Из Иран (3): От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир. Днес ще продължим през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Приятно четене:

От Маранджаб до Чак-Чак в пустинята Дащ е Кявир

част трета на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак

800 km

Сряда.

Maranjab Desert Camp – Чак-Чак, 800 km

Lucy Rose – Bikes

https://www.youtube.com/watch?v=CJe_ofKqC4o

Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.

Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.

Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.

И така, обратно назад.

Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.

На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.

А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.

По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.

Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.

Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.

И противно на всяка логика

тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение

Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.

Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.

Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:

А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.

Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че

продължих към пустинния лагер в Гармех.

Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.

За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.

По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…

Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…

Вече карах към една древна крепост в

Баязех,

която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:

В дъното на снимката дори се вижда

крепостта

Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.

Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.

И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.

Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото”

Свързани новини: