Вярата в медиите

Информационният повод не беше кой знае какъв. Из ония дни Ройтерс публикува резултати от свое изследване и класира българските медии по гледаемост и по доверие. Всеки, който си чу името, се окрили и произведе новина за себе си как е попаднал в класацията, така че аз няма да ви предлагам връзка към конкретна публикация – напишете в Гугъл „Ройтерс медии“ и гледайте какво става.

Според изследването, по гледаемост частните (комерсиални) медии са преди държавните (обществени), но по доверие е точно обратното – публиката вярва повече на държавните. Някои го приемат за сензационно, но мен никак не ме учудва. Нарича се чувство за надеждност на информацията.

Все още се приема, че най-ценните качества за една медия са обективността и безпристрастността. Обективност – да, истината е обективна категория. Но защо пък безпристрастност? Въпросът не е дали, а към какво да са пристрастни медиите.

Щом са национални, отговорът сякаш се съдържа в името. Националните медии трябва да бъдат пристрастни към националната кауза и да защитават националния интерес. Но коя е националната кауза и кой е националният интерес?

Дефинират го преди всичко според политическата конюнктура. Дори и хан Аспарух да си татуирате на гърдите, ще го направите пак под внушението на някоя съвременна политическа необходимост. Казвате си: „историята е нещо минало и завършено, то не подлежи на промяна“ и жестоко се лъжете.

Какво е политиката? Средство за постигане на цели в обществен план, а в личен и корпоративен – инструмент за власт. Има различни политики според разбиранията на политиците за избор на средства, но в най-общ план политиките са леви и десни, независимо от конкретното съдържание, което влага в тези понятия дадено общество или епоха.

Има обаче неща, които са отвъд лявото и дясното. Надали ще успеем тук и сега да съставим изчерпателен списък, пък и не това е целта, но сред нещата отвъд лявото и дясното са Отечеството, войската, полицията (или поне би трябвало), съдилищата (неудобно ми е да ги включвам в списъка, но наистина е редно да са отвъд политиката), Църквата, образованието…

Трябва ли медиите да бъдат отвъд лявото и дясното? Трябва ли да стоят над, извън или встрани от политиката? В никакъв случай! Медиите са средството, чрез което си говорим за политика. Чрез тях вдъхновяваме съмишлениците си и громим опонентите си. Но обществените медии са по-различни. Те трябва да се ръководят от принципи, произтичащи отвъд лявото и дясното, над краткосрочната политика.

В този смисъл обществото много отговорно трябва да се замисли, да си даде ясна сметка на какъв ценностен фундамент иска да почиват неговите национални медии. Как медиите да подредят приоритетите си, за да бъдат разпознати като национални не само по техническото покритие на територията със сигнал.

Ето някои важни според мен положения.

Обществените медии трябва да уловят крехкия баланс между удовлетворяването и възпитаването на аудиторията. От търговска гледна точка търсенето определя предлагането, но ако се ограничим само дотук, за броени месеци обществените медии рискуват да се превърнат в чалга канали с еротични филми и безкрайни лотарии. Следователно, при оценката на обществените медии не бива да е водещ единствено рейтингът. Но пък и не бива заради това, че не е чак толкова водещ, да се произвеждат скучни продукции, които никой не гледа, не защото са прекалено софистицирани, а защото са мудни и нескопосани.

Но това е технология. Тя е важна, но важни са и ценностите. Мисля, че всички ценности, на които трябва да стъпва и в които трябва да възпитава една обществена медия, следва да произтичат от патриотизма, тъй като той е базова обществена добродетел. Медията е внушение, а патриотизмът е сред малкото неща, които си заслужава да се внушават. Патриотизмът е едно голямо и автентично общо кратно за всеки народ, безспорна ценност, около която могат да се обединят всички, въпреки различията си.

Патриотизмът не е съвсем като национализма. Той може да бъде не само национален, но и местен, регионален (балкански), европейски, цивилизационен, верски, културен и т.н. Някои казват, че можел да бъде и глобален, но за мен това е малко прекалено, поне докато не се установят трайни контакти с извънземни цивилизации.

Какво е културен патриотизъм? Да чувстваш Едвард Григ по-близък до душата си от стрината, която си тупа юргана на главата ти. Какво е верски патриотизъм? Да чувстваш по-близък до сърцето си сириеца-християнин отколкото помака от кърджалийско. Какво е национален патриотизъм? Да чувстваш стрината с юргана и помака по-близки от Григ и сирийския християнин. Във всяко има красота и достойнство.

Националните медии не са длъжни да стигат чак дотам. Те са комуникационен канал, който се обръща към потребителите в тяхното обобщено качество на нация, на народ (да не затъваме в различията между тези две понятия). Водещото при патриотизма е чувството на достойнство и чест от принадлежността. В емоционално отношение патриотизмът е любов, подобна на любовта към семейството и родното място. А щом е любов – трябва да се отглежда. Когато се самооценява, когато търси основание за самочувствие, човек винаги изхожда от две на пръв поглед противоположни самомнения – чувството за отлика и чувството за прилика: „аз имам особена и неподражаема стойност, защото съм българин (естонец, нигериец, виетнамец или някакъв друг), какъвто ти не си; но аз имам особена стойност, защото съм българин (естонец, нигериец, виетнамец или някакъв друг), каквито са стотици достойни и по-велики от мен българи (естонци, нигерийци, виетнамци или някакви други). Ето това е механизмът на патриотичното самочувствие, необходимо за душевното здраве на нацията. Това чувство може да се развие в обич и уважение към другите, но може да се развие и в омраза и презрение. Мисията на обществените медии е да помогнат да се случи първото.

