διαιτήμασί τε χρήσομαι ἐπ᾽ ὠφελείῃ καμνόντων κατὰ δύναμιν καὶ κρίσιν ἐμήν, ἐπὶ δηλήσει δὲ καὶ ἀδικίῃ εἴρξειν. Това е част от най-ранния известен текст на Хипократовата клетва. В свободен превод (според wikipedia) това значи Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.   Според познанията […]

Аз се казвам Мирослав Милков, сценарист съм в "Шоуто на Слави" от 11 години. Имам позиция, която искам да споделя. И понеже желая тя да достигне до повече хора, помолих Слави да я споделя с вас чрез неговата фейсбук страница. Той се съгласи.

Алис е от типа героини, които почти не се срещат в детската литература. Тя е от най-стеснителните, притеснителни и затворени момиченца, които можете да си представите. Не обича да общува с непознати, а у дома си играе предимно сама в стаята. По принцип й е трудно да привлича вниманието на родителите си като по-големия си брат...

Sony Pictures пусна първия трейлър на филма The Girl in the Spider’s Web, базиран на четвъртата част от шведската поредица трилъри „Милениум“, съобщава Harper’s Bazaar. У нас романът на Давид Лагеркранс е издаден от „Colibri“ под заглавието „Онова, което не ме убива“. В ролята на ексцентричната хакерка Лисбет Саландер, създадена от покойния Стиг Ларшон, влиза актрисата Клеър Фой. През 2017 г. тя печели „Златен...

Медии и пропаганда след Студената война
сп. Критика и хуманизъм, кн. 47, бр. 1/2017, с. 502, ISSN:0861-1718

Съдържание на броя 

водещи броя: Том Джунс, Леа Вайсова, Димитър Вацов.

В броя са включени статии на авторите: Вяра Ангелова, Валентин Аспарухов, Димитър Вацов, Валентин Вълканов, Марк Галеоти, Надя Данова, Том Джунс, Боряна Димитрова, Боян Захариев, Боян Знеполски, Мартин Канушев, Деян Кюранов, Мария Нейкова, Константин Павлов, Жана Попова, Албена Хранова, Андрей  Циганков, Милена Якимова

Електронна версия на броя (със свободен достъп) 

*

Сп. Критика и хуманизъм е основано през 1990 г. и е първото независимо академично списание в България. Издател на списанието от основаването му е Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София (ФХСИ).

Медии и пропаганда след Студената война
сп. Критика и хуманизъм, кн. 47, бр. 1/2017, с. 502, ISSN:0861-1718

Съдържание на броя 

водещи броя: Том Джунс, Леа Вайсова, Димитър Вацов.

В броя са включени статии на авторите: Вяра Ангелова, Валентин Аспарухов, Димитър Вацов, Валентин Вълканов, Марк Галеоти, Надя Данова, Том Джунс, Боряна Димитрова, Боян Захариев, Боян Знеполски, Мартин Канушев, Деян Кюранов, Мария Нейкова, Константин Павлов, Жана Попова, Албена Хранова, Андрей  Циганков, Милена Якимова

Електронна версия на броя (със свободен достъп) 

*

Сп. Критика и хуманизъм е основано през 1990 г. и е първото независимо академично списание в България. Издател на списанието от основаването му е Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София (ФХСИ).

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-na-opashka-za-ruska-milost-ili-kak-elitat-ni-chestva-voynata-sreshtu-sobstveniya-ni-svyat

Русия има национален празник на 12 юни, граждани.

Ах, сърчицето ми запърха и стомашната ми клапа се отвори! Ох, далачето ми трепна и лумбагото ми заподскача! Ух, черното ми дробче направо запя пиянска…..у-у-пс…..приветствена празнична песен – за първи път от десет години насам, откак не му давам руска водка въобще.

Но тъкмо се бях вече наканил да заведа жената в посолството по този светъл повод, та да се натъпче тя едно хубаво с по братски безплатен черен хайвер, а не с проста тарама и – ядец, хората взели, че направили приема още на 8 юни.

Не знам защо посланик Макаров – Бог да го поживи, все пак, че не е Калашников – е избързал с празненството.

