Вчера от Пекин руския президент съобщи за сключването на наистина впечатляваща сделка с Китайската народна република в сферата на "мирното" използване на ядрената енергия. Детайли за нея можете да видите в краткото видео (0:45 вин.) по -...

Днес Анжело отново ще ни води на място, което не сме били – с.Устина около Доспат. Приятно четене:

Устински водопад

с.Устина

Миналата година в края на август отново се отправихме към яз. Доспат. Тъй като, както обикновено, имаше реална възможност да си тръгнем по-рано и да не успеем да посетим набелязаните дестинации, решихме поне на отиване да видим водопада в Устина и евентуално крепостта в Кричим. Е, не успяхме да реализираме всичко, но поне открихме къде е водопадът.

Устина

е малко село в Пловдивско, между Перущица и Кричим. Тук се е намирало през II в. пр.Хр. важното тракийското селище Бесапара. За съжаление, откритите колонади и гробници са под водите на местния язовир. По-малките предмети са в Пловдивския археологически музей. Оттук е и минавал третият трансевропейски римски път, довършен от Траян, от Панония към Беломорието. За това свидетелстват и старите римски мостове в центъра на селото.

Тук Юстиниан Велики построява (върху по-старо укрепление на бесите) една от най-важните за отбраната на северните склонове на Родопите крепости – Юстина.

Времето в края на август беше сухо и горещо, съвсем неподходящо за посещение на водопад на маловодна река, но нямахме кой знае какъв избор. Добра изходна точка е малко площадче с чешма, където се срещат улиците „Крайречна“ с „Иванка Пашкулова“ (42.038825, 24.522991). Ориентири са реката (отляво) и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (отдясно). Оттук вече има стрелки на запад по „Иванка Пашкулова“, после наляво по „Белия път“, като постепенно постланата с плочи улица преминава в черен път при поредната чешма. По-късно се стига до разширение с пейка, откъдето има хубава панорамна гледка към долината (42.0374163, 24.5188793).

Тук пътят се разклонява, но не видяхме табели за правилната посока. Местни баби, излезли да разходят внучетата, ни насочиха към лявото отклонение, т.е. на изток. Пътят свършва при водо(не)охраняема зона – каптажа на селото с отдавна открадната ограда. Пътеката продължава от дясната му страна (южно). Няма големи денивелации, подходящо е за „кашкавал – туристи“. Ако обаче минавате през пролетта или след дъжд, за да можете да се насладите на пълноводен водопад, вероятно пътеката ще е доста хлъзгава.

След около 45 мин. пътеката се разделя, като надясно се вижда беседка и високо горе – параклисът, а за водопада трябва да поемете вдясно.

Разбира се, както и очаквахме, водопадът (42.0318730, 24.5223832) беше „неработещ“, но това не намали удоволствието от разходката.

Върнахме се до разклона и се отправихме към

параклиса „Св.Георги“

(42.0325092, 24.5238011). Той се намира на 420 м н.в. и това е единственото по-сериозно изкачване по екопътеката. Исторически той изпреварва 100-годишната църква в селото. Построен е след като св. Георги се явил насън на местен жител, който организирал градежа.

В момента параклисът е обновен, но беше заключен и не можахме да влезем вътре. На Гергьовден тук вероятно е много посетено – местни и гости славят светеца.

Устински водопад, 4228, България

На югоизток има

скална грамада – вр. Кулата (567 м н.в.),

който е служил като наблюдателна кула на крепостта Юстина. При по-внимателно вглеждане наоколо се виждат следи от зидове, парчета от керамика…

Ако не сте много уморени след разходката може да посетите бутиковата винарна „Вила Юстина“, която предлага уникално собствено производство под марката „Монограм“, както и настаняване в собствена къща за гости.

Booking.com

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Устина (2017-08-30 Водопада)

Booking.com

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

След Устина – цялата ни татковина ви очаква:

Booking.com

Астрофизици са открили в околностите на свръхмасивната черна дупка в центъра на Млечния път няколко много странни обекта , подобни на облаци газ , но с поведение на звезди. Учените са разказали за това на ежегодната среша на Американското астрономическо съобщество , в Денвър.

НАСА се отказва от програмата по създаването на луноход , в разработката на който вече са вложени около 100 млн долара.

Автоматичната междупланетна станция New Horizons , която лети към пояса на Койпер - колосално струпване на малки небесни тела , останали след формирането на Слънчевата система , е изведена от спящ режим и започва подготовка за сближаване с един от космическите обекти от пояса.

С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец.

Приятно четене:

Непал през очите на един непланинар

част втора

Покхара с парапланерите и изгарянето на мъртъвци в Катманду

Ден 6:

Да казвам ли, че пак ставахме рано? Човекът от хотела искаше да платим на него билетите за рейса по 600 рупи, но ние отказахме. На автогарата ни поискаха 500, после се оказа, че били по 400. Разстоянието отново щеше да е нещо от сорта на около 200 километра, но отново отне около 6 часа. Този ден започна някаква странна и смешна серия от съвпадения. Малко след като се качихме в рейса, споменах на Цвети, че в Непал се строи училище спонсорирано от фестивала Томороуленд, който аз посещавам всяко лято последните 3 години и че може докато тя е на планина, аз да отида до селото, където се намира това училище.

За съжаление обаче не знаех как се стига до това село и споделих с Цвети, че трябва да намеря някой, който да ми обясни, защото с транспорта тук положението е доста зле. В тази връзка, седалката на която седях беше продънена и изкривена на една страна. Трябваше или да съм облегната 6 часа върху Цвети, или да седя на мускули за да не съм подпряна върху нея. За това я помолих да седне на седалката отзад, а аз да седна на нейната.

Обаче освободеното от мен продънено място веднага се зае от един непалец, който се качи в рейса на следващата спирка. Доста бързо се заприказвахме, попитах го от коя част на Непал е и той каза името на селото с училището на TomorrowLand! Не можех да повярвам, обърнах се към Цвети, тя беше чула и вече се заливаше от смях. Каква беше вероятността да задам въпрос (как да стигна до някакво си село в Непал) и след 15 мин отговорът да се качи в рейса и да седне точно до мен? Естествено момчето веднага ми обясни и се оказа не е толкова трудно колкото очаквах. Той самият отиваше точно там, но след 2 – 3 дни щеше да дойде също в Покхара. Причината за това каза, че е да лети с парапланер. Тогава ми светна лампичка. Аз винаги съм искала да пробвам летене с парапланер. Проверих веднага цените в България и се оказа, че в Непал е по-евтино. Разбрахме се с младежа, че може евентуално да отида с него, защото сериозно се замислих. Разменихме си фейсбуците и после той слезе от рейса, за да се прекачи за неговото село.

След няколко часа стигнахме

Покхара

и се срещнахме със семейството, което се беше придвижило със самолет. В Непал повечето градове си имат летища, а цените за туристи са около 100$ за полет 20 мин. Ако щеш. Другата ти алтернатива е 6$ за рейса и минимум 6 часа друсане по дупките и прахоляците.

Градчето беше много симпатично,

намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове. Това беше вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Семейството си бяха резервирали хотел в единия край на улицата, а ние в другия, на около 20 мин пеша.

Нашето хотелче се намираше на брега на езерото, имахме голяма стая с още по-голяма тераса, която гледаше именно към езерото и отсрещните хълмове! Уцелихме уникална гледка. Цената беше 12$ на нощ общо за двете. Банята също беше супер и топлата вода идваше сравнително бързо. На другите места се налагаше да чакаме около 20 мин. Имаше обаче една изненада – одеялата не бяха чаршафосани! В този хотел по принцип не слагат чаршафи на одеялата никога.

Добре че незаетите стаи стояха с отворени врати и аз си откраднах един долен чаршаф за одеялото, а Цвети си спа в спалния чувал. Като се замисля и в предишния хотел нямахме чаршафи на одеялата и ние си поискахме. Може би това е стандартна практика. Направи ни впечатление, че въпреки че хотелите ни изглеждаха мизерно, всички предлагаха много хубави сапунчета, шампоани и лосиончета за тяло и на всички пишеше, че са 100% натурални. А качеството наистина беше много добро.

Оставихме багажите и тръгнахме да се разхождаме. Направи ни впечатление, че навсякъде имаше подготвени купища с дърва, които по-късно щяха да запалят. Оказа се, че

този ден е най-големият празник,

дори беше неработен, казваше се Маха Шиваратри. На този ден е позволено да се напушиш. Тогава се сетихме, че пътувайки с рейса, често виждахме хора струпани около някакви огньове, запалени близо до светилища, чак сега разбрахме защо. Тази нощ щяха да запалят много по-големи клади, наистина огромни. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби.

Идеята беше, че

Шива се бил напушил и заспал, и хората гърмят за да го събудят

После разбрахме, че в Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая е имало и заря.

Както вече казах, само на този ден пушенето на трева е позволено със закон. Но това не пречи хората да си пушат постоянно. Специално

в Покхара е пълно с хипита,

които са дошли тук само заради наркотиците. Всичките ходят облечени с развлечени дрехи и косите им са в расти. А по погледите им може да познаеш, че са постоянно надрусани.

Споделих със семейството за случайната среща с непалеца в рейса и идеята за парапланер. Оказа се, че те двамата също го планират и даже са проучили, че това място е в топ 10 от най-хубавите места за такова летене. Даже бяха открили, че има двама българи, които работят тук точно това. За съжаление обаче не знаехме как да ги открием. Разпитахме по агенциите за цени и ни казваха, че струва 60$, непалецът ми беше казал 55$. Решихме, че ще го мислим на следващия ден.

Ден 7:

Най-накрая ставане по светло! Събудихме се и първото нещо, което видяхме през френските прозорци беше как слънцето огрява прекрасното езеро и зелените хълмове около него. Приказна гледка за 6$ на човек! Взехме си хималайски чай и седнахме на огромната тераса на блажена закуска.

Малко по-късно имахме среща със семейството на брега на езерото. От там хванахме лодка, с която преминахме на отсрещния бряг, за да се изкачим пеша до

един будистки храм

Разходката беше много приятна, сред местна гора и красиви гледки към Покхара.

Храмът

представляваше една бяла ступа, намираща се много на високо, сред малък парк. При хубава видимост зад близките хълмове се виждат и осем-хилядниците отсреща. В този ден обаче не се виждаха.

В програмата следваха

една пещера и едни водопади

Навигацията ни върна обратно в града, на главен път и сгради. Нещо не се връзваше, но следвахме маршрута. И както си вървяхме по натоварения път, между сградите се появи една голяма порта от където се влизаше за пещерата. Входът и беше декориран с много и най-различни статуи, и всичко беше оцветено с много шарени цветове.

Самата пещера обаче се оказа голямо разочарование, никакви образувания, много задушно и миризливо и за щастие много къса. Стигнахме края на пещерата буквално за 5 мин от където се наблюдаваше образувание, приличащо на лице, за което казваха, че е естествено и, че това е Буда. Побързахме да се изнесем и отидохме на водопадите, които се намираха отсреща, като пресечеш улицата.

Водопади сред сградите. Както пещерата и те се оказаха разочарование, аз лично водопад не видях.

И от тук побързахме да се изнесем и тръгнахме да се връщаме към Покхара. Тъкмо стигнахме и седнахме в едно заведение да хапнем и се изля порой. Определено имахме голям късмет с времето. Почти през цялото време беше топло и слънчево, през деня ходехме по къс ръкав, а вечер с яке.

Този ден беше 14-ти февруари и двойката искаше да остане на романтична вечеря, а ние с Цвети открихме огромен супермаркет и решихме да си купим някакви местни неща и да ядем на нашата тераса.

Оказа се, че

да си пазаруваш от магазин за ядене излиза доста по-скъпо от това да се храниш на заведение,

но вече бяхме харесали кашкавал от як, консерва от бамбук и някакви други необичайни за нас неща и се придържахме към плана. От всичко което бяхме купили, сполучлив беше единствено европейския хляб, който бяхме намерили. Всичко останало беше доста неприемливо за нашия вкус.

През този ден водих малко комуникация с непалеца от рейса онзи ден относно парапланера. Моите приятели все още не бяха решили дали искат или не, а този щеше да дойде в Покхара след 2 дни. Чудех се как бихме могли да открием българите пилоти тук. Тогава Цвети се сети, че имаме обща позната, която беше идвала в Непал и предложи да я питам, дали не ги познава случайно тези българи. 10 мин след като и писах, вече имах фейсбука на единия българин! След още 30мин вече имах уговорка да летя с него на по-следващия ден. Стана толкова бързо! Цената която ми даде беше още по-добра от тази на непалеца – 50$! Писах му и той толкова много се впечатли, че освен че ме помоли да уредя и него, ме пита да му препоръчам хотел в Покхара. Аз му препоръчах нашия и той дойде със семейството си след два дни, и остана очарован от съотношението цена-качество. Изобщо човекът преди няколко дни седна случайно до някаква българка, а после се оказа, че тази го уреди с по-евтин парапланер и супер евтин хотел с уникална гледка.

