс, KFC и магазини за сувенири. Взех си едно меню, избрах си малко хлебче, картофки и малка кола. И седнах. Колата студена. Поядох малко, докато разглеждах терминала с любопитство. Купих си от другите щандове бонбони да почерпя и една химикалка на щипката на която е изобразен Бурж Кхалифа. И като я сложа на джоба на ризата си и се показва само кулата на Бурж Кхалифа:) И всяка една покупка в отделна торба – плътни прилични сакчета с логото на Dubai Duty Free.

Да, ама много течности и студена кола – и какво става… WC… Ами ако няма… Или не стигне времето? … . Така и стана – отивам в едната – всички врати затворени, пред всяка чакат по двама – трима… Едни араби, китайци, индийци, запотени, други туристи, а вътре мирише – няма да е тук…

Отивам при групата и казвам – добре се подредих – похапнах, пих студена кола, ами сега? … Имало още една и била по-чиста – е, там успях. Засега. Но след малко? … Пак. Но къде? – Няма…

Идва ни реда за отвеждане към самолета – пак проверка – паспорти, бордни карти – минаваме. Качваме се в шатъла. Плътни стъкла с реклами от едната страна, преграда откъм шофьора. Климатика на макс – студено…

Тръгваме. Докато ни закара до самолета и изчакахме 10 – ина минути , защото има още една проверка – на слизане от автобуса пак ни гледах бордните карти и вече сме в самолета. И пак ми се доходи по малка нужда…

– Може ли? – Питам.

– НЕ.

– Защо?

– Такива са правилата.

А имаме около половин час до излитането – самолета беше почти празен.

– Ми кога може?

– Ами като излети самолета и се издигне…

– Ами че аз дотогава ще съм се напикал…

– Ми ще стискаш…

Голям смях. Питам хората около мен защо не може – един казва, защото могат да те забравят вътре или да се заключиш, друг казва, защото могат да не те преброят, трети казва, че не може, защото всичко, което излиза там, отива във въздуха… И ми става още по-смешно… И стискам, какво да правя.

Истинската причина за да не разрешават това е, че при излитане и кацане всички неща, товари и хора трябва да бъдат добре закрепени за местата си…

Самолетът си тръгна наполовина празен. През терминала до пистата. Имаше един самолет преди нас. Чакаме да излети. Следващите сме ние. Той излита. След две минути сме ние.

Двигатели на пълна мощност. Набираме скорост, всичко се тресе. Още малко и сме във въздуха. Ясен, слънчев ден, аз отново съм над крилото, само че от края. Мястото ми е 23Е. До прозореца. Но се разменихме с двойката заемаща другите две седалки и аз останах до пътеката. Видях малко от дневен Дубай и затворих очи… И чакам да се издигне .

Чак след час се размърдах по пътеката. Ох, вече ми е по-спокойно. До след малко… Когато пак няма да може… Докато на идване не смеех да мръдна от мястото си по време на целият полет, на връщане си се разхождах по пътеката. Сядах за по малко и по-назад и по напред. Мина кетъринга. Стюардесата ми иска бордната карта. Ама тя горе в чантата. Аз и казах един номер (ама се обърках и казах номера от мястото си на идване)… Тя погледна в листа, който носеше и направи гримаса. Явно това място трябва да е празно. Погледна мястото, където бях седнал, погледна в листа и пак направи гримаса – сигурно и то трябва да е празно… И пак ме пита кое ми е мястото… Тогава помолих хората до които трябваше да съм, да кажат къде ми е мястото.

Раздадоха пак по една купа ориз, опакована с алуминиево фолио и малко минерална вода, които си ги запазих за след като се приземим. Летим, летим, час, два и на третия час пак ми се доходи до тоалетната. Но имаше хора по пътеката. И тъкмо се освободи пътеката и писна един сигнал в самолета… Мина стюардесата и започна да оглежда всеки. И защракаха коланите. Закопчах и моя… Ами сега – пак ли ще стискам. И след малко пак почна да тресе турболенцията… Все едно по павирана улица и крилото трепери като на водно конче… Дали ще устискам…

О, голям смях – от лакомия да изпия водата, която ми е останала от хотела, за да не я слагам в багажа, нали е безплатна (намирах си в стаята всяка вечер по две бутилки минерална вода от 0, 500 мл. , оставена от персонала.) – та два пъти щях да се напикая… Та успокоиха се нещата де, появиха се облаци, които си ги имаше до края.

Към края на полета, на петия час започва приземяването. Вдигнах щората на прозореца, да разглеждам частите на крилото, които започват да се разместват вече. Досега летяхме на 10 895 м, някъде около тази височина. Снижаваме, облаците идват все по-близо. На 6 000 м, те са още под нас, на 5 000 м също. След малко минаваме и през тях. Отдолу вече се вижда земята, покрита със сняг. Останалата част от снижаването мина много бързо. Малки селца, натрупани със сняг, пътища, дървета и изведнъж равнина. И вече кацаме.

София

Всички части на крилата се отварят едновременно и самолета бързо забавя ход. И пристигаме на терминала – на същия изход С1. Аплодисменти.

Това ли беше? – Ми, да – това

Ние слизаме, багажа също, следва почистване, зареждане с гориво и след малко самолета отлита обратно за Дубай (както на отиване).

Слизаме, отиваме за багажа на лентата. Докато чакаме багажа, аз съм си пуснал чантата от самолета на земята . Идва ми чантата. Вземам само нея и тръгвам. И почти на изхода се сещам, че съм забравил другата . Връщам се… Голям смях.

И накрая на терминала спирам , за да си облека зимните дрехи и почвам да вадя от чантата – зимни обувки, яке, ръкавици, шал… Излизам. И в метрото. И веднага започвам да търся разликите… Влизам в метрото. Тръгваме. До тук всичко е като там. След две спирки до мен

цъфват двама в униформа – Карти и билети за проверка… Софийска работа…

Ами нали всеки влязъл в метрото има билет и го е минал през машинката да влезе… Значи гледам аз – един продава билети, един кара метрото и двама проверяват в метрото. В Дубай са само двама – един продава билети и един гледа на машинките дали всичко е наред и ако някой заблуден турист има нужда от помощ да го ориентира. Метрото си върви самО – без машинист…

Слизам на гарата. Стените описани с графити, боклуци… Отивам на автогарата и си вземам билет за моя град. Излизам отпред и си чакам автобуса. Минава един младеж с едн

Свързани новини: