Задачата е ЕЛЕМЕНТАРНА! Преди около 27 часа на сайта на президента на Руската Федерация беше публикуван Указа на Владимир Путин, за стратегическите задачи в развитието на страната му, през идните ШЕСТ години. Ето го и условието на задачата: ...

По данни от SpaceNews , ръководителя на проекта е разказал , че по време на преместването от едн цех в друг на слънцезащитния екран на телескопа James Webb са паднали няколко 'болта и шайби'

Ново 300-местно съоръжение ще бъде поставено в централната част на Франкфуртския панаир на книгата тази година, съобщава Publishing Perspectives. Временната постройка ще бъде изграждана ежегодно и е дело на архитектурната компания schneider + schumacher GmbH. Панаирът чества своята 70-годишнина с тазгодишното си издание, което ще се проведе между 10 и 14 октомври. Новият павилион ще...

De Profundis:

МАРКСОЛОГИЯ НА ЮНКЕРИТЕ ИЛИ ЗА ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА, КОЙТО ПАК БРОДИ ИЗ ЕВРОПА 

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/de-profundis-marksologiya-na-yunkerite-ili-za-prizraka-na-komunizma-koyto-pak-brodi-iz-evropa

Много призраци бродят из Европа, граждани, но един от тях пак взе страховито да си вири носа измежду другите – призракът на комунизма.

Това става близо 200 години, след като Маркс и Енгелс, двама немски любители философи и политически опортюнисти, съчиниха тъпата брошура, озаглавена гръмко „Манифест на Комунистическата партия”. И става също 30 години, след като дори слепите по света видяха и глухите чуха, че тъй нареченият „марксизъм” не само се провали с гръм и трясък навсякъде, където се опита прилагането му, но и донесе неизброими беди на човечеството.

Та в тези имено светли наши дни Жан-Клод Юнкер, председател на Европейската комисия, тоест, нещо като министър-председател на Европейския съюз, и политик от уж дясната Народна партия в Европейския парламент, се изправи насред Европа и публично защити Маркс и марксизма.

„Маркс не е отговорен за всички зверства, за които трябва да отговарят тези, за които се твърди, че са негови наследници” – заяви Юнкер в Трир, родният град на главния комунистически идеолог, на някакви чествания по повод 200 години от неговото раждане.

Я да пробваме как звучи същото това изказване, съотнесено с друг един любител-философ и политически опортюнист – Хитлер, написал „Моята борба”, също една доста влиятелната и досега книга: „Хитлер не е отговорен за всички зверства, за които трябва да отговарят тези, за които се твърди, че са негови наследници”.

Ами става, де, кво му е, същата работа като с Маркс – не е отговорен, човекът. С други думи – напълно безотговорен е. Защото от говоренето нищо не произлиза – явно смята Жан-Клод Юнкер.
Не съм ходил в Трир, не знам дали там творят някаква чак толкова прекрасна местна бира, но ако не е било с местна, то с някаква друга изглежда се е насмукал Юнкер, за да стигне до такива безумни откровения – откровения толкова десни, че са затънали в най-лявото кьоше на европейската и световна политика.

Извинявайте, граждани, днес даже БСП вече не говори за Маркс и марксизъм. Колкото и да са нагли и безочливи по принцип, дори нашенските пишман марксисти се срамуват да го правят, защото са наясно, че цялата работа с диктатурата на пролетариата винаги и задължително води до човешка касапница, а великото утре на социализма е нищо повече от велик провал.

Но виж, Жан-Клод Юнкер говори – и при това не се срамува наистина да споделя големи глупости по темата: „Карл Маркс е бил философи, който и мислил напред в бъдещето и е имал стремежи да го оформи. Днес името му е синоним на неща, за които той не е отговорен и не е причина, защото много от нещата, за които е говорил, са били пренаписани в точно обратното”.

Ами я да видим някои от тези неща. Например как ви се струва този цитат от „Комунистическия манифест”: „Пролетарият няма собственост, неговото отношение към жена и деца няма вече нищо общо с буржоазните семейни отношения; съвременният индустриален труд, съвременното капиталистическо иго – еднакво и в Англия, и във Франция, и в Америка, и в Германия – са заличили у него всякакъв национален характер. Законите, моралът, религията, за него са само буржоазни предразсъдъци, зад които се крият буржоазни интереси”.

И поради това, очевидно, пролетарият поумнява. Нещо като маймуната, която се превръща в човек. Неслучайно Енгелс, злият гений на мисловната некадърност в двойката с Маркс/справка – „Анти Дюринг” или кое да е друго самостоятелно енгелсово творение/, в един от предговорите към брошурата дебело подчертава връзката между марксизъм и дарвинизъм…..

Разбира се, на базата на горната дълбока мисъл за основните характеристики на пролетария , идва логичният извод на Маркс: „Пролетариите нямат нищо свое, което би трябвало да охраняват, те трябва да разрушат всичко, което досега е охранявало и осигурявало частната собственост”.