Може да е заради козните на всички лоши империалисти срещу добрата наша империя. Може да е заради нетърпението на скъпите български гости да разберат докога ще им се налага да вършат смелите си антибългарски дела безплатно, вдъхновени само от чист кремълски патриотизъм. Може да е, за да не дойдат гадните български русофоби и да замерят посолството с яйца. Тогава нещата може да се усложнят – трябва да се викат „Нощни вълци” на помощ, а ако те не успеят да защитят честта на Родината, току-виж и самата Червена армия ще се наложи да се намеси…..

И така – със завист гледам снимки от приема в руското посолство на 8 юни.

Нали знаете как изглеждат нещата, когато мравки намерят бучка захар? Или прясно умрял торен бръмбар? За да отнесат плячката в мравуняка, те правят дълга колона, без оглед трудностите на терена, потенциалните жертви от настъпване и мравоядите, които дебнат отвсякъде. Та точно на мравешка колона прилича опашката от русолизци, която се вие и гъне както вътре и извън двора на амбасадата като символ на вечната и доброволна българска зависимост.

Това веднага ми напомни комунистическите времена и безкрайните опашките за банани пред показния магазин. Но също за опашките пред мавзолеите – било на Ленин, било на Димитров – където хората отиваха, за да се уверят с радост и с очите си, че великият вожд наистина е мъртъв. Напомни ми за много лоши неща, така че тази работа с опашката не ми се видя особено читава, граждани.

Все съм бил и аз на приеми в разни посолства, навсякъде има опашка от хора, които чакат да се ръкуват с посланика. Но това става в някаква зала или евентуално коридор. Никъде не съм виждал опашка навън, а още повече – извън оградата на посолството.

От руска гледна точка вероятно това е търсен ефект, съзнателна ПР акция – публична демонстрация на любовта, която местните крепостни изпитват към своя губернатор и Онзи Който Го Е Пратил.

А от българска гледна точка? Как стоят нещата от гледна точка например на онзи сонм русолюбиви българи, които на 8 юни, обградили жадно руското посолство в София, го гледаха като мъжки макаци разгонена женска, както личи от някои снимки?

Според мен тези хора са доволни. Доволни от себе си, имам предвид. Доволни са, че са там, че са избрани, че са сред другите от „елита”.

Като им видите мазните мутри на пропагандните снимки, веднага разбирате, че те не изпитват ни капка срам или угризения заради поведението си и компанията, в която се намират, че за тях руският, а не българският интерес е върховен закон, че са готови да служат на Кремъл, дори с цената на живота си.

Да, те знаят, че някои техни близки другари вече наистина платиха тази цена – Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев и мнозина още. Но всеки си вика: на мен това няма да ми се случи, защото аз съм по-умен и по-самоотвержен – давам повече от себе си, а искам по-малко за себе си.

Те май не знаят, горките, че машината като започне да троши камъните, не ги мери предварително, не ги мачка според заслугите им и не ги обича заради вътрешната им красота. Или може би знаят, но не могат нищо друго, освен да слугуват…..

Никаква морална хигиена не се забелязва в тази жалка българска опашка, образувала се пред още по-жалкия всъщност труп на разлагаща се Русия.

Тези хора, първо, отиват там да честват онази Русия, която от началото на новия век е все по-силен източник на напрежение по целия свят, безсрамен генератор на конфликти и страна, която с удоволствие работи за интересите на лудата и алчна шайка, която я управлява и граби.

Второ, тези уж български хора отиват да честват онази Русия, която откровено иска да унищожи цивилизационните принципи и ценности, с които България свързва своето настояще и бъдеще – демокрация, свобода, човешки права, толерантност. А защо не – разум, съпричастност, красота.

Да, Русия казва, че това не е нейният път, че тя е измислила, родила и ни предлага някаква си своя цивилизация с други принципи, към които се придържа и към които иска и ние да възприемем с радост.

Какви са те ли? Ами виждаме ги всеки ден с очите си – диктаторско управление на някакъв неуравновесен комплексар, независимо дали се казва Ленин, Сталин или Путин; шайка престъпници, която самоотвержено го подкрепя, докато той подобаващо им се отблагодарява – и която го резва през кръста веднага, щом не угоди на лакомията им; редовно прочистване на хората със свободно слово и свободна воля; право да те пребива мъжът ти, ако си жена и право да се напиваш от мъка, ако жена ти проституира, за да ти купува водката, без която не можеш; толерантност към бандитите и непоносимост към нормалните.

