Вече повече от ПЕТ години, от както заместник главния прокуро Борислав Сарафов, на специална пресконференция, по още по-специален сценарий, заяви най-тържествено (вижте видеото най-долу, 4:35 мин.), че всички лица вписани в прословутото ...

 

Не авторът на този текст е и автор на обобщаващото заключение, че руското завладяване на Крим е модел за подражание, който Москва би искала Сърбия да приложи и спрямо Косово. Каза го косовският президент Хашим Тачи миналия януари, цитиран от Ройтерс. Конкретният повод беше инцидент с влак ( подарен от Русия на Сърбия), спрян на границата с Косово от сръбските власти.

Символиката със спрения влак и повтарящите се инциденти на разлома между Сърбия и Косово повдига по-широкият въпрос: защо дори смятаната за проруски настроена Сърбия, управлявана от националиста Александър Вучич, е готова на (почти) всичко по отношение на жестовете си на солидарност с Русия, но не и да се качи директно на московския влак, който предлага единствено и само конфронтация по линията на косовско-сръбския спор?

Вече близо от година сръбската дипломация, начело с Ивица Дачич, дава сигнали, че Белград е готов на нещо по-малко от възвръщане на своя суверенитет върху бившата югославска провинция. Без да използват самата дума подялба, управляващите в Сърбия явно сондират почвата за възможен компромис от подобен характер, чрез който все пак да запазят частично достойнството си на победената страна на принципа “ по-добре малко, отколкото нищо”.

Макар от косовска страна да продължават да отхвърлят официално тези опити за прелъстяване и размяната на територия със Сърбия изглежда все така невъзможна поне поради позицията на Прищина, в Москва изглежда се разтревожиха, че сръбските им клиенти могат да последват по някакъв начин примера на останалите балканци в региона – от Черна гора до Македония, които нанесоха серия от геополитически удари по политиката на Кремъл чрез избора си да се сближават все повече със Запада.

Москва реши да демонстрира “мускули” по доста неподходящ начин, изпращайки на окуражаваща властите в Белград мисия не друг(а), а Мария Захарова. Говорителката на руското външно министерство, известна с доста ексцентричното си поведение и непремерените си приказки, напомни на всички в сръбската столица, че Москва е против Косово да бъде разделяно на етнически принцип и че “уважава сръбския суверенитет” над бившата югославска провинция. С други думи, тя даде да се разбере, че московците се изживява като по-големи сърби от сърбите, които сондират почвата за някакъв компромис по косовския казус.

Управляващите в Сърбия премълчаха това предложение за руска мечешка прегръдка до дупка. Не и опозицията обаче – Либерално демократическата партия, която от години пледира открито за присъединяването на страната към НАТО и ЕС, изригна с изявление, че сценарият за решаването на кризата по косовския въпрос няма да бъде писан в Москва.

На пръв поглед съпротивата в Косово срещу размяна на територии и население изглежда мотивирана от неотстъпчивостта на косоварите, малтретирани десетилетия наред от югославските власти, доминирани от сърбите. Въпросът обаче е още по-сложен за преодоляване, защото става дума за създаване на опасен прецедент и то тъкмо на Балканите, регионът в Европа с отворените рани от сблъсъците по съседски, какъвто беше и конфликтът на косоварите с Белград на финала на на разпадането на Югославия, когато се “оказа”, че едва ли не само на  говорещите албански жители не беше позволено да се обособят в своя отделна държава, подобно на хърватите, словенците, македонците и на самите сърби.

От формална гледна точка Москва ( този път) е на страната на териториалната цялост на Косово, но никой няма съмнение, че тази позиция е мотивирана от опасната аналогия с Крим. Там също има национални малцинства, които могат да поискат отделяне, както миниатюрната сръбска общност от 50 000 души в Северно Косово в района на Митровица.