Покхара, Непал

Ден 8:

Тази сутрин само Цвети стана много рано. Тя потегляше за трекинг за 4 дни и трябваше да хваща рейс от автогарата. А пък аз след като се наспах се преместих в друга стая. Собственикът на хотела ми предложи една по-малка, без гледка, за 5$ на нощ, което беше още по-евтино, че и бях сама в стая с баня и тоалетна. След това се срещнахме със семейството и ходихме да търсим някакъв тибетски бежански лагер. Попаднахме и на християнска църква, която беше една малка постройка с хоризонтален покрив, боядисана в бяло. Вътре стените бяха бели, на земята килими.

Времето този ден беше прекрасно и се виждаха осем-хилядниците. Това щеше да е перфектен ден за парапланер, но моите хора се отказаха, а на следващия ден заминаваха за Читван. Затова аз реших да прекарам деня с тях, а

да летя с парапланер на следващия ден,

когато тях вече ги няма.

Докато се разбирахме с моя пилот за полета, му предложих да вечеря с нас, но ми отказа, че беше на диета. Казах му тогава да пита другия български пилот дали иска да хапне с нас, но той пък щеше да ходи на служебно барбекю. Поне успя да ми препоръча хубаво и евтино заведение, което се оказа буквално срещу моя хотел. От цял град и туристическа улица дълга 30 минути ходене, това заведение беше точно срещу входа на хотела ми (едно от многото смешни съвпадения, които се случиха).

Реших да отида до заведението, за да снимам менюто и да го пратя на семейството, да преценят дали искат да дойдат да вечеряме тук. Та влизам аз, нямаше почти никакви хора, освен една маса с трима мъже.

Взех едно меню и пуснах телефона да го снимам и точно в този момент зад мен чух български език. Не бях сигурна, че съм чула правилно, за това се изправих и се обърнах към тримата мъже. Те също ме изгледаха странно. Накрая се престраших и попитах “български ли чух?”. Тогава се усмихнаха, наистина бях чула правилно. Първият се оказа украинец, а другите двама българи, пилоти парапланеристи, единият от които въпросния колега на моя пилот. Оказа се, че те през цялото време са си говорели на руски, но точно когато аз влязох са си казали нещо на български и аз точно тогава съм ги чула.

Седнах при тях, но до като дойдат семейството, украинецът и единият българин отидоха на въпросното служебно барбекю и не успяха да се запознаят. Въпреки това вечерята с българин, който е живял и работил тук беше много интересна и образователна. Отвори ни очите за много неща, които нямаше как да научим от местните и на мен лично ми

затвърдиха разочарованието от Непал

Един от шокиращите факти за които вече бяхме чували е, че тук са най-честите самолетни катастрофи в света. Това което не знаехме е, че в Непал не спазват никакви правила за безопасност на полетите. Не взимат под внимание атмосферите условия, които на тези височини много често са неприемливи за летене, още повече за малки самолетчета. В Непал има страшно много летища за малки самолетчета, има всекидневни полети за разстояния от 50 километра, че и по-малко. Цените за туристи както вече казах са по 100$ на посока, а за местните са наполовина. Мое лично мнение, е че пътищата нарочно се държат в окаяно състояние, за да може да просперира бизнесът със самолетите. Срещнахме много непалци, които предпочитаха да летят, отколкото да си причиняват този ужас с рейсовете, въпреки цените. Иначе не виждам логика държавата да събира милиони долари от разрешителните за трекинг, а да не могат да направят нормален път между двата най-големи града в страната, който е по-малко от 200 километра. С рейс това разстояние се изминава за минимум 6 часа, в най-най-добрия случай. Със самолет е не повече от 30 минути.

През 2017 Непал е бил посетен от близо 1 милион туристи

Непал се посещава основно заради планините. Почти няма такива като мен, които да не отидат на трек. Това е същото като израза да идеш до Рим и да не видиш папата. Всички тези туристи биват таксувани за разрешително за която и да е планина. И то не малки суми. Знам че сега много хора ще кажат, че то си има разходи, заплати, почистване и т.н. Заплатите в Непал са около 100$ на месец. А почистване не съществува – едно от многото разочарования в тази страна, но за това после. Не знам просто къде отиват тези милиони приходи от планините, а пътища няма и населението е изключително бедно. Може и да бъркам.

Но да се върна на самолетите. Както казах тук не се съобразяват с времето и всичко си излита и непрекъснато има инциденти.

Самолетите толкова често падат,

че българинът с който вечеряхме един път си изпуснал самолета и той след това паднал и всички загинали. Разказа ни и друг случай когато времето било ужасно, но пилотът се канел да излети. Нашият човек дигнал луд скандал, искал да слиза, говорил със стюардесата, говорил с пилота, но те не искали да чуят. До като се разправял с екипажа, забавил излитането и тогава всички видели как един кацащ самолет едва не се разбил. Това вече убедило пилота и отложили излитането с няколко часа. Изобщо в тази държава имат много различни възприятия за живота и опазването му.

Друг пример са изкачванията на Еверест

Може да си на 80 години, може да си бременна в 9-ия месец, но ако можеш да си платиш цената, всяка агенция ще приеме да пробва да те качи. Вече е друг въпросът дали ще оцелееш. Но тях сякаш това не ги притеснява. Също както със сафарито – пускат те цял ден да се моташ пеша, без самозащита из най-гъсто населената с тигри територия в света. Да не говорим за носорозите, слоновете и мечките. Тук е моментът да включа и

един пример с парапланерите

На едно място ни бяха предложили цена за полет 30$ и попитахме нашия нов познат как е възможно да има и такава цена. Значи до преди няколко години, даже дали не е било и до преди една година, цените на полетите са били по 120$.

Покхара е в топ 10 на най-красивите места за летене с парапланер

и това е много печеливш бизнес тук. Съответно е пълно с компании които предлагат това развлечение, а пилотите са професионалисти от цял свят, включително и от България. А фирмите за да си крадат взаимно клиентите, започнали рязко да свалят цените. И така вместо да се разберат за някаква долна граница под която да не пада никой, за да взимат повече пари, те взаимно са се прецакали, сами са си подбили цените и са стигнали до 50$ (пак да напомня – от 120$). А пък тия най-простите за да могат да предлагат още по-ниска цена са започнали да наемат за пилоти местни непалци, които имат само един месец опит в летенето с парапланер. Те буквално ги взимат от улицата, някакви бедни хора, правят им някакво обучение и след месец ги пускат да летят с туристите. И понеже това са простички и бедни хора, те не искат големи заплати и съответно фирмите могат да си позволят да предлагат полети за по 30$. И ето още един пример за отношението на непалци към живота. Непрекъснато има инциденти, за които никой не говори, за да не се отрази на бизнеса. Тези хора не само са рискови за себе си и клиентите си, но са рискови и за всички останали, които в този момент също се намират във въздуха, а те са десетки.

Друг интересен неподозиран поне от мен факт за Непал беше

отношението на местните мъже към жените туристки

Според тях жените са дошли тук най-вече за да спят с местните, а те от своя страна си имат всякакви трикове за да ги вкарат в леглото. Много често например когато жена си наеме гид за трекинг, вечер когато стигнат до хижата в която трябва да пренощуват, гидът казва, че стаите са свършили и е останала само една с едно легло. И тогава туристката се смилява над клетия гид и му предлага да спи при нея на същото легло. Веднага се притесних за Цвети. Тя беше тръгнала сама без гид, но знае ли човек какви хора може да срещне по пътя. Тръгнах веднага да и пиша да я предупредя и гледам, че вече имам съобщение от нея с история от деня, потвърждаваща току-що наученото. Някакъв непалец я бил заговорил най-учтиво, но после изведнъж и се нахвърлил да я целува.

Изобщо тази вечер, че и следващите няколко дни, през които прекарах доста време с българите научих много интересни неща. Те всичките бяха живели тук по десетина година и знаеха страшно много. Разказваха, как до съвсем скоро тук не е имало ток, как не са имали топла вода, интернет и т.н. Единият е преживял и земетресението. След вечеря всички се разделихме. Със семейството щяхме да се видим след няколко дни направо в Катманду, защото на следващия ден те заминаваха за Читван и те да търсят тигри и носорози.

Ден 9:

Тази сутрин всички без мен ставаха рано. Цвети някъде по планините за трекинга, а семейството за рейса за Читван. Аз обаче се наспах, направих си хубава разходка по брега на езерото, закусих и се върнах в хотела, да чакам да ме вземат за полета. Всеки ден има по 3 – в 9, 11 и 13 ч. Аз бях с този в 11. Дойде един бус, който ни събра общо 3 ма човека от различни хотели и ни закараха в някакъв офис.

Там ни дадоха да подпишем декларация, че сме наясно, че

фирмата не поема отговорност, ако умрем и че сме наясно, че такава вероятност съществува.

В същото време дойдоха трима пилоти – единия българин с който се запознах предната вечер, другия българин с който си бях комуникирала по фейсбук и още един. Качиха ни всички на друг бус и се отправихме към планината. Горе вече беше пълно с излитащ народ. Получих инструктаж и зачакахме вятъра. Не се наложи да се засилваме или каквото и да е, защото

вятърът директно ни вдигна във въздуха

За съжаление този ден нямаше видимост към осем-хилядниците, така че трябваше да се задоволя с близките гледки към езерото, които също си заслужаваха. Нямам представа колко време продължи полетът, защото се борех с наченки на паник-атака, която искаше да изплува, но успях да я удържа. Мисля че тя не се прояви, защото в този случай нямаше абсолютно нищо, което да мога да направя. Нямаше как да сляза от парапланера и да си ходя. Нямаше от къде да си взема хапче за успокоение, нямаше от къде да си купя вода. За това си мисля, че може би паниката просто реши да не се появява, защото беше напълно безсмислена. По време на полета правихме и малко видеа и снимки, които по-късно ни дадоха на диск от офиса.

Приземяването беше голяма изненада, изключително лесно,

беше все едно да стана от стол. Винаги съм си мислела, че има някакво затичване, спъване, пребиване и отърколване с парапланера. А то какво се оказа – само ставаш и си готов. Полетът мина благополучно и благодарих на моя пилот, че ме върна жива и здрава. Малко ми беше станало лошо все пак и после през деня ми беше леко кофти, но това е нормално. Пилотите ми обясниха, че щом ми става лошо, значи вестибуларният ми апарат е наред, защото това показвало, че работи. Аз винаги съм мислела обратното.

Бусът дойде и ни събра, върнаха ни обратно в офиса, дадоха ни снимките и видеото, както и по един сертификат, че сме летели на фона на най-високите върхове в цял свят, макар и зад мъглата и накрая ни върнаха по хотелите. Остатъка от деня го прекарах в разходки, защото ми беше леко замаяно все още. А вечерта прекарах с тримата пилоти, с които се бях започнала предната вечер. Единият разказа как през 2001 ва обиколил цяла Европа с колело. Стигнал до Париж, спуснал се до Ница и от там обратно в България. Другият пък разказваше за някакви екстремни случки с парапланера, за пребивания, сблъсъци с дървета и гигантски орли, оцелявания, изобщо един друг непознат за мен до този момент свят.

Ден 10:

Предната вечер споделих с пилотите, че съм останала сама за 3 дни и не знам какво да правя. По принцип бях решила да ходя до родния град на Буда, до селото с училището на Томороуленд и т.н., но като си представех как ще трябва да се клатя по прашните рейсове още два пъти по поне 6 часа се отказах категорично и предпочетох да скучая в Покхара. Единият пилот беше планирал за този ден изкачване до върха, от който излитат парапланерите и ми предложи, ако искам да се разходя с него. Естествено се съгласих. Тази разходка даже я имаше по списъците със съвети какво може да се прави в района.

Това беше сложено като идея за лека тренировка по трекинг, преди да се тръгне по високите планини. Та ето, че и аз направих трекинг и не съм капо.