Това са „изконните руски ценности”, които Кремъл предлага. И също – простотия и абсурд, безпросветност и пиянство, кич, грозотия и некадърност.

Третото нещо, което безродниците български масово отиват да честват в руското посолство, е атаката – не, а истинската война, която Кремъл от години води срещу ЕС и НАТО. Да, честват войната срещу собствения ни свят. И го правят, въпреки че точно тези наши приятели и съюзници ни помагат с акъл да се реформираме; че ни дават от своите пари безвъзмездно, за да се развиваме; че ни защитават, защото със старите си руски оръжия, старото си руско мислене и старата си руска продажност, ние сами не можем.

Както в крайна сметка става ясно – тези хора отиват в руското посолство, за да продължат да режат клона, но който седим всички ние, българите, с нашите деца, мечти и светли бъдещета. Разрезът става все по-дълбок, а остатъкът от клона – все по-тънък, скоро ще паднем, ако не вземем мерки.

И като ги видиш как са се наредили на опашката един до друг – все отбор юнаци, все велики умници, все живи примери за морални учители. Направо да ти стане драго и да съжалиш, че случайно са пропуснали да те поканят сред този елит.

Там Волен Сидеров споделя съкровената си любов към Русия с Веселин Марешки и среща разбиране и съпричастност.

Там бившият цар и бивш премиер Симеон Сакскобургготски беседва дружески с бившия свинар и настоящ руски консул Георги Гергов, обединени не само от своята „бившост”, а и от идеята, че „който ни освободи, той и ще ни зароби”…..пардон, грешка, това беше Левски, цитиран от бай Захарий…..добре, де, обединени от някаква обща идея, за която само те двамата имат идея каква е.

Там също високият специалист по конституционно право Янаки Стоилов обсъжда вечната си любов към руската култура и руската душа с талантливия в заемането на ниски пози вицепрезидент Илиана Йотова.

Специално Йотова пък е тук, за да представи достойно патрона си, Румен Радев. По същото време той има неотложен ангажимент – във Варшава подписва обща декларация с президентите на другите източно-европейски държави, които настоятелно искат по-сериозно присъствие на НАТО в региона, за да сме по-добре защитени от руската агресия.

На това тук му се вика „да правиш балансирана политика”…..

Но, какво да ви кажа, граждани. Почти по същото време, когато в София се разигра този руски празник, превърнал се в пореден епизод от руската хибридна война срещу България, лидерите на седемте най-развити държави в света с обща декларация призоваха Русия да спре да дестабилизира демокрациите и заявиха, че санкциите ще бъдат засилени, ако Кремъл не се съобрази с това.

Тези политици от Г-7 очевидно са тъпи и прости, в сравнение например с нашия политически елит, който е умен и прогресивен.

Та и сега – смешните и жалки западняци, вместо да дотърчат коленопреклонно до най-близкото руско посолство и да поздравяват, поздравяват, поздравяват „с праздником”, взели пак да ковладят Русия и да я описват в черни краски.

При това положение обаче, вечна загадка остава как така, без да изпитват и грам братска любов към Русия, техните общества са толкова напреднали. Докато виж, за нас, българите, такива загадки няма – ние прекрасно си знаем, че именно братската любов ни държи изостанали.

Само дето – поради особеностите на руската братска любов – рядко си го признаваме.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

С наближаването на Световното първенство по футбол в Русия, което по всички свои параметри на опитите за автореклама напомня на състоялата се в началото на 2014 г. зимна Олимпиада в Сочи, Путин показа още един съветски атавизъм в политическото си поведение. Прояви се като типичен продукт на съветската школа, която винаги е изповядвала принципа “ нападението е най-добрата отбрана” ( до степен, че в съветските военни академии практически не са преподавали отбранителни действия, както отбелязва беглецът от СССР, бившият военен разузнавач Резун, подписващ се като Виктор Суворов).