Едно е ясно: че няма ясна перспектива за истинско помирение, без която няма и истинска надежда за опитите на Сърбия да напусне губещата орбита на руски сателит, последна крепост на руското декларативно влияние на Балканите. Путин и Вучич не могат да се наситят на взаимни срещи. Предстоят и нови до края на тази година, като се очаква през ноември Белград пак да посрещне руския президент с военен парад. И все пак…

Фактът, че външният министър Дачич вече открито говори за някакво компромисно решение с Косово- поради липса на по-добра възможност, явно тревожи Кремъл, че може да си причини поредния, ако не и последния автогол в мача със западното влияние в Западните Балкани. Защото сърбите, подобно на българите и гърците, може да имат всякакви исторически сантименти ( основателни или не) към Русия, но са преживели своя европейски ренесанс още през 19-ти век и едва ли ще продължават вечно да угаждат на руския вкус към противопоставяне със Запада чрез чужди пионки, пропускайки последния вагон, на който могат да се качат в тази посока с риск да загубят нещо повече от територии, както вече стана преди 19 години. Те просто ще пропуснат историческия шанс да поправят грешките от националистическия данък, платен за авантюрите в периода на закъснялата кончина на сръбската версия на комунизма под водачеството на Милошевич.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

НАСА реализира успешен старт на мисията Parker Solar Probe , която за първи път висторията трябва да достигне атмосферата на Слънцето.

Много се забавлявах да чета „Изкушението да бъдеш щастлив“ на Лоренцо Мароне. (Сега, претенциозно ще прозвучи вероятно, но съвременната европейска проза е като цяло наслада.)

Нищо, че разказът е на старец (а рядко се пише за старци и те са в центъра на събитията), мнооого ведрост лъха измежду страниците! Доооста свежи неща минаваха през главата на Чезаре постоянно. И ме усмихваше от всяка страница. Плюс много ме замисляше. А това харесвам в книгите – да ме замислят. Усмихването идва бонус. Както и сълзите в края. Те са доказателство, че книгата си е струвала.

Ако обичаш книги с истории, то „Изкушението да бъдеш щастлив“ не е за теб. Не е като да няма история, но не тя е водещата. И да, сериозна е историята. Но ако обичаш книги с лежерни закачки, с много италианско настроение, с котка, с много свалки и с радостта от живота в най-малките му детайли – това е книга за теб.

Мда, някъде прочетох сравнение между „Изкушението да бъдеш щастлив“ и „Стогодишният старец, който …“, но не, книгите са различни, макар и двете да са за старчета, да са с голяма доза усмивка и мъдрост. Различни са. И носят различно усещане в края. Поне при мен.

Идеална корица от Дамян Дамянов! Перфектно пасва на текста.

„Ние вярваме, че животът никога не свършва и зад ъгъла винаги ни чака някоя новост, която ще промени всичко. То е нещо като надлъгване със самите себе си, така че да не се вживяваме много в провалите си, в пропилените си шансове, в изпуснатите си влакове.“

„… мечтите понякога се появяват на прага ти, но това става само ако си си направил труда да ги поканиш. Иначе може да бъдеш сигурен, че ще прекараш вечерта сам.“

„Мислим си, че нямаме нужда от никого, докато не забележим, че вече нямаме никого.“

„Ако още от дете не те научат да прегръщаш, после всичко става дяволски сложно.“

„За съжаление, животът ме научи, че никой никому не може да помогне. Спасяваме се сами, ако поискаме.“

„Учат ни на уравнения, стихотворения наизуст, имената на царе, но никой не ни обяснява как да се изправяме срещу страха си, как да приемаме разочарованията, откъде да намерим кураж, за да понесем болката.“

Идеално четиво. Препоръчвам.

В уютна и задушевна атмосфера премина варненското представяне на дебютния сборник с разкази „Цвят от глухарче“ на Олга Клисурова, провело се в събота. Председателката на сдружение „Пътуващите книги на Стара Загора“ и редакторката от „Аз чета“ Диляна Денева събраха публика в „Социалната чайна“ и влязоха в непривични роли, за да разкажат на гостите повече за изданието и историите, намерили...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/de-profundis-balgariya-stranata-kadeto-nas-normalnite-prodalzhavat-da-ni-schitat-za-ludi

Не било вярно, че в България мафията си има държава.

