Днес държавната корпорация се похвали с детайли около организма на последната си рожба, за която съобщи още в края на април и я изпрати на дълъг път, през Северния ледовит океан. Става въпрос за плаващата АЕЦ "Академик Ломоносов", която ...

Авторът на „Мисия Лондон“ и поредицата за Сестри Палавееви Алек Попов и блогърът Мария Пеева, съавтор на романа „Писмо до сестра ми“, се включиха в кампания за борба с инсулта. Двамата участват в информационен клип по случай Световния ден на хипертонията – 17 май. Във видеото можем да видим и зам.-главния редактор на „Сиела“ Христо Блажев,...

Граждански организации настояват държавата да изпълни ангажимента си да защити пострадалите от домашно насилие

Watch video: How to make:  These ‘monsters’ are created by kids in 1 and 2 class from Vasil Levski school in Gabrovo – Bulgaria. Тези “чудовища”са направени от  учениците от 1 и 2 клас в СУ”Васил Левски”, гр.Карлово -Клуб “Сръчно сторено”  по Проект “Твоят час” . Ръководител – Марина Богойска.  see more:    

Анджела Марсънс е сред най-новите имена на българския книжен пазар, но обещава да остави запомняща се следа. Във Великобритания те е позната като изразител на най-добрите традиции в криминалния жанр. „Сподавен писък“ (изд. „Еднорог“) е първият роман от поредицата й за приключенията на инспектор Ким Стоун, продаден в милионен тираж след първата си поява в Amazon....

Защо в България се налага руската новост да се дефилира със снимки на загинали в една война руски близки и роднини, а няма нищо подобно за десетките хиляди българи, паднали в същата война под командването на същата Червена армия за същата тази антинацистка международна кауза?

Отговорът е очевиден: защото както в случая с пълното подчинение на окупираната от СССР България, така и в днешната ни постколониална действителност Русия не само дава тон и посока за историческите интерпретации и аналогии, но направо командва парада у нас. Чисто руският парад със съответните знамена и портрети на чужденци, чиято кончина заслужава почитта на онези, в името на чиято свобода са загинали, но е превърната в заместител на заслужената почит към българските жертви под командването на окупационна спрямо България армия.

Това би трябвало поне да бъде объркващо за мислещите българи и повод за размисъл, ако не за нещо повече – като проява на достойнство, например. 

Русия се възползва от българското раболепие и продължава да командва парада на премълчаването на истината за българските жертви, за които дори няма паметник, на който да се сложат цветя. Вместо това тук се полагат венци на признателонст към съветските окупатори, които не са дали нито една жертва при окупирането на България.  

И защо да не се разпорежда Русия у нас, след като на българските власти не им идва на ум да обявят за неуместно да се благодари на окупационната червена армия, която е дала жертви навсякъде другаде, но не и в България, превърната в нейна жертва без нито един изстрел на съпротива?

В своето безсилие да обяснят защо българите трябва да копират руснаците, днешните русофили се опитват да се обосноват с косвени аргументи: червеноармейците са загинали за българската свобода някъде другаде в Европа, казват те. 

Ако приемем това за основание да се тачат от нас специално руските жертви в същата тази война, пита се тогава къде е почитта към българските, американските, британските, индийските, полските, френските, автралийските и прочее убити мъже и жени, воювали срещу нацистката военна машина в същата война? Вместо това се съгласяваме с московската претенция за изключителност само в онази част от истината, която изнася на кремълската пропаганда по простата причина, че тя има своята пета колона у нас и я употребява за целите на своето влияние. 

Порусначването на историческата истина вече е подразнило дори най-близкия съюзник на Москва Лукашенко, който забрани тази година похода на “Безсмъртния полк” в Минск. Това се случва в Беларус, най-пострадалата по броя на жертвите на глава от населението отделно взета република в Европа през Втората световна война. Дори на белорусите им идва в повече руското узурпиране на историята за съвременните цели на руския шовинизъм.

Не и в България. В София имаме кметска управа, оглавявана от откровена русофилска персона, участник в русофилски “мероприятия” , каквато е Йорданка Фандъкова. Начело на държавата са също двама русофили – прононсиран, като президентът Румен Радев и такъв, на когото “душата е в Русия” ( според един американски дипломатически доклад), какъвто е Бойко Борисов. В Народното събрание кипи истинска надпревара между русофилите да се харесат на Путин, гордо съставящи най-голяма група  за приятелство с чужда държава, каквато е групата за дружба с Русия, оглавявана съвместно от съперниците за шефския пост от БСП Антон Кутев и от ГЕРБ Красимир Велчев. 