Путин, съдейки по себе си явно, заподозря Украйна с предупреждение  да не се възползва от голямото спортно събитие в Русия за разгръщане на военна офанзива в района на Донецк и Луганск. Да оставин настрана нахалството да поставяш ултиматуми на чужда държава, която има правото да се бори за възстановяване на своя суверенитет. Това нахалство отдавна не изнендва никого. По-интересното е, че по този начин Путин на практика признава съпричастността на Москва и нейното открито покровителство на сепаратистите, за които обикновено твърди, че действат на своя глава. 

Путин ли не знае как се използва “международното положение” на вълната на голяма спортна междунарна сцена? Тя му послужи като фон за нахлуването в Крим, което той съзнателно забави, изчаквайки края на зимната Олимпиада.

Открай време военните стратези и политиците се опитват да използват предполагаемото психологичско предимство пред противника във връзка с големи празници. За да не се връщаме към древността, мога на прима виста да дам по памет няколко примера от ерата на националсоциализма и социализма ( съветския, виетнамскиия и арабския).

Германският Вермахт прави последния си отчаян опит за обрат на войната в своя полза на западния фронт в заснежените гори на Ардените през 1944 – та насред коледните празници. Въпреки първоначалната изненада, американците удържат позициите си. Финалът е известен.

СССР нахлу в Афганистан навръх Нова година 1980-та година, изненадвайки най-вече собствения си подпийнал народ с поредна “братска помощ”. В превод на чист съветски език му каза: пак ще харчим и ще даваме жертви в името на “интернационалната солидарност”. Дали т.н. съветски народ е преглътнал по-лесно горчивия хап заедно с шампанското? Нямам такова впечатление. Бях студент там по оново време. Помня само, че един наш преподавател по история на Афганистан беше намерен с прерязано гърло същата нощ в дома си. 

Комунистически Виетнам успя да изненада Юга и намиращите се там американски военни не толкова с факта, че ги нападна в навечерието на виетнамската нова година в края на януари 1968 – ма, колкото с мащаба на офанзивата Тет ( виетнамската нова година). В крайна сметка обединените сили на партизаните от Виет Конг и редовната северновиетнамска войска катастрофираха тежко, но офанзивата Тет се запомни с психологичското си въздействие върху самото американско обществено мнение. Накрая то спечели войната срещу собствената си армия във Виетнам и я принуди да се завърне по начин, който остави впечатление за военно поражение, макар такова да нямаше. 

Унизените от армията на микроскопичния на картата Израел в две предишни войни арабски автокрации опитаха да се възползват от големия израилтянски празник Кипур през октомври 1973 г., за да го нападнат едновременно от Изток и Запад. Първоначално – с голям успех от изненадата. Сирийските танкове напредваха със стотици надолу по Голанските възвишения, а египетските се втурнаха от югозапад през пустинята Синай. Тъкмо там обаче генерал Шарон ги обкръжи, хвана ги в чувал и принуди Египет да капитулира ( а после и да подпише първия мирен договор, до който Израел стига с арабска страна). Сирийците пък най – напред традиционно загубиха апокалиптично битката във въздуха, а след това и на сушата.

Путин не е измислил нищо ново с намесването на психологическия “празничен” фактор във връзка с отклоняването на вниманието на врага и на света. А и не за първи път крадецът вика “дръжте крадеца”. 

Share on Facebook

Днес, 11 юни, официално се открива шестнайсетото поредно издание на литературния фестивал „Пловдив чете“. То ще продължи до 17 юни включително с медийното партньорство на „Аз чета“. Екипът на „Пловдив чете“ е подготвил за читателите множество срещи с гостуващите поети и писатели, преводачи, художници, редактори и музиканти. Специален гост от Турция е литературният историк и преводач Хюсеин Мевсим. Към него...

Дори и да беше 100 процента прав от някаква специфична американска гледна точка за съществуващи дисбаланси в търговията с ЕС и Канада, начинът по който президенът Тръмп се отказа от подписа си по току-що постигнатото споразумение на седемте най-богати западни държави, постигнато часове по – рано, предизвиква шок.