Но за мен патриотизмът има и едно още по важно измерение – той е състояние, при което човек признава съществуването на нещо по-голямо от себе си, а това признание е най-големият дефицит на модерния свят. Модерният човек не вярва в съществуването на нещо по-висше от себе си и на нещо по-важно от индивидуалните си права. Ясно е, че общество, съставено от подобни членове, не е натоварено с голям енергиен заряд и няма кой знае какво бъдеще. Индивидуализмът, егоизмът и алиенацията не могат да бъдат почва за истински добродетели. Отделният човек е велик единствено тогава, когато има силата да подчини себе си, собствената си воля на нещо по-голямо и по-дългосрочно.

Ако приемем патриотизма и националната отговорност за основополагаща добродетел във философията на обществените медии, то лесно можем да очертаем и първостепенните им принципи.

Обществените медии и преди всичко националната телевизия трябва да си отговорят на въпроса: 1. Модерността ценност ли е за тях? и 2. Прогресизмът тяхна философия ли е? Комерсиалните медии се надпреварват коя от коя да е по-модерна във всичко – от емблемите и опаковките си до форматите и съдържанието – и го правят с много повече пари в сравнение с обществените. В резултат днес превъзнасят едно, а утре друго, често точно противоположното – това са правилата на модерността. Прогресизмът пък вярва, че всяко движение на историята може да е единствено във възходяща посока – към технологично, икономическо и социално усъвършенстване; всяко утре е по-добро от всяко днес, което пък е по-добро от всяко вчера. Историята, разбира се, показва съвсем друга картина – на цикличност, на възходи и падения, на раждане и изчезване на цели цивилизации, – но прогресистите отказват да забележат това. Сериозните медии не могат да си позволят да бъдат прогресисти, защото това ще означава да не казват истината на публиката си, а пък те са длъжни да я казват.

Отказът от пропаганда е друг важен принцип, произтичащ от основополагащите добродетели на обществените медии. Неговото спазване е съдбоносно в условията на хибридна война и фалшиви новини. Тази война е особено трудна за България, защото от една страна тя (слава Богу!) е православна, а от друга се стреми към ценностите на западната либерална демокрация. В което няма нищо страшно, докато тези две неща си стоят на местата и не се смесват, но за жалост в условията на хибридната война те се смесват. Смесват се по безобразен начин, който може да отблъсне честните хора и от едното и от другото. Ето защо българските обществени медии не могат да си позволят да легнат в едните или в другите окопи, особено ако вече са решили патриотизмът да е тяхна основополагаща добродетел.

Други принципи на обществените медии:

Запазване и правилен прочит на българската история и българската култура. Отказ от сълзливите митове, но и изтъкване на истинските достижения. Връщане към обективната интерпретация на затлачени от пропаганда личности и събития като Кирил и Методий, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, възрожденците и борците за национална държава, въстанията, войните, метежите, Фердинанд, социализма, перестройката, демокрацията и т.н. Правилният поглед към всичко това няма да ни лиши от източници на национално самочувствие, но ще облагороди нашата памет и ще я направи адекватна към истината, заради което никой няма да ни уважава по-малко.

Поддържане на висока езикова култура. В Италия установяването на национален книжовен език започва с Петрарка, но завършва чак през 50-те години на ХХ век с масовото навлизане на телевизията – ето такова е значението на медиите за езика и то не само в Италия, а навсякъде по света. А защо езикът е толкова важен ли? Ами защото езикът е средството, с което (и на което) хората мислят. Извън общите емоции и неопределените усещания човек мисли с понятия, а понятията се изразяват с думи. Колкото по-прецизна е системата на един език, толкова по-ефективни са онези, които мислят на него.

Дефиниране и налагане на основни морални стандарти – понятие за добро и зло, състрадание, смирение, прошка, творчество, духовно усъвършенстване. Как да се държат помежду си хората научават от съвестта си, от теорията и от усвояването на готови модели. В предлагането на последното медиите са незаменими.

Запазване и осмисляне на традициите и то не само аграрно-битовите. Освен кукерите, нестинарките и зарязването на лозите, има и различни други традиции. Има градски традиции, които най-общо наричаме „бабешко възпитание“, има професионални и съсловни традиции, има културни и научни традиции. Осъзнаването им като такива, пазенето и предаването им е част от вътрешното общуване на нацията, което до голяма степен се осигурява и от медиите.

Достоверна информация и качествена публицистика с ярка гражданска и творческа позиция на журналистите. От години комерсиалните медии изхвърлят сериозната публицистика, за да я заменят с развлекателни формати. Глупаво е обществените медии да се състезават на същата писта. Напротив, нека прибират журналистите (много от които ярки личности), които комерсиалните телевизии освобождават, и скоро ще могат да предложат съдържание, с което няма да може да се мери никой.

Обучение и възпитание на децата и то не само във фетиш към обективната наука, мултикултурализма и глобализма, а и в по-консервативни хуманитарни ценности. Като теми (но в никакъв случай не и като средства!) медиите трябва да вървят в синхрон с образователната система, за да се възпита у децата усещането, че „животът“ и училището не са два различни свята, които нямат никакви допирни точки.

Разбира се, финансирането на медиите е от съдбоносна важност. За да бъдат наистина обществени и независими, те трябва да се финансират по силата на закон, определящ за тях процент от БВП. Но това е тема на още по-голям разговор.

Така или иначе обществените медии, след като все още са начело на класацията по доверие на публиката, вървят в правилна посока. Остава да се разпишат и приемат и техните основни ценности, така че наистина да са адекватни обществени медии. И като се приемат, дълго след това да не се пипат. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Илюстрация: 1971 г. Борис Симеонов. Фотограф: Румяна Бояджиева, FB профил на „По света и у нас“

Tweet

Прочети цялата новина http://sulla.bg/2018/06/23/4297.html

Свързани новини: