Днес следобед, на сайта на Министерството на енергетиката е публикувана новина, която гласи "Министър Петкова се срещна с президента на Китайската национална ядрена корпорация", но проверка в сайта на китайската корпорация показва абсолю...

За ЧЕТВЪРТИ ПЪТ от ШЕСТ възможни утре у нас борсовата цена на електроенергията ще е най-ниска на стария континент, от началото на юни. Бонус - актуална графика за динамиката на износа на електроенергия от нас към съседите, за първите 22 ...

Споделям тази история с голямо вълнение. Защото е красива, трогателна, добра. Защото вероятно няма да я видим по телевизията, а ми се иска повече хора да научат за нея.

Гюлсевер Рамис, Директор на ОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“, с. Чернолик мисли как да намери средства, за да отбележат тържествено 110 години от създаването на училището тази пролет. Гюлсевер Рамис иска да може да се помогне на тези деца по някакъв начин да изживеят емоционално празника, да не се чувстват изолирани. Пише писма със зов за помощ към всички училища в България, които носят същото име – „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“.

Получава един-единствен отговор и той идва от ЧОУ в София „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“.

Директорката на ЧОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“ Галина Пенева изпраща на свой ред писмо до родителите на учениците в подопечното й училище. Те се отзовават много активно и бързо. Резултатът е видим на снимките по-долу! Голям камион дарения за децата от село Черногор – играчки, дрехи, книги.

Гюлсевер Рамис, Директор на ОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“, с. Чернолик.

Айлин, която ми разказа тази история ми сподели, че децата, а и възрастните около тях са били истински щастливи и в този ден и от получените внимание и подаръци.

Децата разпределят даренията.

Снимките взех от фб на ЧОУ Д-р Петър Берон.

Историята научих от Айлин Бекир, с която се запознахме на обучение в Регионална библиотека Партений Павлович – Силистра. Благодаря й!

Ако историята докосна и теб – сподели я, предай нататък!

В продължение на МНОГО МЕСЕЦИ (из)родната атомна централа не беше в състояние да се (само)определи, каква е точно УСТАНОВЕНАТА МОЩНОСТ, която експлоатира. И макар да съм ви показвал този световен феномен ще ви го припомня още веднъж (за ...

България беше Армения. Тук имаше ядосано от властта гражданско общество, способно да принуди управляващите да се съобразят с неговото мнение, както се случи в Армения повече от 20 години след големите протести у нас, довели до радикалната промяна от 1997 г., която подготви страната ни за най – големия ни успех в цялата история на възкръсналата през 19-те век България: приобщаването ни в орбитата на ЕС и НАТО.

Днес самите ние не вярваме, че “можем и ние като арменците”. Самоиронизираме се. Пак сме налегнати от камъка на неверието в собствените сили, който толкова дълго ни е притискал и преди.

Казват ни, че нямаме кауза и мотивация за обединение на силите, които искаме промяна в статуквото, което напомя на “застоя” при “късния Живков”. 

Да, нямаме цел да влизаме в луксозни клубове, като ЕС и НАТО. Просто поне в това отношение сме постигнали най-доброто.  Но тъкмо по тази причина имаме гражданското задължение да не допуснем да ги “напуснем” под натиска на руската пета колона.

Няма друг по-ярък, голям и символичен пример за опитите да бъдем върнати на изходната точка във времената на пълната зависимост на България от Москва от реваншизма на лобизма в полза на АЕЦ “Белене”. 

Имаме кауза да се защитим от това посегателство върху постигнатото от нас и върху бъдещето на децата ни. Защото “ който я построи, той и ще ни пороби”.

Протестът срещу желаещите да ни надстроят миналото, за да ни поробят отново, ще се състои утре, 6 юни, от 8.30 сутринта пред Народното събрание, което се кани да извърши антинародното деяние с поредното реанимиране на руския Франкенщайн. Събитието е организирано от “Демократична България”, но всеки убеден привърженик на съпротивата срещу руския атомен реваншизъм на българска земя трбява да го подкрепи, независимо дали е привържник на тази партия или не. 

Ако не искаме да ни ни се случат “изненади”, като на Украйна. Тя се довери на Русия като й предаде атомните си оръжие срещу гаранции, че “големият брат” ще защитава суверенитета й. Вместо това получи руски ботуш в зъбите. Поучително, нали?!

Share on Facebook

These faces have been made by children from The Group for Kid’s Theater “Camel”. The Group for Kid’s Theater “Camel” was established by a group of professionals who make performances with puppets and carry out projects to develop the imagination, creativity and art art skills for the kids between 7 and 90. They have conducted kids’ workshop for...

На там вървят нещата, според последните заклинания на дългия инкасатор, направени преди по-малко от 24 часа, в една от любимите му "български телевизии". В кратко видео (2:37 мин.) събрах последното му прозрение с едни предишни мои и нег...