Капитулацията на фронта на националното достойнство пред руските приоритети у нас днес е пълна. Дефилирането в чест на чуждите жертви, придружена с поклонение под символите на чуждата окупация, показва още веднъж, че Русия продължава да държи България да има статут на победена държава, съгласна с всичко, което й диктуват от Москва.

В деня на Европа тази демонстрация беше особено тъжна илюстрация за националната шизофрения в нашата държава. Тя и без това има за национален празник руска дата, която не е свързана с българско участие или инициатива, но се кълне във вярност на богатата Европа от кревата, в който е вкарана насила от Черената армия като булка, която отдавна е престанала да се дърпа и едновременно с това смята, че европейците са длъжни да плащат за извратеното шоу, доставящо кеф на Кремъл.

Отгоре на всичко българското (съу)частие в руската пропагандна акция “побългари” въпросният марш с образи на съветски и български поети и писатели, които изобщо не са паднали в бой с германците. Това се вижда от снимката, на която са подредени предимно класици на възпяването на класовата борба в  руската болшевишка литература, като Константин Симонов и Иля Еренбург, “гласът” на Сталин във в. “Правда”, който призовава от първа страница червеноармейците да не свенят и да си го върнат на немските жени за нацистките зверства ( както и става в особено уродливи мащаби в Източна Прусия ). 

А какво общо има с деня на победата руската поетеса Анна Ахматова, която отгоре на всичко съвсем не е била галеник на болшевизма, както споменатите по-горе Симонов и Еренбург?

Нахалството да си присвояват чужди авторитети и престараването е типично за нашеските  следовници на московските подсвирвания, винаги готови за поредния казачок по кремълски ноти. 

Share on Facebook

Писателят Джуно Диас се оттегля от поста си на председател на наградата „Пулицър“ заради съмнения в сексуален тормоз, съобщава The New York Times. На 10 май бордът обяви, че ще разгледа отправените обвинения срещу автора, който през 2008 г. печели отличието за романа си „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ (изд. „Жанет 45“). Екипът коментира в официално изявление: „Господин...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian  

/Фили/ Невинен ли е Маркс за онова, което направиха марксистите, както каза в Трир, Германия, председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и колко българи, 30  години след падането на комунизма, продължават да харесват тази идеология – теми, които обсъждаме днес с Пламен Асенов.

– Пламен, немският град Трир осъмна с петметрова статуя на Карл Маркс, а празникът по повод 200 години от рождението му предизвика дебат, включително в България. Какво всъщност стана?

– Струва ми се, Фили, че 5-метровата статуя на Маркс, подарък от Китай за европейския Трир, можем да я преглътнем, колкото и да е кичозно позлатена. В края на краищата, Маркс, независимо кой как оценява думите и делата му, е твърде прочут и съответно родната му къща е обект на поклонение. Както мозелското вино, археологическите останки, някои дворци и катедрали, тази къща е официална част от туристическия бизнес на града. Германците са практични хора, не можем да ги виним, че чрез името на Маркс привличат туристи, за да експлоатират с удоволствие този вид лудост. Вярвам, че самият Маркс, който всъщност е човек, зареден с ирония, би оценил ситуацията – онзи, който изследва стоково-паричните отношения и ги заклейми като форма на експлоатация, сега сам е превърнат в стока и от него хората изкарват пари. Това е забавно. Истинският проблем обаче започва, когато нещата се вземат на сериозно, тоест, когато по стряскащ начин тържествата по повод 200-годишнината от рождението на Маркс, се използват за реабилитация, ако не и за пропагандиране на марксизма.

– Имаш предвид изявленията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер по време на тези тържества?

– Преди да стигнем до изявленията, Фили, да помислим какво значи самата поява на Юнкер в Трир. Постът председател на ЕК е висшият изпълнителен орган, нещо като премиер на Европейския съюз, следователно олицетворява изключително общите интереси. А той отива в Трир да чества Маркс и по този начин създава вътрешно разделение, доколкото голяма част от държавите в Евросъюза са силно пострадали от идеологията на марксизма и нейното практическо приложение. Освен това, Юнкер е политик от Европейската народна партия, сборна формация в Европейския парламент, която е център-дясно ориентирана или поне така се води, когато зад действията ѝ не прозира стряскаща безпринципност и популизъм, както, впрочем, се случва все по-често напоследък. Но все пак – каква работа има десният европейски политик Юнкер на едно сборище по повод левия, дори ултралевия Маркс, това е загадка.

– Може би е наистина популизъм – догодина има европейски избори, всеки търси нови избиратели, защо един десен политик да не ги потърси в ляво?

