Едва вчера ЕК публикува отчетите за пазарите на природен газ и електроенергия на стария континент, за първото тримесечие на 2018-та г. Събрах и сега ще ви покажа ТРИ в ЕДНО инфографика, на която ще видите средните борсови цени по страни,...

Старият евреин питал на смъртния си одър дали наблизо са Моше, Аврам и всички останали синове. Когато се оказало са там до един, той възкликнал за последно: “който тогава, по дяволите, е в магазина”!

Та и с Борисов е така: кой, по дяволите, управлява държавата, при положение, че той не се свърта в нея, вживявайки се в новата си любима роля на совалка, международен фактор и регионален миротворец. Освен всичко друго се оказва, че държавата върви на сомотек. Уж без Борисов не може(м), а той направи възможното да ни убеди в обратното. 

В един друг стар виц ( с главен герой Тодор Живков или дъщеря му Людмила, все едно) се казваше: “прелитайки над България той\тя изпрати поздравителна телеграма до българския народ”. Сарказмът беше породен от усещането на хората, че вождовете се скъсват да пътуват, докато държавата затъва. 

По-интересното е какво предстои да се случва в България, когато Борисов се приземи обратно в нея. Какво ли ще открие, какви ли паяжини са изплетени в негово отсъствие?

Както вече е ставало дума, вместо да заприличат на него, имитирайки привързаност към европейския път на развитие, колизионните му партньори си тъкат своите мрежи за лов на избиратели с такова усърдие, че приличат на мравки, които бързат към мравуняка преди дъжд, по което може да се направи прогноза за бремето. Нещо повече, надпреварват се да потупват шефа си по рамото с похвали, че все повече приличал на тях. 

Борисов, както е известно, страда от нагона да го тупат по пагона, но досега не беше показвал, че търпи подобни подигравки от страна да дребосъци. Едно е Юнкер да го гали по главата пред телевизионните камери в пристъп на закачливост от позицията на негов шеф, друго е дейци на Атака и ВМРО да го хвалят иронично, че е заприличал на тях. 

Ясно е, че в отсъствието на Борисов са се развили процеси в неговото царство, които тепърва ще генерират новини. Че разединените патриотари гонят поотделно свои цели и гласове, е видно и с очите на простите, с които Борисов така добре се разбира на реципрочна основа. Въпросът е какво крои самият премиер.

Нека предложа една хипотеза.

Борисов нито за миг не е изоставял мечтата си за голяма коалиция. Нинова успя да я попари временно, разбирайки, че за нейното лидерство подобен сговор с ГЕРБ би бил смъртна присъда на следващи избори. Обаче на Нинова й се клатят позициите в самата БСП. Там има откровени привърженици на дружбата с Борисов – по-малко откровени в лагера на лобито на Румен Овчаров ( чийто Желю Бойчев, близък човек от близкото обкръжение на Нинова току, – що я напусна без гръм и трясък, но като тласък на свлачището под нейния авторитет) и открито възторжени привърженици на властовото присламчване към ГЕРБ, каквото е крилото на уязвения от Нинова почетен консул на Русия в Пловдив Георги Гергов.  

Да си представим, че усилията по прогонването на Нинова се увенчаят с успех и партията й попадне в орбитата на центробежните сили ( спрямо Борисов като центрист, за какъвто го определят придворните социолози и политолози). Нима той не би опитал ( отново) да се възползва, за да поднови усилията си да съблазни старите си съзаклятници от времето на близките му отношения с Първанов, с когото се опитваше да имитира измислени противоречия за пред публиката?

Ако това се случи, дните на патриотарите във властта ще бъдат преброени, а дружбата между ГЕРБ и БСП ще е “бой последен” за Борисов, който да елиминира по този начин и съпротивата от ляво срещу лелеяното му кандидатиране за президент срещу Румен Радев.  