Шок от отчаяние в редиците на съюзниците, които получават поредното доказателство за фриволността на своя американски партньор по стратегически въпроси на взаимодействието с него ( лично). Шокиращо радващо е обаче за Путин и компанията му от борци срещу западното единство. Особено след като преди началото на срещата Тръмп призова публично Русия да бъде приета обратно в Г – 8, откъдето беше отстранена заради анексирането на Крим. Наложи се да му бъде отказано единодушно, включително чрез персоналното открояване на отказа от страна на Меркел, която също е обвинявана в пристрастия към Путин заради прегръдките си с него.

Тъкмо мнозина от повярвалите в руската връзка на Тръмп хора по света взеха да се разколебават поради липса на конкретни доказателство на продължаващите вече втора година твърдения и ето, че той отново захрани съмненията по този въпрос.

Наложи се старият боец от бойното поле и политическия републикански фронт Джон Маккейн да се опитва да балансира, доколкото е възможно, надигналата се вълна от възмущение и руска радост. Тежко болният сенатор и герой от Виетнамската война, който обяви, че не желае Тръмп да присъства на погребението му, се обърна към приятелите на Америка:

To our allies: bipartisan majorities of Americans remain pro-free trade, pro-globalization & supportive of alliances based on 70 years of shared values. Americans stand with you, even if our president doesn’t.

“Към нашите съюзници: мнозинството американци си остават привърженици на свободната търговия, на глобализацията и на ценностите, които споделяме от 70 години. Америка стои до вас въпреки президента ( Тръмп)”, написа той в Туитър по повод прищявката на Тръмп да отмени собствения си подпис под общото мноние, постигнато от 7-те в Канада, че те трябва да се борят заедно срещу протекционизма.

Тръмп обоснова оттеглянето си с обида спрямо канадския премиер Трюдо, който направи изявление след края на срещата, в което на практика подкрепи подкреното от всички споразумение без да влага в това нищо обидно към Тръмп. Обитателят на Белия дом обаче реагира като нарече Трюдо “ нечестен слабак”.

Понеже Тръмп извърши тази корекция от борда на самолета си, случаят ми напомни на начина, по който Борис Елцин призна Македония във въздуха, излитайки от Сафия обратно за Москва след двудневтото си посещение в България през лятото на 1992 г., завършило с нов договор за сътрудничество на мястото на стария между СССР и НРБ “ за дружба и сътрудничество”. Информиран от президента Желев малко преди да отлети, че Русия още не е признала Македония, Елцин ( вече обърнал някоя и дурга чака за закуска) едва ли не нахоква външния си министър Андрей Козирев ( голямо изключение във вековната руска история е да има външен министър, който да не е враждебен на Запада) и му нарежда моментално да подготви  документите по признаването. Не изчаква да кацне и ги подписва още в самолета. “Забавният епизод” беше споделен по-късно от Валентин Стоянов, прессекретаря на Желев.

Елцин беше руски автократ, наследник на славните съветски традиции на единоначалието, подредният самодържец в руската история, който можеше да си позволи всичко: от кълчене в подпийнало състояние на предизборна сцена под звуците на западна музика, до пощипване на дами пред камерите на световните телевизионни канали.

А какъв е Тръмп, който е наследник на американската президентска традиция, свързана с демокрацията, изключваща автократичните решения при наличието на влиятелни съветници, агенции, сенат и конгрес?

Толкова е абсурдно, че човек се пита дали философът Франсис Фукуяма няма да продължи своята прословута теория за края на историята от началото на века с нова книга под заглавие “Края на американската демокрация ”- с надеждата също така да не е познал.

Share on Facebook

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Пейзаж от Батуми

Това мисля е централната автогара на Батуми

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт*. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.

Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Някъде, около Артвин

Пейзаж

Пейзаж

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Все още има скали, но вече се появи и сянка

Вече, около реката има и зелено.

Старият път в каньонът на Артвин

От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Моторът ми пред хотела в Ерзурум

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия

Booking.com

„Седем. Стихотворения с биографии“ (изд. „Хермес“) е първият ми досег с поезията на Мирела Иванова и мисля, че няма да бъде последният. В тази красиво оформена стихосбирка са събрани различни творби – различни по стил, по дължина и по историите, които разказват. А аз обичам поезията именно заради безкрайните истории, които могат да се открият само в...