Изкачването

беше около 3 часа. Като стигнахме площадката за излитане новият ми познат хвана един от бусовете и се върна в града, а аз продължих с изкачването. Гледките от горе бяха уникални, макар и пак да имаше нещо като мъгла. Представям си какво ли е когато е ясно… По пътеките срещах всякакви хора, местни и туристи. Някакви момчета с анцузи ме попитаха от къде съм. Казах, че съм от България, а те възкликнаха “Ооо, Лудогорец!”. Оказа се, че са футболисти и за това така реагираха.

Започнаха да се появяват облаци и аз леко се притесних за прибирането си. За това нямах повече време за мотане и наслаждаване на гледки и тръгнах на обратно. По средата на пътя обаче срещнах една крава, която идваше от долу по моята пътека и трябваше някак да се разминем. Точно преди няколко часа пилотът ми разказа, как скоро бил свидетел на това как една крава хвърлила един турист във въздуха и той паднал в безсъзнание на улицата. Та доста се уплаших. Бях сама, а обхват почти нямаше.

Излязох от пътеката и се приближих към едно дърво. Кравата не знам защо тръгна след мен. Излезе от пътеката и се насочи право към мен. Сега вече бях на истинско сафари и си спомних инструкциите при опасност да се кача на дърво. Вече бях готова да се качвам, но кравата загуби интерес и се върна по пътя си. Пффф, размина ми се, но доста се стреснах.

Ако не беше историята от тази сутрин нямаше грам да се впечатля и най-вероятно щях да я подмина, но не се знае, нейните планове какви щяха да бъдат, та е много вероятно тази история от сутринта да ми е спасила живота.

Отдъхването обаче не трая дълго, защото само след 2 минути се появиха още две крави, които при вида ми се спряха и вцепениха. Айде пак… този път успях да се покача на един зид и ги изчаках да подминат. Повече такива ситуации нямаше. И дъжд не ме заваля и успях да се прибера жива и здрава.

Една от идеите ми за запълване на времето в Покхара беше

да отида на някакъв ритрийт – с йога, медитация, масажи

и т.н. Доста ги проучвах местата, но всичко излизаше страшно скъпо и се отказах. Реших да си направя по отделно масажи и медитации. Намерих си една с тибетски купи, ходих няколко пъти и все го нямаше инструктора и нищо не се получи. Поне успях да си намеря масаж за 10$, иначе навсякъде бяха около 30$. Жената беше много мила и внимателна. Както навсякъде чаршафите и кърпите не бяха прани от неизвестно време, но пък ги беше всички аранжирала като в много скъп хотел. Беше направила животинки от кърпите, а около тях имаше цветя и разни други декорации, които естествено махна преди да ме сложи да легна. Масажът беше супер и си казах, че ще отида още един път поне.

За вечеря бях отново с моите познати. Те казваха, че много се радват, че има с кой да си говорят на български, защото обикновено са в компания с други пилоти и трябва да говорят на руски или английски. Аз пък се радвах, че не съм сама, а и че научавам страшно много за Непал и последните 10 години как са се развивали нещата тук.

Вечерта като се прибирах в хотела си видях една отворена врата и там беше момчето-непалец, с който се бях запознала в рейса. Беше довел и семейството си и много ми благодари за намирането на евтиния полет с парапланер и за хубавия евтин хотел. Каза, че

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Черен лед“ (Младият Шерлок Холмс) от Андрю Лейн Издава: „Ибис“ Дата на публикуване: 5 юни 2018 г. Превод: Коста Сивов...

Преди няколко дни, с цел да видя кой какво ще каже, написах в социалните мрежи следното:

„За българския консерватор е много по-важно да е монархист, отколкото националист“.

Забележете, че това съвсем просто съждение не изтъква предимствата на монархията пред републиката, нито пък казва, че консерваторът трябва да избере само едно от двете – да бъде или монархист, или националист. То просто казва кое от двете е по-важно, по-характерно за човек, който е избрал модата да се представя за консерватор. Защото май не на всички е съвсем ясно, което пролича и от реакциите.

„Съществува ли национализъм у нас?“ – попитаха.

Да, дори и най-различни видове. Друг е въпросът, че продължават да го бъркат с патриотизма, когато разликата между тях е съществена както исторически, така и съдържателно. Но като цяло под „национализъм“ е прието да се разбира изборът да се гордееш не с индивидуални постижения, а с групова принадлежност, да издигаш в култ определени митологеми, които понякога нямат нищо общо с историческите си съответствия, да се посветиш (или поне да заявяваш, че си се посветил) на преследването на някакъв идеал, на някаква „национална“ кауза, да заклеймяваш като безродник и предател всеки, който не споделя възторга ти. Напоследък в рамките на Европейския съюз националистите се отличават с евроскептицизъм или по-точно – с антифедерализъм. Така че, да, у нас съществува национализъм.

„Значи не може да е консерватор който не е религиозен?“ – имаше и такъв въпрос.

Макар че отношението „монархист-националист“ не предполага разглеждането на признака „религиозност“, има такива хора, които се дразнят от вярата и църквата и се хвърлят да воюват, без да са ги предизвикали или пък някой да е проявил желание да им отговаря. Но въпросът, без да иска, засяга нещо важно. Политолозите са почти единни в определението си, че консерватизмът се крепи на три „стълба“: религия, капитализъм и национализъм, макар че май иде моментът, когато и политолозите ще се саморевизират – ще преосмислят капитализма, но ще оставят религията и национализма, поне докато националистите имат електорална тежест. Ако това е така, отговорът на въпроса е: „Не, не може“.

„Къде видяхте български консерватори? Във фабриката за консерви може би“ – с изискан хумор отбелязва друг.

Изглежда питащият е представител на онази група, според която българите са ужасно прости и онтологично неспособни да възприемат сложни неща като консерватизма. Всъщност доколкото консерватизмът е и уважение към традициите, всеки, който желае да живее в хетеросексуално семейство, да не се развежда и да възпитава децата си така, както го е възпитавала баба му, е някакъв вид консерватор. Всеки, който играе хоро независимо от подигравките на някой „просвещений европейц“ – той също е парче консерватор. Изобщо, да си консерватор не означава да изглеждаш като член на британската камара на лордовете. Може да си много прост и пак да си с консервативна нагласа. Тъй че български консерватори могат да се видят навсякъде, не само във фабриката за консерви.

„Къде е дефинирано понятието „български консерватор“?“ – хубав въпрос.