С други думи, на мигранта Борисов му предстои да се завърне в родината и да се погрижи как да употреби остатъка от своя мандат, престиж и властови ресурс за целите на своето политическо дълголетие. Като знаем, че той не е приключвал нито един свой мандат – от МВР и кметуването, до премиерстването си досега, нямаме основание да смятаме, че за първи път ще изневери на себе си и ще доведе до край точно този опит да управлява с досадните подигравчии от Атака и ВМРО и с вицепремиер като Симеонов, който заплашва с прокуратурата министър Ангелкова, споделяща с Борисов особено силното си влечение към руските туристи ( макар те да са едва на пето място по важност в рамките на този отрасъл в България). 

Share on Facebook

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Първата дама“ от Сюзъл Елизабет Филипс Издава: „Ибис“ Дата на публикуване: 26 юни 2018 г. Превод: Мария Нешкова-Равен Редакция:...

Бакман отново. Знам, че е много нашумял и това винаги ме смущава леко. Но след Човек на име Уве (великолепна съвременна история) и след като Цонев на няколко пъти сподели силни цитати от Ние срещу всички нямаше как да не прескоча до книжарницата и да си я купя. А четенето бе бързо, само 2-3 дена след работа, въпреки обема. Е, струваше си. И се радвам, че нито популярността, нито спортната тематика (към която принципно съм скептична в този й масов смисъл, в случая хокей) ме спряха.

Ние срещу всички е изключително съвременен текст. Сюжетът се развива в малък град, като на края на света, както вероятно се чувства голяма част от човечеството днес. Спортът е единственото развлечение в това градче, а хората си носят целия товар на съвремието ни на гърба си. Изненадващи лъкатушения, без грам претенция от една страна и едновременно доста на моменти дори клиширани и претенциозни, но въздействащи и на място послания, от друга.

Жена треньор на мъжкия хокеен отбор. Момчето-звезда на отбора, което харесва момчета. Изнасилено момиче, което смело продължава напред. Хора, които не се предават, въпреки подкупните политици, въпреки трудността на живота.

Разбира се, не ми харесва, че различните в края все пак напуснаха града. Но вярвам, че този град няма да е същият след всичко. И промяната в Бьорнстад, както и навсякъде другаде, вече е в ход.

„Най-лошото, което знаем за вас, другите, е това, че вашите действия се отразяват на живота ни. Зависими сме.“

„Татковците трябва да улавят миговете, защото детството е като сапунен мехур, можеш да му се наслаждаваш само няколко секунди.“

„Лъжите са лесни. Истината е трудна.“

„… хората винаги предпочитат простите лъжи пред сложните истини, защото лъжите имат едно ненадминато предимство: истината тряба да обясни всичко случило се, докато лъжата трябва просто да звучи достоверно.“

Книга за лидерството, за родителството, за приятелството, за семейството извън конвенционалните разбирания за семейство. Книга за обичта и заедността.

За мен бе ценно да потъна в тази книга. Прочетох я в правилното за мен време и много от мислите съвпаднаха с моите в този момент. Докато другите се вълнуват от футбол аз бях също в спортната тематика, но с отбори по хокей. Хубаво, че романът никак не е само за това. Хокеят е доста удобна сцена за сложните теми, които Бакман захваща.

Препоръчвам силно.

В Австрия промените на политическите сили на власт водят до промени в обществените медии. Това изглежда да е правило, според публикация в Index on censorship. Правителството на Австрия планира обширна реформа на обществения доставчик на медийни услуги ORF. Правителствената програма включва “предефиниране на мандата на обществените медии”, както и “структурни и финансови реформи”, вкл. отпадане на  данъка за ORF, основния  източник на финансиране сега, който  гарантира отговорността на обществото и служи като най-важната гаранция за способността на ORF  да поддържа своята критична функция.

“Финансирането на общественото радиоразпръскване чрез публичния бюджет вместо чрез  данък ще  направи ОRF уязвим”, смята австрийският президент Ван дер Белен. Други смятат, че  бюджетното финансиране не е добър ход, защото “ще зависи от поведението на журналистите на ORF”. А системата за финансиране има реални проблеми. Няма задължение при мобилно приемане и при стрийминг. През 2015 г. Verwaltungsgerichtshof (Федерален административен съд)   се произнесе по въпроса дали се дължи плащане на данъка при приемане на телевизия чрез интернет (стрийминг).  Не: защото стриймингът не представлява “излъчване”. Съответно компютрите  не са приемници по смисъла на закона. Съдът реши, че GIS (Gebuehren Info Service) не може да търси плащане  при разпространение чрез стрийминг. От това приходите силно намаляват.

Художници, медийни експерти, публицисти и писатели основаха платформата We for ORF. Заявената цел –

Искаме да се изправим радикално срещу  една стара, упорита болест: политическото усвояване на ORF.

Читателите на ivo.bg знаят, че като автор нямам навика да преразказвам собствени участия в телевизионни предавания. Този път използвам възможността да спомена за предаването на Милен Цветков по Нова ТВ с мое участие, защото то дава допълнителна информация за съдържанието на книгата. https://nova.bg/news/view/2018/06/30/220248/измамата-сан-стефано-новата-книга-на-журналиста-иво-инджев/

Казаното казано, но в бързината и в желанието да поместя в броените минути колкото се може повече факти, успявам и да направя цели три лапсуса. Само един от тях поправям , коригирайки себе си, че граф Игнатиев е бил назначен за министър на вътрешните, а не на външните работи. 

За да не давам възможност останалите два лапсуса да бъдат използвани срещу цялостната ми теза, посочвам и тях.

Когато говоря за системното обезбългаряване на български земи след всеки руски военен поход към Проливите по суша, имам предвид онези около 300 километра на Запад от Черно море, а не на Изток. това се подразбира от логиката, но все пак …

И още нещо, руският посланик поднася цветя на паметника на граф Игнатиев в София на ул. “Граф Игнатиев” всяка година ( през февруари, на измисления наскоро празник на руската дипломация), а не всеки месец.

За верността на останалото, казано от мен, се подписвам отново. И каня желаещите да присъстват на представянето на книгата на 9 юли от 18.30 в хотел “Маринела”, входа откъм бул. “Джеймс Баучер”.

Share on Facebook

Харесвам Диана Петрова като авторка още от дебютния й роман „Ана“, а последвалият го „Синестезия“ се нарежда сред най-любимите ми съвременни български книги. За съжаление, с излязлата през 2016 г. „Лилит“ не постигнахме разбирателство – не открих почти нищо за себе си в тази история, не и в настоящия етап от живота ми. Това разминаване обаче не...

В сряда във Военния клуб се състоя преинтересна среща с Ришард Легутко – полски философ и съпредседател на Групата на консерваторите и реформистите в Европейския парламент, според мнозина – един от най-значимите консервативни мислители на нашето съвремие. Срещата беше наречена по неговата знакова статия „Битката за Европа“. Бяхме четирима лектори: Легутко, Огнян Минчев, Любомир Канов и аз. Аз казах горе-долу следното:

В последните години Европа все по-трескаво търси своето бъдеще. Търси го трескаво, защото я сполетяха две исторически събития и я накараха да се замисли: мигрантският проблем, продължил достатъчно дълго, за да го наричаме просто „криза“, и отдалечаването на Америка – толкова категорично, че Англия предпочете да отплава към другия бряг на Атлантика.

Тези две тенденции разтърсиха европейците и ги накараха да се запитат накъде са тръгнали. А въпросът „Къде отивам?“ винаги поражда и въпросите „Кой съм аз и какво всъщност искам?“.

У много европейци и дори у цели народи се раздвижиха мисли за завръщане към християнската основа на европейската идентичност, защита на националното самочувствие срещу обезличаването на глобализма и остро възражение срещу някои изкуствено налагани мирогледни принципи като толерантност към доскоро осъдителни прояви, мултикултурализъм, синкретизъм, релативизъм и др. Нарекоха тези европейци консерватори.