Господин Юнкер, като председател на Европейската комисия наистина ли се подписвате под твърдението си, че това е някаква невинна философска формулировка, която няма нищо общо с последвалото в света практическо насилие? И не смятате ли, че с това си твърдение най-малкото дълбоко обиждате нас, милионите източно-европейци, които десетилетия наред принудително живяха в тази „невинна” марксова прогноза?

Не си ли давате сметка, че „разрушаването на всичко, което е охранявало и осигурявало частната собственост”, стои в основата на днешните проблеми, на днешната аморфност, на днешната неспособност например на европейското българско общество да се хване за косата и само да се изтегли от блатото, в което го натикаха идеите на Маркс и тяхното буквално, а не философски абстрактно съществуване?

Да, като цяло днес ние, българите, не знаем къде се намираме, защо се намираме там и как точно сме стигнали до това положение.

Знаете ли защо не знаем? Ами четете като не знаете. Прочете например „Бунтът на масите” на великия испанец Хосе Ортега-и-Гасет: „Този масов човек, е човек, който предварително се изпразва, разтоварва се от собствената си история. Той няма никакви чувства към миналото, никакви връзки с него и по тази причина е покорен на всичко, което му се представя за „международно”. В същото време, желанието за прочистване, за „чиста революция”, може да доведе само до руини, може да доведе човека само до варваризъм”.

Ето, именно това се случи в България и в цяла Източна Европа поради невинната философия на Маркс, чието право да руши всичко и всички защитава мистър Юнкер, за срамотиите.

Председателят на ЕК не е първият, нито ще е последният интелектуалец и политик, който или се самозаблуждава, или се опитва предизборно да печели популистки вот в Европа, като заиграва с лявата идея. Да, де, все  пак, догодина предстоят отново избори за Европейски парламент…..

Преди близо сто години почти цялото сюрреалистическо котило във Франция се записа колективно в Комунистическата партия и така доказа, че нищо не пречи да си голям творец, но малък политически мислител в същото време. Само че и това с големия творец не може да продължи безкрайно, защото комунистическата политика ти изпива акъла и скършва творческия ти порив – съвсем буквално.

Пол Елюар е само един от многото трагични примери за това. В един момент той, все още велик поет-сюрреалист, застава зад твърдението, че сталинският СССР е „център за износ на кретенизъм по света” и е изключен от КП. Но после се връща в Партията и за него идва неизбежното – одобрява обесването на един писател в Чехия при налагането на комунистическия режим там и възхвалява сатрапа Сталин. И в същото време пише чисто пропагандна, плакатна, вече отвратително некадърна поезия.

Заигравката с комунизма, с тъй наречената „лява идея”, с имената на некадърници и световни мошеници, които обаче са станали прочути, защото са успели да яхнат гребена на някоя вълна – заигравка, която в западната част на Европа май продължава да изглежда като някакво невинно интелектуално упражнение, в източната част на континента е болезнена. Така че дори крайните популисти би трябвало добре да си помислят, преди да използват тази карта, защото те лично може и да спечелят нещичко, но всички непременно ще загубим много. Справка – Брекзит.

Разбира се, заради марксоидната простотия на един Юнкер, аз не бих се отказал от идеята за Обединена Европа. Но то е поради една единствена причина – трезвата ми преценка, че това е най-добрият вариант за развитието на България. Иначе с такива като Юнкер в лично качество не бих изпил и една бира, какво остава да се обединявам с тях.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

“Путин не ни цар”, скандираха на 5 май т.г. руснаци, искайки да кажат, че лично те не го признават за такъв.

Извинявайте, но Путин не ви е цар само в едно отношение: той е нещо повече извън  дребната за него подробност дали това ви харесва. Това е истината и фактът, че едно руско малцинство я оспорва, не го променя с нищо.

Наличието на гражданска опозиция ( без достатъчно тежест на наклони везните към нормална демокрация), уви, не може да предифинира монархическата действителност в Русия, където няма политическа опозиция точно както в абсолютните монархии. Тази “липса” е пряка последица от факта, че Путин се държи като цар, който не търпи възражения на институионално ниво, а позволява само дозирано мърморене на отделни критици, които може да бие, затваря и пренебрегва в името на безоблачното си царуване винаги, когато пожелае. 

И най-мракобесните монарси са позволявали на своите шутове да мърморят ( в Русия са ги наричали “убогие”, т.е. луди, обидени от бога). Докато не решат да им бият шута, ако досаждат прекалено.

В периода на класическата руска монархия също е имало подобно мърморене, но  са виреели цели опозиционни структури, а недоволните от монархията са я оспорвали шумно и революционно дори ( например през 1905 г.). Поданиците са принудили царя да се съгласява с реформи под натиск, какъвто в днешно време е немислим в империята на Путин.