Ново проучване разкрива интересни резултати, свързани с това как малчуганите възприемат историите, четем в сайта KQED. Изследването е проведено между 27 деца на четиригодишна възраст в педиатричната болница в Синсинати от група специалисти в областта на педиатрията и добиването на грамотност. На децата са представени истории в три различни формата – само с озвучаване, със...

Посещението на министър-председателя Бойко Борисов в Русия беше доста неопределено във връзка с енергийните проекти не поради друга причина, а поради това, че това, което се е коментирало с президента Владимир Путин е известно от много месеци, уточнено е и е ясно.

Армин Волф, журналист от австрийската радиотелевизонна компания ORF, изнесе лекция по журналистика за изостанали в професията в свое интервю с руския президент Владимир Путин. От първия му въпрос за екслузивните връзки на управляващата в Русия “Единна Русия” с националистически партии в Еврпоа, до последния, свързан с полуголите снимки на събеседника му, Армин Волф подложи Путин на такъв разпит, на какъвто никога не се е натъквал в публичното пространство в собствената му страна. http://kremlin.ru/events/president/news/57675

С други думи Путин пак се оказа прав – в смисъл, прав е бил да се дърпа и да поставя условия за това интервю, опасявайки се, че ще бъде истинско, а не угодническо, на каквото е свикнал у дома. Едно обаче е сбъркал: пропуснал е да си поиска въпросите предварително, имайки фалшиво създадено от постановките му в Русия самочувствие, че може да се справи с всеки задаващ въпроси. Та нали в необятната му Родина му организарат всяка година стотици хиляди запитвания от граждани по време на неговото телевизионно шоу и той с лекота се справя с отговорите!

В този смисъл интервюто е сензационно не заради отговорите, а заради въпросите. Руската публика може да се убеди доколко несъстоятелна е самата руската журналистика на фона на достойното журналистическо поведение на един журналист от неутрална Австрия, който още с първите си думи уязвява и собственото си правителство, питайки Путин дали посещението му в Австрия не е награда на отказа на австрийските власти да изгонят руски диплоти във връзка със случая “Скрипал”.

Путин не казва нищо ново, отричайки всякаква вина и за авторитаризма на управлението си, и за окупацията на Крим, и за свалянето на малайзийския самолет и по целия конспект с въпроси, каквито руската аудитория не е чувала да му задават. Несъгласието на журналиста с него обаче бързо го извади от равновесие и той се опита да премине от обяснителен режим в настъпление. То обаче беше сведено до непрекъснатите му оплаквания, че не му давали да се изкаже. След което премина към обобщения в стил “вие там на Запад…”.

Свикнал на почтително, за да не кажа “повече от уважително” отношение, “господин президентът”  негодува срещу фактите, с които интервюиращият го контрира, натяквайки например, че вече му бил обяснил: не ставало дума за окупация на Крим от руски войски, а за постоянно пребиваващ руски контингент. За което Армин Волф практически го обвини в лъжа и му припомни собствените му първоначални твърдениа, че войниците без опознавателни руски знаци били местни доброволци, след което е признанал, че са руски военнослужещи, изпратени в Крим.

Особено безсилно звучи Путин в опитите си да смени темата по въпроса за руската намеса в Украйна, опитвайки се да заклеми украниците, че били извършили държавен преврат, както и да свърже свалянето на пътнически самолет над Украйна преди години като повод да внуши, че и за малайзийския самолет не може да се вярва по аналогия на украинските твърдения днес. Пък и произведени в СССР и в Русия ракети имали всички, зави Путин, игнорирайки споменатите от интервюиращия най-нови доказателства от междунардоното разследване за проследения маршрут на смъртоносната ракета “Бук” от райна на Курск в Русия до Донбес в Украйна. 

На няколко пъти журналистът “връща в мача” руския президент с припомняне, че въпросите му са насочени към руската позиция и действията на Русия, а не към това какво прави или не прави Украйна. Което Путин сметна за повод да смени аналогията и да започне да прави паралели между Косово и Крим. Армин Волф не му остана длъжен, припомняйки му, че практически никой в света не признава отделянето на Крим ( за разлика от Косово). 

С приказките си за правото на народите на самоопределение Путин си навлече бърза реакция от страна на журналиста, който го попита дали може да се хване за думите му. Със самочувствието на непобедим Путин отговори : “опитайте”. Волф опита като го попита това право на самоопределение дали би важало в случай, че Дагестан, Чечня или Ингушетия решат да се отделят от Русия или да си си създадат ислямски халифат. На това предизвикателство Путин практически не пожела да отговори, наблягайки на позволението чеченците да имат своя автономия ( която се изразява всъщност в диктатура на протежето му Кадиров). Пък и на Запад никой не би искал създаването на ислямски халифат в Русия, отсече той, сякаш това е акцентът в зададения му въпрос. 