И така хората спряха да се делят на леви и десни и започнаха да се делят на либерали и консерватори. Тази мода наложиха и самите либерали, които от изразено десни станаха изразено леви (замествайки свободната конкуренция с регулации и индивидуалните права с групови) и за да маскират тази своя маневра, издигнаха лозунга „Няма ляво, няма дясно!“.

Веднага след това разделение започна методично да се налага лъжата, че консерватизмът е антиевропейски. Казват, че консерваторите рушат Европа, но истината е, че те я лекуват. Искат да я преосмислят, за да не се разпадне като Римската империя, загубила своя център на тежестта и своята отправна точка, задушена от стотици нови езически божества.

Къде е българският консерватизъм в цялата тази работа?

Българският консерватизъм е парадоксален. В една страна без наследствена поземлена аристокрация от западен тип веднага след Освобождението консерватизмът е бил екстравагантност и едва ли не територия само за префърцунени културни богаташи. От тази гледна точка новата ни аграрна държава, държава принудена да догонва другите с изключително бързи темпове на модернизация, е била всичко друго, само не и консервативна.

От друга страна, именно защото нравите в нея са патриархални, в България живее един традиционен и специфичен консерватизъм. Тук на висока почит са семейството и Църквата, благоприличието и благочестието. Тук не браним аристокрацията и висшия клир от домогванията на буржоазната модерност, както е в зората на класическия консерватизъм, но браним добрите нрави на предците си.

Така е било в края на 19 и до средата на 20 век. После идва един период от 45 години, в който господстващата идеология е марксизмът-ленинизмът. Тя е антихристовска идеология, защото коварно се мъчи да наложи християнски морал, но без Христос; отнема свободата на волята, отнема възможността за избор между добро и зло, превръща човека от личност в бурмичка, а съборното общество в мравуняк.

Либерализмът беше удобното оръжие в борбата срещу безбожния тоталитаризъм. През 70-те и 80-те всички противници на просъветския режим на Тодор Живков бяха либерали, даже хипита. Либералните идеи се приемаха на едро и бяха синоним на свободата, от която бяхме лишени. Либералният индивидуализъм чудесно импонираше на репресираните ни личности. Борбата срещу тоталитаризма не беше борба за либерални ценности, а борба за свобода и лично достойнство и в нея се включиха най-различни хора.

После обаче, когато целите бяха постигнати, нещата трябваше да се поставят на нормалните им места. Дойде необходимостта най-сетне да се договорим що е в крайна сметка ляво и дясно, либерално и консервативно. И образът на българския консерватор се оформи – нормален човек, който си има достатъчно важни ангажименти, за да бъде занимаван с щуротии; човек, уважаващ елитите, но не елитите на чиновниците, а елитите на чорбаджиите, както и да се наричат те днес; човек, уважаващ традициите и добрите нрави; смирен човек, който не смята себе си за черешката на тортата, но познава и цени качествата си; най-сетне човек, когото, ако го попиташ дали е либерал или консерватор, ще изсумти с досада и ще каже: „Я да ми се махаш от главата!“.

Но макар и специфичен в някои отношения, българският консерватор си прилича с всеки друг по естествения си стремеж към истина и справедливост. Той обича семейството и родината си. Скептичен е и трудно се поддава на пропагандни внушения. Не е враг на европейските ценности, напротив ­– знае откъде идват те и накъде водят.

За консерватора доброто е обективно и абсолютно, а не субективно и относително. Доброто не е резултат от договорка между хора. Същото се отнася и до истината.

Любовта е основна движеща сила на човешкото битие. Тя се проявява в семейството, в малките и големите общности. Оттук ценности са семейството, родината, цивилизацията.

Солидарност. Тя е възможна единствено при неравенство. По-силните, по-талантливите и по-умните са длъжни да се грижат за по-беззащитните. Това няма нищо общо с надменността на постмодерните елити, защото се основава не на гордост, а на смирение.

