Това показва сравнението на борсовите цени в сегмента ДЕН НАПРЕД, като у нас, така и в останалите осем европейски страни, които редовно наблюдавам, а понякога и ви показвам. А ето и уникалното сравнение за утрешния ден (за по-добър прегл...

При цялата привидна караница между двама водещи претенденти за “народната любов” в българската политика, каквито са президентът Румен Радев и премиерът Бойко Борисов, по най-важният въпрос за профилираната като троянски кон на Кремъл България двамата явно си сътрудничат. http://clubz.bg/68124-moskva_ochakva_bojko_borisov

В България  Румен Радев се прави на противник на Бойко Борисов, но в Русия го хвали. https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/05/21/3182471_ot_moskva_radev_poiska_pravitelstvoto_da_produlji/?ref=home_mainStory

Румен Радев вече открито играе ролята на пощенски гълъб на Борисов. Литва към лятната резиденция на Путин в Сочи с послание от уж опърничавия премиер Борисов, чието укротяване от страна на Кремъл е отколешен факт.

Борисов (ре)анимира ядрените аспирации на Путин в България, а Радев ги анимира с аноноса, че щом ще разкопаваме уж погребания руски проект АЕЦ “Белене”, това не може да стане без участието на гробокопачите на българската енергийна независимост. Казал го е иначе, но смисълът е този.

Руските идеолози от съветско време, заченали плана в България да бъде построена още една руска ядрена база под формата на АЕЦ “Белене”, постановиха друго  

в периода на имперския упадък на евразийската държава. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век руски учени закопаха идеята за АЕЦ “Белене” с логични аргументи за липсата на икономическа целесъобразност и  поради наличието на сеизмологичен риск. 

Сам по себе си този факт изобличава лъжите, че в обосноваването на проекта има някаква логика, различна от московската стратегия Русия да се настани с още една ядрена мощност под свой контрол в любимия си заден двор в Европа, за да шантажира останалата част от нея. 

Сега, когато Владимир Велики се възпроизведе като самодържец в Москва, натискът върху неговите балкански велможи се увеличи отново. И те клекнаха като Илияна Йотова пред руския Гундяев при посещението му в София.

Добрата новина за  гласуващите за онези, които клякат пред Путин, е че вече не става дума само за управляващо-опозиционната коалиция между Борисов, Сидеров, Каракачанов и Нинова. Те си имат пилотен проект в лицето на пилота, избран по волята на Борисов за президент. Поне така твърди Борисов,  знаменит и с признанието си по отношение на главния прокурор “ ти си го избра”.

Самият бивш пилот Радев, обявен за пилотен проект на влиянието на Борисов от самия Борисов, не се обиди кой знае колко на това Борисово твърдение, според което тъкмо Борисов е изчислил нещата така, че Радев да стане президент, за да не се претовари самолета на българската демокрация с прекалено много власт в багажното отделение на оялия се политически монополист ГЕРБ. 

Премиерът  Станишев не се обиди на Путин, който го накара да чака за аудиенция три часа пред вратата му в Сочи на 19 септември 2012. На следващата година упражнението по унижаването на България беше повторено. Този път Станишев беше унизен с отлагането на предварително уговорената срещу при премиера Медведев в Москва с цял ден. http://e-vestnik.bg/8564/stanishev-dovarshi-mandata-si-s-pomoshtta-na-sasht-v-borba-s-parvanov/

Какво сочи фактът, че Румен Радев  бърза да отиде в Сочи?  След като там беше унизен Станишев преди десет години? И след което самият Радев беше навикан от пратеника на Путин, руския Гундяев, който се държа в София на 5 март като наследник на Каулбарс, руският императорски пратеник, изпратен през 1886г. да “овладява” положението в непокорната България, дръзнала да се обединява пряко волята на Русия?

Борисов беше унизен от руския външен министър Лавров с репликата, че трябва да се срамува от избирателите си заради спирането на “Южен поток”. Борисов му подложи другата си буза, отговаряйки, че Лаввров е най-добрия дипломат на света. https://www.vesti.bg/bulgaria/lavrov-borisov-triabva-da-se-sramuva-pred-izbiratelite-si-6043754

След като Илияна Йотова, вицепремиер на България, се унизи да коленичи и да целува ръка на руския Гундяев, нейният началник Румен Радев прие унижението същият да му се кара в собствения му кабинет в София на 5 март тази година. Сега Радев върви по стъпките на Станишев и Борисов. Това сочи полетът му към Сочи. 

Не са обидчиви нашите вождове. Матушката им може да ги пердаши, а те ще молят за още шамари и ритници. 

НА СНИМКИТЕ:  Врат до брат, вратска дружба между Борис и Радев. 

Share on Facebook

Руските учени разработват препарат за привеждане на космонавтите в 'зимно спане' , подобно на мечките , за дълги междупланетни полети. Това е разказал за РИА Новости , ръководителя на проектната група към Фонда за перспективни изследвания професор Анатолий Ковтун.