– Това е първата възможност, Фили, нищо, че е проява на политическа безпринципност от една страна и политическа глупост, от друга. Втората опция е, че Юнкер, известен любител на алкохола, е привлечен в Трир от качествата на местното бяло вино. Не се шегувам, по тази страст той наистина си прилича с Маркс. Известно е, че докато учи право в Бон, 18-годишният Карл е член, а дори за известно време и председател, на един клуб, който обединява страстните любители на пиенето и носи недвусмисленото име – Клуб на посетителите на механи. А за Юнкер пък неотдавна един евродепутат каза – не ми говорете за човек, който започва от сутринта с коняк. И третата възможност, Фили, да се обясни появата на Жан-Клод Юнкер на това събитие е, че той не е чел Маркс, а някой негов близък съветник го е излъгал за истинската стойност на марксовото творчество.

– Така все пак стигаме до изявленията, които Юнкер официално направи в подкрепа на Маркс…..

– Да, срам ме е, но ще го цитирам: „Карл Маркс е бил философ, който е мислил напред в бъдещето и е имал стремежа да го оформи. Днес името му е синоним на неща, за които той не е отговорен и не е причина, защото много от нещата, за които е говорил, са били пренаписани в точно обратното”. Тази версия, поне тук, в България, вече сме я чували, нещо повече, тя дори ни е втръснала за последните 30 години. Това е версията, че марксическата идея за комунизма е кристално чиста и добра за човечеството, обаче в практиката тя е изкривена от последователите на Маркс до неузнаваемост.

– А не е ли така в някаква степен, какво лошо има в това да се иска премахване на експлоатацията, равенство между хората и други подобни неща?

– Нищо лошо, ако някой ги искаше, Фили, но не забърквай Карл Маркс в това, сам той би се присмял, ако му се припишат подобни намерения. В брошурата, наречена „Комунистически манифест”, която издава заедно с Енгелс, той съвсем ясно заявява намеренията и визиите си. За никакво равенство не пледира Маркс, а за диктатура на пролетариата. Доколкото думата равенство изобщо е в главата му, това е равенството на всеобщата бедност, което се постига с отнемане на собствеността на всички и управлението ѝ от пролетарската държава, която е инструмент за насилие. Може да звучи парадоксално, но не е – от една страна Маркс развива чисто анархистичния възглед, че държавата не трябва да съществува, от друга страна ѝ приписва всички функции по реализация на спомената вече пролетарска диктатура. Но да не влизаме в повече критични подробности за изначалното марксово учение, достатъчно е  да се каже, че всъщност практическите резултати от неговото приложение по света се оказаха толкова зловещи не защото Маркс бе изкривен, а защото Маркс бе следван твърде буквално.

– Пламен, а какви бяха реакциите на изявленията на Жан-Клод Юнкер в подкрепа на марксизма?

– В самата Германия веднага се чуха критики, очаквам също по-силна реакция от някои източно-европейски държави, но като цяло сякаш още цари известно стъписване от случилото се, Фили или пък преобладава отдавна отчитаното нежелание да се задълбава по-сериозно в темата за пораженията на комунизма, сравними, а дори по-сериозни, от тези на нацизма. Това нежелание се обяснява марксистките нагласи, които и досега са живи във влиятелни европейски интелектуалните кръгове – най-вече във Франция, Италия, Испания, Гърция и други, предимно южно-европейски страни. По-важно обаче е, че по повод  думите на Юнкер, дебат за марксизма започна в България. От доста време насам тук за марксизъм всъщност не говори дори БСП, прекият наследник на КП. В първите години след промените Александър Лилов се опита да пробута на българското общество марксизма като добрата и красива идеология, към която трябва да се върнем, но това като цяло не сработи. Но все пак – да не си затваряме очите. Едно социологическо проучване на Галъп от онзи ден показа, че 6 процента от българите изцяло приемат идеологии като комунизъм, болшевизъм, сталинизъм, а около 30 на сто смятат, че в тях има „приемливи неща”. Ето кое отваря апетитите на политическите опортюнисти като Жан-Клод Юнкер, готови да влязат в съюз и с дявола, само и само да са на власт. А това е опасна тенденция за Европа, тя си има достатъчно проблеми, за да се чертаят в нея и нови разделителни линии.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Преди да започна ревюто, трябва да отбележа, че не знаех кои са Калоян Димитров-BallaN и Иван Сапунджиев. Дори и сега единствената ми информация за тях идва от едно изречение на някаква набързо прочетена анотация, което по-скоро събуди съмненията на литературната снобка в мен. В последно време тя доста често се обажда, но аз напук избирам...