Разумът. Рационализмът не е запазена марка на атеистите и неолибералите. Умът е най-висшата изява на безсмъртната ни душа. Творението се състои от материален и духовен свят. Първия постигаме чрез сетивата, втория – чрез ума. Чрез ума ние осмисляме и подреждаме символите, малките логоси на всички неща, които проявяват в материалния свят реалии от духовния. Разумът ни помага да разглеждаме всеки казус в неговата индивидуалност и да не разчитаме на клишета.

Какво стои зад фундаменталната ценност „човек се ражда свободен“? Свободната воля, която е дадена на човека, за да избере доброто пред злото и да се уподоби на Бог. Свободата осмисля човешкото битие. Затова е ценност, а не просто защото да сме свободни е по-приятно и по-забавно.

Какво стои зад фундаменталната ценност на неотменимите човешки права? Това, че личността е свещена. А защо е свещена? Защото е образ и подобие Божие, не просто така. Оскверняването на личността (включително и самооскверняването) е посегателство срещу Бог. На това убеждение почива ренесансовият хуманизъм и всичко, произлязло от него до наши дни, само дето малко сме позабравили първопричината.

Какво стои зад фундаменталната ценност на толерантността? Нищо повече или по-малко от заповедта да обичаме ближните като себе си, защото нямаме ли любов, нищо нямаме. Но и този принцип днес се възпроизвежда механично, без да се помни откъде идва и накъде води.

Принципът за върховенство на правото и закона произтича от учението за Естествения, Писания и Богооткровения закон. Едно общество е толкова по-справедливо, колкото човешките му закони се припокриват с Божествените, тоест не изпадат в противоречие със съвестта и природно вродените стандарти за справедливост.

Това са европейските ценности и консерваторите не ги отричат. Просто ги разбират. Затова и българските консерватори (както и всички останали) не искат България да напуска Европейския съюз, нито искат да го разрушат. Българските консерватори (както и всички останали) искат да спасят Европа от вредните и дълбоко неприсъщи за нея възгледи, да събудят паметта за изконните ѝ ценности, които са я направили цивилизация, способна да вдъхновява и да сочи пътя на други цивилизации. Като национални патриоти, консерваторите са способни и на европейски патриотизъм, което е много различно и даже противоположно на крепнещия модерен глобален тоталитаризъм.

И така, Европа трябва да пребъде. Нейната лодка трябва да продължи смело да се носи по вълните на езичеството. А що се отнася до Картаген – той извън всяко съмнение трябва да бъде разрушен.

Tweet

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Диана/ Изтичащите 6 месеца, през които България бе ротационен председател на Съвета на ЕС, са били полезни за страната – смятат 62 на сто от българите според проучване на агенция „Барометър”. Вероятно това мнение е в основата и на леко повишения рейтинг на управлението като цяло и основните фигури в него. Темата коментира Пламен Асенов.

Активността и ролята на България по времето, когато председателстваше Съвета на ЕС, се оценяват високо от българските граждани. 62.5 на сто от тях смятат, че ефектите от това са положителни, а на обратното мнение са едва 22 на сто от анкетираните.

Тази оценка е напълно разбираема. За последните 6 месеца България успя да свърши няколко важни неща както за самата себе си, така и за Европа.

Първо, страната натрупа безценен опит, свързан с конкретната, може да се каже – черна, работа за организация и провеждане на значими европейски прояви. Казвам „черна работа”, защото европредседателството не означава, че си някакъв началник и командваш парада, точно обратното, ставаш основен технически изпълнител и момче за всичко – разнасяш кафе, метеш след гостите, такива неща.

Второ, и управлението, а и българското общество като цяло, успяха да не се задавят със свръх очаквания за това какви ползи може да ни донесе европредседателството. Макар отначало да имаше индикации, че подобно развитие е възможно, в хода на самата работа сякаш реализмът надделя.