В понеделник , Китай проведе успешен старт на РН със спътника-ретранслатор 'Цзецяо' за лунната мисия 'Чанъе-4', се казва в съобщение на Китайската корпорация по космическа наука и техника (CASC)

„Селфи с книгата, която чета в момента“ е наименованието на кампанията, инициирана от млади читатели ентусиасти от Велико Търново по случай Деня на българската просвета и култура 24 май.  Тя стартира на 22 май от 11:00 ч. в Регионалната библиотека „П.Р. Славейков“. Инициативата ще обхване участници от цялата страна, а едно от известните имена, стоящи...

Открих Мария, когато чрез общи приятели във Фейсбук случайно ми попадна нейният възторжен пост за първата й среща с пътуваща книга. Тя е на 25 години, родена е в София, а от няколко години живее в Женева, където учи право. Смята и двете места за свой дом и се чувства щастлива,че засега успява да ги...

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Мащабната изложба „Буквите на България – aзбука на Европа“, в която участват изявени майстори на плаката от 20 страни, ще бъде открита на 22 май, вторник, от 17:00 ч. пред Посолството на Република Полша по случай деня на славянската писменост. Проектът е организиран от Полски институт в София съвместно с Посолството на Република Полша в България и...

"Европейската комисията изпрати на 17 май официални уведомителни писма до 20 държави, включително и България, във връзка с правилното прилагане на Директивата за управление на отработеното гориво и радиоактивните отпадъци. Документът съз...

Литературен клуб „Читател“ продължава зареждащите срещи с български писатели. Следващият гост е Георги Бърдаров – географ, университетски преподавател и зам. декан на Геолого-географския факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. С първия си роман „Аз още броя дните“ (изд. „Ciela“) той спечели не само първото литературно телевизионно риалити „Ръкописът“, но и сърцата на читателите. Това е разтърсваща книга за...

Най – после един “разкаран” журналист, продуцент на предавания в случая дори, да отгърне малко завесата на медийното задкулисие. Това прави дългогодишният главен продуцент на БНТ Робърт Ковачев, уволнен на 9 май. http://clubz.bg/68088-robert_kovachev_da_te_uvolnqt_ot_bnt_veche_e_kompliment

Проговарянето на г-н Ковачев е наистина рядък акт на противопоставяне сред многото случаи, когато уволняваните, маргинализираните или “просто” изпадналите в немилост пред началството журналисти са принудени да мълчат. Устите на журналистите като правило у нас са запушени от вкусните по начало клаузи в договорите за високо заплащане, което обаче може да им излезне през носа чрез наказателни бумерангови мерки, ако тръгнат да си търсят правата.

В този смисъл искам да отдам дължимото на проявата на Робърт Ковачев като изключение от тъжното правило. Съгласен съм и с констатацията му, че натискът върху журналистите в България се осъществява чрез “публични екзукуции”, макар да не си спомням БНТ да е проявявала под каквато и да е форма солидарност с моето публично екзекутиране преди повече от 12 години.

Спомням си обаче друго и с риск да налея вода в мелницата на екзекуторите на Р. Ковачев ще го споделя. Нали се борим за истината!

Моя милост беше поканен в едно от първите издания на предаването “Рефендум”, създател и продуцент на което беше Робърт Ковачев. Т.е. трябва да е било преди около 7 години. Не бих си позволил да оценявам своето единствено участие в “Референдум”  като успешно, ако това не бяха сторили тъкмо неговите стопани. Скоро след това те отново ме поканиха, което няма как да стане без да са преценили изявата ми като успешна или полезна по някакъв начин. Аз обаче отказах  на Робърт Ковачев в дълъг, почти едночасов разговор по телефона в разгара на лятото на 2011 г. Не пожелах  да присъствам заедно с персона, с която имам дълга предистория на лично омерзение от интриги и доноси по мой адрес в публичното пространство и в задкулисието. Мога да разговарям с всекиго, когато трябва, но не се чувствам длъжен да лицемернича в случай, когато мога да си го спестя без това да е “краят на света”.

Това обаче се оказа краят на моите участия в публицистиката на БНТ, сведени постепенн до нулата. Просто изчезнах от нейните радари. С малки изключения ( за известно време в предаването “Денят започва с култура”), които потвърдиха правилото: “екзекутиран бях” или за отмъщение, че съм упражнил правото си на отказ и с това съм обидил някого, или бях награден с тази форма на отрицателно внимание “за цялостно творчество”.

Казвам “награден” без ирония. Защото самият Ковачев заявява сега, че възприема уволнението си като комплимент и признание. Точно така. Отдавна със се почувствал така, но не само във връзка с факта, че бях “награден” с личната намеса на цял един президент и медийните му слуги в БТВ, но и на БНТ след това. Там на практика се солидаризираха с моето екзекутиране чрез отстраняването ми от техния екран като гостуващ коментатор с поне четвърт век предистория в тази медия, вкл. и като водещ на публицистичното предаване “Още” ( ноември 1992 – март 1993 г.)., заради което бях заплашен с отрязване на главата, която да се търкаля по стълбите на БТА, както се беше изразил депутатът от ДПС Иван Палчев.