В този смисъл Путин наистина не ви е цар, той е нещо по-лошо. Ползва целия инструментариум на царизма  дори на символично ниво. С какво церемонията по неговата инагурация се отличва по своята снобска имперска пищност, предназначена да смайва придворните, строени да му ръкопляскат в шпалир, от шоуто на руските царе от 19 век? Ако Луи ХIV, нарицателно за монархическия абсолютизъм, можеше да види лукса, блясъка и раболепие сред имитацията на версайското великолепие в Кремъл, щеше да остане доволен, че не е останал без последователи.

 

 

 

 

Путин не ви е цар само дотолкова, доколкото ви позволява да го обичате повече от цар. За тази цел е готов на царски номера от арсенала на Петър Първи, но не за да променя Русия в европейска посока, а за да бъде възприеман като мачо, истински мъж, готов да покаже гол до кръста, че може всичо: да плува в стил делфин, да лови риба и да язди понита в този вид ( изглеждайки велик почти като Петър Велики върху специално подбраното за целта дребно животинче).

Путин ви е яхнал по-здраво от цар и най-лошото е, че мнозинството  от поданиците му приемат това за комплимент, един вид уважава ви. Единствено така може да се обясни ширещото се убеждение сред руските коментатори, базирано на неписания договор на Путин с поданиците, че само така може  да се управлява Русия. 

Неговата е лесна- нали е цар, язди. Ами вие, яздените, не се ли засягате поне малко от царствената му безцеремонност?

В едно отношение обаче Путин наистина е цар- цар е да объне истината с хастара навън така, че да му ръкопляскате и да го поощрявате. Когато смачка Грозни, както само Иван Грозни е унищожавал градове от царството му ( като залитащия по европейските нрави Новгород), вие го злюбихте толкова, че от никому неизвестен хрантутник на КГБ и нейното пръвъплъщения ФСБ го направихте свой кумир. Така започна вашата любовна афера с цар Путин, който прие вашите аплодисменти като мандат да продължи да бие малките съседи. Приложи същата асимтрична военна сила към миниатюрната Грузия , а след това и към голямото джудже ( във военно отношение ) Украйна, чиято отбранителна способност беше  систематично подкопована не на последно място от руски министри в Киев.

Тъй че Путин е избран с мнозинство по законите на демокрацията ваш цар. Той руши царствено демокрацията приблизително така, както болшевиките са разрушавали църквите като убежище на вярващите в царството небесно. 

 

 

 

Това, че царят ви е гол само до кръста, не го прави половин цар, а го превръща в цар и половина по вашите мерки: великан е в очите на джуджетата, които не само го търпят, но и харесват тозу мутант, кръстоска между монарх, генерален секретар на партията – суверен и модерен руски господар на пропагандата. 

Share on Facebook

Share on Facebook

Watch video: How to make:   see more:  

На 23 май от 19:00 ч. сайтът за култура и лайфстайл VIBES прави реверанс към Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, като кани читатели и партньори на портала в столичния бар „Макондо“. Входът е книга (или повече от една) за дарение, а гостите ще бъдат посрещнати с чаша вино, любезно предоставено от винарска...

Какво ще се случи, ако определен процент от населението на Земята се сдобие с изключително високи интелектуални възможности и е способен да постигне немислимото за обикновените хора? Изумителна памет, бързо смятане, безупречно разчитане на езика на тялото на отсрещния и още куп други необикновени суперсили? Ще оцелеем ли останалите в свят, в който една част...

 

Journalism Trust Initiative (JTI) е  инициатива за саморегулиране на медиите, предназначена да насърчава качествената журналистика в новата информационна екосистема. Това е идея на Репортери без граници  съвместно с партньори като Агенция Франс Прес (АФП) и  Европейския съюз за радио и телевизия (EBU).

В рамките на инициативата ще бъдат създадени система от стандарти, след което ще може да се провежда сертифициране.

Очакваното значение на стандартите  – според първоначалните текстове, свързани с инициативата:

• ново средство за борба с дезинформацията и  защита на надеждната и качествена информация;
• ползи за доставчици на съдържание, които се присъединят към инициативата и прилагат стандартите;
• повече прозрачност по отношение на доставчиците на съдържание;
• по-добра видимост онлайн за качественото съдържание;
• повече  рекламни приходи, тъй като рекламодателите ще могат да разпознават  качествени медии;
• обществена подкрепа за  качествените медии;
• основа за знак за качество и доверие.
  

Стандартите ще бъдат разработени за период 12-18 месеца със сътрудничество на френския орган по стандартизация AFNOR  и германския орган за стандартизация Deutsches Institut für Normung (DIN).

Компанията Google е информирала Репортери без граници, че е взела решение да участва в инициативата. 

До 18 май е открита регистрация за участие.

Повече   – на страницата на инициативата в интернет. 

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com