Все още няма общоприета дефиниция за това що е консерватор. Има няколко книги, включително и от български автори, които правят силни опити да опишат консерватизма и консерваторите. Но не това е въпросът. Въпросът е можем ли да приемем, че за българския консерватор (пък и за всеки друг) е по-важно да е монархист, отколкото националист.

Ако не е лесно да се определи консерватизмът идеологически и политически, то е твърде лесно да бъде определен исторически. Консерватизмът е реакцията срещу Френската революция, която се поражда у несъгласните с нея. Толкоз. Това е консерватизмът.

От своя страна национализмът е продукт на всички обществени тенденции, довели и до Френската революция. Самата идея за нация върви заедно с идеите за модерна държава. Протонационализмът е бунт срещу католическия универсализъм и свързания с него папоцезаризъм. Мечтата на Хилдебранд за Respublica christiana очертава една наддържавна духовна империя начело с папата, който помазва крале и императори и легитимира властта им. Очевидно това положение се е видяло дразнещо за мнозина и още през 12-13 век се разразяват борбите първоначално между гвелфите и гибелините, а после между черните и белите гвелфи за това кой да раздава властта – папата или свещеният римски император, като първоначално ябълката на раздора е бил спорът за инвеститурата, тоест кой ще назначава епископите. Така се оформя онзи своеобразен сепаратизъм, от който по-късно ще се роди национализмът.

По време на Френската революция сблъсъкът е вече между буржоазията от една страна и аристокрацията и духовенството от друга. Буржоазията иска да отнеме властта от монархията и аристокрацията, но за целта ѝ е необходим легитимен претендент, от чието име да я поиска. Така се ражда идеята за народа, демокрацията и в крайна сметка за нацията с всичките нейни трикольори, кокарди и други финтифлюшки. Претенцията народът да бъде суверен, субект на властта, ражда национализма.

И ако консерватизмът е реакцията срещу всичко това, то той е движение в защита на монархията срещу национализма. И затова казах, че за един истински консерватор е много по-нормално да бъде монархист, отколкото националист.

Разбира се, както и всяко друго нещо, което иска да остане живо, и консерватизмът е принуден да се приспособява. Днес тези, които се наричат консерватори, са преди всичко националисти, защото пък техните опоненти – глобалистите – са „културни“ марксисти, които наричат себе си либерали. Имената се променят по-лесно и по-бързо от същностите. И когато имената с бързината си изпреварят същностите дотолкова, че се превърнат в тяхно отрицание, тогава настъпва поголовно объркване и човек не знае какъв да се пише.

Как стои въпросът с национализма в България? Съвсем иначе. Нашата буржоазия не се бори да отнеме държавата от собствената си аристокрация. Нашата буржоазия просто си няма държава и горещо желае да придобие.

Прието е да се смята, че българският национализъм (респективно българското Възраждане) започва с Паисиевата История. И действително тя прилича на националистичен манифест. Истината обаче е, че Историята е манифест за еманципация от Изтока, като тогава под Изток не се подразбира Русия като сега, а Османската империя. Паисий се опитва да създаде така необходимите за консерватизма митологеми, които логически водят към идеята за възстановяване на държавността. Нека не се заблуждаваме. Историята е един странен за времето си документ. Тя се появява в изключително неразвита книжовна среда. Познати са 70 преписа. Хайде да речем че са изгубени още толкова и да ги закръглим на 150. Това е нищожен тираж, който е стигнал до неколцина образовани интелектуалци и духовници. Смело може да се каже, че народът по времето на Паисий така и не е разбрал, че е започнало неговото Възраждане. А пък за поява на национализъм е нелепо даже да се говори.

Но идеята избуява в средите на интелигенцията и буржоазията – две прослойки, според мен несправедливо подценявани от инерционната историография. Скоро интелигенцията и буржоазията решават, че трябва да се сдобият със собствена държава на всяка цена. По онова време модерните държави вече са национални и пред България няма друг избор освен и тя да стане такава. Затова интелигенцията и буржоазията тръгват по пътя на либерализма и национализма – тогава национализмът е все още либерален, консервативен започва да става едва през следващия век.

После идва възстановяването на държавността под формата на Трето българско царство, а след него Съединението, Независимостта, Балканските и двете световни войни. По време на всички тези събития българският национализъм възмъжава, променя се, обаче остава неизменен в едно – идеала за обединение на Отечеството в етническите му граници (границите на Българската екзархия от 1870), и превръщането му в доминираща политическа и военна сила на Балканите. Тогава монархията и национализмът наистина вървят ръка за ръка.

След Втората световна война за половин век национализмът е изместен от интернационализма, но въпреки това в края на тоталитарния период режимът се опитва да търси нова легитимност чрез обръщане към национализма – траки, прабългари, Людмила Живкова и духовния кръжец около нея, НДК с прилежащите му архитектурно-художествени съоръжения и т.н.

Най-сетне в годините на демокрацията българският национализъм претърпя последната си метаморфоза, за да се превърне в това, което познаваме днес. Той е пъстър. В него има и проруско, и прозападно крило, настроенията варират от традиционно родолюбие до безпросветен шовинизъм.

През цялото време от Паисий до Валери Симеонов и Волен Сидеров в българския национализъм има както либерални (стремеж за модернизация на държавата и установяване на западноевропейски обществени отношения), така и консервативни елементи (изместване на фокуса на нравствения ангажимент от индивида към общността). Днес той е безспорна част от онова, което наричат консерватизъм. За това допринася и обстоятелството, че в Царство България от края на 19 до средата на 20 век монархията заставаше зад един много благороден, чист и красив национализъм, насочен към велика и обща цел – освобождението на всички българи и обединението на Отечеството.

Тъй че, господа модерни консерватори, бъдете преди всичко християни, бъдете националисти, бъдете капиталисти, но не изключвайте възможността да бъдете и монархисти. Така подобава на консерваторите (някой път ще поговорим отделно за демонизираната от комунистическата пропаганда монархия).

Ето това исках да кажа с малката си провокация в социалните мрежи, пък всеки да го разбира както ще. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Една фотосесия, публикувана на фейсбук страницата на руското посолство в София по повод руски празник и препубликувана в Клуб Z , ме връща към основната отличителна черта на българската специфика сред бившите съветски колонии в Европа. Това е сляпото русофилство, което не търпи осмисляне на стари и нови факти. 