Щеше да е разбираемо от БНТ да ме прогонват от екрана си под мотото “не ставаш вече”, ако в същото време не бях продължил да бъда гост на други телевизии, някои от които с по – голяма аудитория ( за интервютата ми за световни медии да не споменавам). Пявявах се все пак другаде. Не често, но достатъчно, за да се поддържа споменът за моето съществуване и да разярявам онези, които продължават да ме разпознават и нападат физически по улиците на София по политически, най-вече русофилски подбуди.

При една случайна среща, в рамките на разговор, който не беше предизвикан от мен ( тъй като не искам да се оплаквам или да се натрапвам), Вяра Анкова, тогавашен директор на БНТ, изрази учудване от факта, че не съм “интересен” на публицистичните предавания във ведомството й. Най-малкото не беше “забелязала” да има такова нещо. За доказателство, че струвам нещо, тя ми предложи да дублирам Бойко Василев по време на годишния му отпуск като водещ на “Панорама”.

Отказах предложението на Вяра с аргумента, че напускайки БТВ като водещ на конкурентното предаване “В десетката” съм си дал обет да не позволявам да ме подритват чрез подхвърлени оргизки от медийната трапеза за радост на онези, които организираха моята “екзекуция”. Пък и бях поканен за водещ на “Панорама” като титуляр точно преди да предложат на Бойко Василев, но се наложи да откажа тогава защото вече бях дал съгласието си да правя свое предаване в БТВ.  И сега да бъда двойник ( допио, както казват на певците, подготвяни за дубльори в операта) на бившия ми приятел Бойко, който така и не можа да ми обясни ( докато все още си говорехме) защо така упорито не забелязва съществуването ми като гост в неговото предаване?

Робърт Ковачев може и да не знае за тази оферта на Вяра Анкова. Както и самият Бойко Василев, който не присъстваше на разговора и щеше да бъде изненадан да научи, че съм се съгласил.

Като съм тръгнал да споменавал имена на колеги, издигнали се в кариерата си в БНТ , с които съм смятал, че би трябвало да сме заедно в името на демократичната журналистическа кауза, ще трябва да констатирам, че този синдром явно е заразен. Защото същото се случи и с отношенията ми със Севда Шишманова, която вече не ми казва “добър ден”. Защо? Не можа да понесе критиката ми в собствения ми блог, а не от някакъв конкурентен телевизионен екран ( още по – малко от екрана на БНТ), че авторекламата на БНТ чрез пресъздаване на собствената й история като “50 години възход” без грам самокритичен поглед върху миналото й  обслужва носталгията по комунизма.

Междувременно спряха да ме канят и на свои светски събития. Вероятно се възмутиха от написаното от мен в блога ми, че е връх на лицемерието от екрана да защитаваш върховенството на закона, а на ведомствената веселба в столично заведение да си уреждаш ( интересно с какви средства?) да бъде разрешено пушенето в нарушение на закона. В следствие на което моя милост си тръгна мълком. Освен всичко друго излиза, че ме четат, но внимават да не ме цитират – дали от натегачество пред властите или поради все същата грандоманска убеденост, че са велики чрез заслужено заеманите постове и не трябва да правят “реклама” на някакъв си екзекутиран маргинал?

Сега Вяра Анкова, Севда Шишманова, Робърт Ковачев и др. са отстранени от БНТ както те отстраниха моя милост от “своя” екран. Един по един ги разкараха. Минават по моя път ( макар и не съвсем, защото някои от тях си намират нови началнически места).   Без каквато и да е форма на колективна съпротива от страна на екзекутираните. Направо да ти е приятно да си им палач, който се надсмива над индивидуалния им плач.

Бойко Василев е друг случай. Той е като Швейцария – удобно изключение за важните фактори наоколо, за които този остров на неутралитета е удобен, за да си влагат бисерите в гарантирания трезор на текущата политическа пропаганда, разпределена по квоти.

Не искам да банализирам разговора, но ситуацията прилича твърде много на описаната в онзи стих от немския пастор Мартин Нимьолер, превърнал се в притча, в която той разказва, че не е протестирал срещу арестите на нацистите докато накрая, когато дошли да арестуват него, вече нямало кой да протестира – всички  потенциално протестиращи били вече арестувани.

Честито на наградените. И да се благодарим, че България все пак е малката Русия – нали сме свикнали да се задоволяваме с малко. Защото в Матушката, откъдето е прекопиран този модел на усмиряване на демократично мислещите журналисти, направо ги убиват.

НА СНИМКАТА: Разпознавйки ме на улицита, този застаряващ агресор, разминавайки се с мен, ме нарече миналата седмица зад гърба ми на улицата “идиот”, но не посмя да го повтори очи в очи, когато го снимах. Случаят не е най-меродавна илюстрация към горния текст, но е част от тезата ми за “вредата” от появяването по телевезията.

Share on Facebook

Съвсем в реда на нещата, анотацията на „Майките“ (изд. „Хермес“) от Брит Бенет е пълна с  клишета – „голяма тайна в малка общност“,  „минало, което неизменно ни преследва“, „неразумна любов“… Вероятно, за да четете това ревю, бихте искали поглед отвъд тези думи, които в действителност не ни казват нищо. Защото коя любов е разумна? Кой...

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com