Но “най – забавната” част от реакциите на Путин беше неговата невъзможност да каже каквото и да било смислено за собственото си обкръжение. При печално известния факт, че премиерът Медведев е безгласна буква в неговата сянка, Путин се опита да пренасочи към него въпросите за управляващата партия “Единна Русия”, защото Мдведев бил шефът там.

Цели три пъти Армин Волф обаче безмилостно изискваше отговор за ролята на Евгений Пригожин ( на снимката зад гърба на Путин), наричан в Русия и по света “готвачът на Путин”. Опитвайки се да иронизира, че не е сериозно един ресторантьор да е повлиял на изборите в САЩ, Путин се натъкна на припомнянието на журналиста, че Пригожин не е просто “готвач”, а притежава многобройни компании и ръководи фабриката за тролове ( за която Путин се опита да се измъкне с обобщенията, че отговаря за държавната политика, а не за някакви частни инциативи).

Изобщо, в интервюто Путин многократно беше уличен в лъжа и това го доведе до сътояние в един момент да заплаши, че ако журналистът не желае да чува отговорите му е по-добре да спре да задава въпроси. 

За финал си позволявам една прогноза: не се надявайте скоро Путин да повтори грешката си и да даде интервю на свободен журналист от свободна държава. И понеже нарече своя главен политически опонент Навални “клоун”, взимам повод да му препоръчам да си организира интервю с един истински клоун от български произход, който редовно позори България на брифингите на говорителката на външното министерство Мария Захарова със своите клоунади.

В този смисъл, запомнете това интервю заради въпросите и поведението на Армин Волф и го сравнете с онова, което ще случи, ако Путин реши да приеме поканата на президента Румен Радев да дойде в България и по този повод благоволи да ощастливи българската публика с някое интервю. Каква “братска дружба”, “традиционна близост” и “обща история” ще се леее само!

Share on Facebook

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а за последно останахме на гости на една берберка близо Ерфуд. Днес ще си кажем Довиждане с Кати и ще поемем в посока Бумалн.

Приятно четене:

През Тингир към Бумалн

част осма на

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите ѝ шетат наоколо приготвяйки закуска.

Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.

Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща ѝ.

Таваните са много високи- поне на 6 – 7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.

Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият „салон“ е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната „джамия“. Баща ѝ я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал (макар да не са ми забранявали).
Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява – общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.

Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.

Въпреки очебийната бедност смехът е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден.

След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само „външна“ тоалетна.

Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет.

Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб.

Компютрите бяха допотопни,

а връзката…е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло. Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.

Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага.

Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете. Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така… Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко… явно се ограничават до по- известните маршрути…

По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват…та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.

По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.

За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса.

Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха, а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци… спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.

Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг.

Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг…Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.

Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам.

Около 7 – 8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер…

Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений… а е нещо толкова елементарно… става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование…

Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..

Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга – да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани...

Отговорът е 42…А не, това беше на друг въпрос… Та да, новопристигналият брат се отбива по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич… На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа…и те така…

На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8

потеглям към Tinejdad,

на 13 км по пътя.

Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа – сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.

Мароко е страна на крайностите.

Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по-различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по-пълно и лично.

Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време –

портал насред пустинята

Защо е построен и е там – няма знак. Ням нито табела, нито надпис…нищо… В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.

Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата

мизерията е повсевместна

Но за пръв път видях всичко наоколо да е

покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия

Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir…

Към два и половина стигам

Tinghir,

откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва.

Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина – 70 дирхама…брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна… Мой човек – истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт… Накрая се почувства неудобно, че ѝподарих камилката от палмов лист… дет викат американците – beat that…

В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и

потеглих към Пролома Дадес.

Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим.

Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама…чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените..

Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество…

Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение.

35 км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.

Налагаше се а стигна до

Бумалн,

на около 20 км по-нататък. Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш… е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно.

Въпреки това успявах да се насладя на гледките.

Вече в Boumalne открих относително лесно много приятен хотел.

Удоволствието (а то наистина си е удоволствие) ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80 – 90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва „харира“ и се скъсах да я ям (на доста по-добри цени, но за това по нататък).

Днес съм минал 126 км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Boulmane има още изгодни места за нощувка:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Преди известно време попаднах на чаровния наръчник „Кради като артист“, който ме спечели с необичайния си формат и нестандартния поглед към творческия процес. От дистанцията на времето осъзнавам, че симпатично поднесените съвети на Остин Клиън може и да звучат съвсем простичко, но се оказват изключително ценни, когато ги приложиш на практика. Неотдавна у нас излезе и...