НА СНИМКИТЕ: Представителният оркестърът на българската полиция свири в двора на руското посолство. Някои от скъпите гости по-долу:  вицепрезидентът Илияна Йотова; съпредседателстващият ( заедно с Антон Кутев от БСП) от страна на ГЕРБ групата за приятелство с Русия в НС Красимир Велчев и бившият монарх Симеон Сакскобургготски

 

Доколкото може да се види от гордо показаните снимки, сред множеството поканени български гости няма нито един “русофоб”. Това е правило за руско-българската симбиоза, която не допуска различното мнение за себе си дори и от едното лицемерие да си мери демократичността със Запада.

В западните посолства, чиито приеми, коктейли, вечери и закуски съм посещавал  десетки пъти, винаги е пълно с едни другари и другарки, които биха удавили в съответните чаши шампанско своите домакини, ако можеха. За родените, раслите, възпитаните в духа на плурализма западни общества общуването с противника е задължение, породено от принципа на конкуренцията на идеите и на сблъсъка на мненията.

Дори в най-тесен формат това правило се спазва стриктно от западната дипломация. Пример? 

На информативна работна закуска с френския министър по европейските въпроси, която се състоя ден преди традиционната закуска с бивши български дисиденти от времето на комунизма, бях поканен преди няколко години в компанията на само още трима българи. Един от тях беше журналистът Иво Христов, днешният русофилски гуру ( още от времето на предизборната му кампания) на президента Румен Радев.

Моя милост, който се придържа към принципа  да не си сменя позицията в зависимост от аудиторитя и да пише дори в личната си електронна кореспонденция така, че тя да може да бъде публикувана без срам и страх от компрометиране, си каза отново всичко, което мисли . Иво Христов си смени боята от яд, но не посмя да ми опонира. Зер не е прилично да си каже каквото мисли пред знатната френска дипломация, която го е уважила. Наложи му се изтърпи констатацията ми, че едва ли има бивша френска колония, която да има дисбаланс с Франция в търговията в съотношение 1 : 10 , какъвто е случаят на България с Русия – нещо, което накара министъра да се замисли, без обаче да намери пример, който да ме опровергае.  

Нищо подобно не може да се случи при руснаците и русофилите. Те са си самодостатъчни. За московците най-важното е “да ги уважаваш”, за да те припознаят за събеседник. Ако ги критикваш, значи си враг. Ето защо могат да поканят “десен” политик, като съпредседателя на групата за дружба с Русия в парламента, като гербаджията Красимир Велчев, но само защото си пада по всичко руско ( вкл. и по събора край Копринка). Щом е русофил – може. И дори трябва.

Банкерът Атанас Буров, антикомунист по убеждение, е бил знаменит със своето русофилство и ъвъпреки антикомунизма си е бил любим гост на съветското посолство в София. Съпоставяйки факти и интервюта от онова време, написах в книгата си “Течна дружба”, че най-вероятно тъкмо той внушава на премиера Константин Муравиев да покани в края на август 1944 г. неизвестния на широката публика командир на дивизия в Македония генерал Иван Маринов за министър на отбраната. Защото е искал да умилостиви Сталин с уважителен жест към зетя на комунистическия лидер Георги Киров.

Русофилството на Буров изиграва пагубна роля за България. Иван Маринов препъва решението на правителството за обявяване война на Германия с цели три дни ( уж от страх от германски репресии срещу българската войска в Македония), достатъчни за концентрираната на Дунава Червена армия да получи заповед за нахлуване и окупация на България под предлог, че царството не е обявило тази война. 

Не знаем също със сигурност дали външният министър Буров е бил и човекът, убедил премиера Муравиев да нареди на българската армия да не оказва съпротива на нашествениците. Но Буров със сигурност е бил “силният човек” в това правителство и е твърде вероятно неговото русофилство да е продиктувало това решение. Което не му спестява “народния съд” и репликата към комунистите, когато го отвеждат с белезници към затвора  : “трябваше да оставя Багрянов да се разправи с вас, сега щяхте да сте 2 метра под земята”. 

Късно се е усетил Буров. Русофилството не прощава никому, но най-вече на България. Друг пример за разликата между българските комунинсти и онези, които не са били заразени с русофилство?

Когато Сталин и Хитлер се прегръщат през агуст 1939 г. ( и с това дава пример на България година и половина по-късно да се съюзи с германия също) хиляди френски ( и не само френски) купинисти напускат партията. Тя е направо разбита и не може да се съвземе за съпротива срещу германските окупатори дълго сед френския разгром през юни 1940 г.  Нищо подобно не се случва с българските комунисти. Не и в мащаб, близък до френския пример. Защото българските другари на Сталин са в симбиоза с русофилството си и за тях решенията на Москва са свещени. Видяхме го и от безропотния начин, по който възприеха нареденото от Москва премахване на Тодор Живков.

Изводът, който се натрапва от историята и от днешното поредно нагаждане на русофилите към руския див капитализъм, е че русофилството наистина е форма на суеверие в България, употребявано за целите на руската антибългарска политика, както е отбелязал още през 1906 г. създадетелят на българския социализъм Димитър Благоев ( и го повтаря в голяма реч пред Народното събрание през 1914 г.).

На Кремъл българското русофилство му е нужно като “ слънцето и въздуха” за всяка кремълско същество. И съответно се грижи за този въздух ( под налягане) и любовта към президента – слънце да не помръква. Ходещите русофилски слънчогледи това и чакат. 

Share on Facebook

Share on Facebook

Само преди няколко седмици издателство „Бард“ пуснаха на българския пазар второто издание на една изключително важна книга. Неслучайно уточнявам, че става въпрос за България, защото „Отровните родители“ от Сюзън Форуърд е публикувана в САЩ още през 1989 година! Цели 13 години по-късно, през 2002-а, „Бард“ се осмелява да я предложи у нас. Не мога да...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Диана/ В България продължават дебатите за посещенията на президента Румен Радев и премиера Бойко Борисов в Москва, посещения, свързани не само с неясни мотиви, но и със съмнителни резултати, поне от гледна точка на българския национален интерес. С коментар по темата слушаме Пламен Асенов.

Ако някой попита президента Румен Радев защо беше в Москва, той отговаря героично – за да затопля охладнелите българо-руски отношения. Никой не го пита обаче, защото всички знаят, че друг отговор, освен това клише, няма да чуят, защото друг отговор няма.