Трето, официална София в голяма степен успя да реализира онова, което още отначало, независимо дали по собствена инициатива или след подсказване от Брюксел, постави като приоритет на своето председателство – да стимулира известна активизация на ЕС по темата за Западните Балкани. Това бе цел, чиято реализация е наистина полезна за всички. Много срещи, двустранни и многостранни, балкански и европейски, бяха проведени по темата през последните 6 месеца и тя сякаш наистина вече присъства трайно във вниманието на Брюксел. Покрай тази активност пък, България стана доста по-важен балкански фактор, отколкото беше преди това. Сега остава да се утвърди в тази роля, а не отново да се върне към летаргията си.

С други думи, като цяло периодът на българското европредседателство наистина може да бъде оценен положително, макар аз лично да имам една, струва ми се, съществена критика. Според мен България не успя да използва това време и възможности, за да промотира достатъчно добре съвременната българска култура и тя продължава да дреме в периферията на европейското артистично и духовно пространство.

Да, нашата култура по принцип е провинциална и взряна в собствения си пъп, тя трудно стига до мащабното мислене и изобщо не са много хората тук, чието творчество може да стои равностойно на най-високите европейски нива. Малко са тези хора, но все пак ги има.

В конкретния случай основният проблем обаче е, че администрацията трябва да взима решения и да раздава пари в сфера, от която тя нито има представа, нито реално се интересува. Тази администрация робува на авторитети и не разбира от стойности. Тя при всички случаи също иска поне част от парите да се върнат при нея под една или друга форма, така че цялата работа с културната програма на европредседателството бе скроена съвсем по български, което означава – парите са похарчени, култура няма.

Така или иначе обаче, изглежда подобни дреболии не тормозят българското общество като цяло, защото, както сочи анализът на резултатите от социологическото проучване на агенция „Барометър”, именно положителното мнение за отминаващия период на европредседателството е в основата на стабилизацията и дори лекото повишение на рейтинга на управляващата коалиция и основните политици в нея.

Другата основна причина, която се сочи, е устойчивият ръст на икономиката, растежа на заплатите и ниската безработица, които се отчитат през последната година, откак правителството на ГЕРБ и ОП е на власт.

44 на сто от анкетираните сега одобряват работата на третия кабинет „Борисов”, за разлика от февруари, когато одобрението е 43 на сто.

По подобен начин, наистина, само с процент-два разлика, но задължително в положителна посока, върви и общественото одобрение както за премиера Бойко Борисов, така и за четиримата му вицепремиери – външният министър Екатерина Захариева, министърът по европейските фондове Томислав Дончев, вицепремиерът по икономическата и демографската политика Валери Симеонов и военният министър Красимир Каракачанов.

Отношението към всеки от тях има своето разумно обяснение, с изключение, поне според мен, на това към Каракачанов. Като военен министър той не само не блести, а е по-скоро пълен провал с идеи като тази за възстановяване на наборната военна служба и действия – или бездействия – които водят до фактическо забавяне на модернизацията на българската армия, нещо, срещу което възрази дори президентът Румен Радев.

Въпреки това обаче, управлението е стабилно и това е факт, независимо от огромните критики, които заслужава то за политиката си на реформи в редица важни сфери или по-скоро за нейната пълна липса, за опасното политическо заиграването с основния европейски и български противник  – Русия, както и за донякъде авторитарния си стил на управление.

Показателно е, че дебатът по вота на недоверие за провал в политиката за сигурност, проведен онзи ден по искане на БСП, изобщо не разклати доверието в ГЕРБ и ОП. Показателно е също, че партиите от управляващата коалиция се радват и на стабилна обществена подкрепа във връзка с изборите за Европейския парламент, които ще се проведат през следващата година.

Според проучването на „Барометър”, ако евроизборите бяха сега, ГЕРБ биха получили над 35 на сто от гласовете, а Обединените патриоти – близо 17 на сто. Това означава, че заедно те ще вземат 10 от 17-те депутатски места на България в Европарламента. Другите 7 места се разпределят между опозиционните БСП и ДПС.

Това са фактите. За съжаление, поне в момента те показват, че, каквито и движения да има под повърхността на българската политика, реална алтернатива на сегашното управления няма и не се очертава да се появи в скоро време.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com