Странно, но смисълът на това посещение бе точно и честно описан от Леонид Решетников, бивш генерал от КГБ, човекът на Кремъл за специални поръчки в България, който през 2016 лично одобри кандидатурата на Радев за кандидат-президент на БСП: „Президентът Радев искаше да се състои това посещение и затова бе приет от президента Путин. За пръв път имаме такава среща, за която нямаше никакви подготвени предварително документи, но той беше приет само, за да приключи тази абсурдна ситуация” – каза Решетников.

Абсурдна е ситуацията, да, в дипломацията не се правят срещи, особено на най-високо ниво, без ясен дневен ред и ясен резултат, тоест, без смисъл.

Така или иначе обаче, в Русия Радев свърши две неща. Първо, посипа си главата с пепел заради някакви много лоши грехове, извършени уж от България спрямо Русия и така унижи себе си, страната си и ЕС, още повече – защото България в онзи момент бе ротационен европредседател. И второ, Румен Радев лансира идеята за изграждане на нов руски газопровод по дъното на Черно море, който, според него, трябва да се нарича „Български поток”.

На фона на рухналия „Южен поток” и на проблемната първа тръба на „Турски поток”, идеята звучи комично – толкова е далеч тя от икономическата логика и технологичните реалности. Да не говорим за политическата страна на въпроса. Такава тръба би натоварила България с нови възможности за руско влияние в нея, би създала сериозни проблеми за общата енергийна политика на ЕС и би заплашила гео-стратегическите позиции на Запада, свързани със запазване на Украйна като основен път за руските енергийни доставки към Европа, нещо, към което САЩ са особено чувствителни.

На този фон президентът Радев продължава да твърди, че посещението му в Москва е успешно – версия, по-вероятно ориентирана за вътрешна консумация, като се има предвид амбицията му да създаде собствен политически проект.

Дори в това отношение обаче Радев май се провали, защото единствената истинска новина, която излезе от срещата му с Владимир Путин беше, че веднага след него и премиерът Борисов ще посети Москва. Между двамата има силно политическо противоборство, а новината си беше наистина всеобща изненада. Наблюдатели тук смятат дори, че тя беше изненада и за самия Бойко Борисов, защото преди това нямаше индикации за негова среща с Путин.

Факт е обаче, че, независимо дали беше привикан спешно от руснаците или сам е пришпорил заминаването си, поведението на Борисов също бе унизително за България заради начина, по който той се държа с руските си домакини, особено с Путин. Борисов също започна и завърши срещите си с извинения, неясно за какво.

Доколкото се разбра, витае някаква идея, че ние, българите, сме много грешни, защото сме спрели проекта „Южен поток”, от което Русия е загубила 800 милиона долара. Вярно, спрели сме проекта под диктата на лошия ЕС, както руснаците „великодушно” признават, но все пак…..Тази версия върви и в България от доста време насам, а сега вече стана нещо като официална българска позиция.

Напълно фалшива е тя обаче, като се имат предвид два факта. Първо, България е в ЕС не насила, а по своя воля. И решенията за принципите на общата европейска енергийна политика не само са одобрени от нас, но са и в наша полза, предлагат пряка защита на българския национален интерес в отношенията с руския монополист „Газпром”. И второ – не България спря проекта „Южен поток”, а лично Владимир Путин по време на посещение в Турция през декември 2014. От Истанбул той размаха ядно пръст към Брюксел и каза, че щом Европа не иска „Южен поток”, той няма да се строи. Тогава България беше в периферията на неговото желание за отмъщение, сега май е вече в центъра, защото е лесната мишена – на принципа, че като не можеш да правиш каквото искаш, правиш каквото можеш. А всъщност „Южен поток” беше спрян, защото Кремъл си даде сметка, че „Газпром” няма как хем да спазва новите европейски правила, хем да запази своя монопол върху газопреносната система, каквото беше и си остава руското желание.

Сега в Москва премиерът Борисов опита да разиграе друг вариант, като помоли Путин да се пусне разклонение от „Турски поток”, което да захрани хипотетичен български газов хъб, наречен „Балкан”. Този хъб е голяма мечта на Борисов, макар да изглежда скаран с логиката на нормалните газови трасета и може да се захранва пак само с руски газ – нещо противопоказно за националния интерес на България, която има крещяща нужда от диверсификация на енергийните доставки. Но вместо досега да са готови интерконекторните връзки с Гърция и Румъния, силното руско енергийно лоби тук постоянно ги блокира и лансира нови и нови идеи в руска полза.

Пълна каша обаче се получи и сега по темата. В поредица изявления след срещата с Путин, Борисов увери, че въпросът с разклонението от „Турски поток” за България е решен. Но официалният говорител на Кремъл Дмитрий Песков бързо и категорично го опроверга – пореден руски шамар, приет мълчаливо от българска страна. Всъщност, доколкото изобщо стана ясно, единственото сигурно нещо е, че в момента Русия не мисли за газ, а има интерес към АЕЦ „Белене” – проект, току-що размразен от третия кабинет Борисов, след като бе замразен през 2009 от първия кабинет Борисов като неизгоден, опасен и вреден за България.

А какво всъщност се случи напоследък и защо палачинката по темата „Белене” се обърна пак – изобщо не е ясно. Страхувам се обаче, че Бойко Борисов, който прави пореден опит да се спогоди с Москва, може да падне едновременно от всички столове, на които седи.

Онзи ден Държавният департамент на САЩ отправи призив – съюзническите страни, които имат отношения с „Росатом” „да разобличават незаконните действия” на тази руска ядрена компания. Това е същата компания, замесена във всички вчерашни, днешни и утрешни развития около големия корупционен проект АЕЦ „Белене”. Повод за призива е официален доклад на литовския парламент, според който „в Литва „Росатом” извършва незаконни действия и прокарва влияние в опит да бъдат получени проекти в ядрената енергетика и в сферата на държавната инфраструктура”.

Едва ли дори най-фанатичния български русофил би се подписал, че в Литва „Росатом” се държи като типичен руснак, но, щом стъпи в България, превръща се в същински европеец – спазва законите, не корумпира алчните местни лобита, не натиска и не сваля правителства. Но защо пък самият Борисов, който веднъж вече сърба тази руска попара, сега иска да се подпише под подобно глупаво твърдение, май ще си остане вечна загадка.

Освен ако палачинката не се обърне още веднъж и в даден момент той реши да си каже всичко.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com