Айде, бе!

Ами достатъчно е само да подръпнете дори една нишка от цялата тъпа история, която се разиграва пред очите ни около ареста на някой си Митьо Очите и ще видите каква смрад и мръсна пяна, пълна с отговорни държавни мъже, ще ви залее. И как на едно място тук са набъркани наркодилъри и обикновени бандити с прокуратури, БеСеПе-та, ДеПеСе-та, депутати и общински съветници, почтени частни фирми на бивши и настоящи ченгета, плюс всякакви други черно-сиво-бели структури, оплетени наистина като тънки свински черва.

Но за да сме по-ясни в изложението, нека започнем с една кратка анкета:

Въпрос: Какво е общото между Митьо Очите, Хитьо Ушите, Питьо Устите и Гитьо Задниците?

Отговор: Общото между тях е същото като онова между Бенчо Бенчев, Тенчо Тенчев, Пенчо Пенчев и Генчо Генчев.

Въпрос: Какво значи това?

Отговор: Значи, че докато никой не рови из този боклук, общите неща между тях са всички чужди неща, до които се докопат в съдружие. Ако обаче някой понечи да разтръска крушата, оказва се, че между тях вече няма нищо общо и всеки се спасява поединично.

Тук, разбира се, не трябва да пропускаме все пак да споменем като общи за тях и някои наистина фрапиращи прояви на човещина, които хората от двете групи явно понякога си разменят.

Например, научаваме от първа ръка, че Фенчо Фенчев случайно взел, та срещнал съгражданина си Витьо Бъбреците насред Солун и, тъй като онзи изглеждал твърде болен, от човеколюбие го откарал право в Стамбул на доктор.
От една страна, разбираемо е човекът да изглежда болен. Не е лесно да те търси целия Интерпол, а ти да изглеждаш, сякаш всичко ти е наред. Освен това, не само адвокатите, но с времето и самите бандити научиха, че номерът с болестта понякога минава, особено пред такъв човеколюбив съд като българския, така че защо да не се подготвим с медицинските предварително.

Важните въпроси в случая обаче са други. Например убийте ме, но не мога да ви кажа защо човеколюбивият Кленчо Кленчев не е откарал господин Циците в по-близката до Солун София, където той нямаше дори да плаща за преглед, ако е редовно здравно регистриран. Или защо в Стамбул Ченчев не е настанил Битьо Мозъците направо в болницата, ами случайно се е обадил на трето лице да наеме то цели 3 стаи в хотел и все пак – нито една от тях на името на господин Веждите. Или на Очите беше. Или на каквото там пише в съответния паспорт.

И накрая – по каква още по-голяма случайност въпросният Дренчо Дренчев се оказва на мястото на ареста, точно когато турската полиция арестува господин Бъбреците.

Когото, разбира се, Менчо Менчев, който мени версиите си като „Ролс-Ройс”-и или изобщо не познава /версия 1/, или познава, но само се поздравяват понякога /версия 2/, или пък са съдружници в някаква кристално чиста иначе охранителна фирма. Тоест, делят си паричките, но анонимно и без взаимни услуги…..

Айде, бе! В тия кръгове, както е известно, това не става. Никой там не дели с теб пари бадева, без да му свършиш някоя и друга работа. То и в нормалния живот е така, ама в ненормалния е още по-така – пакетче ли ще пренесеш, с подходящите хора ли ще ме свържеш, високите с ниските места на властта ли ще събереш случайно на една и съща маса да пият кафе…..но няма как да минеш без нищо.

Освен това, интересна е ситуацията и със спомената честна охранителна фирма, към която и двамата имат отношение. Както стана ясно от репортажа по темата на Нова тв, „шефът на фирмата е бивш полицай, синът му е зам.шеф на бургаския затвор, а дъщеря му е юристконсулт към ОД на МВР- Бургас.”

Не, че има нещо лошо в това. Освен че най-нормалният въпрос в случая е как хора на закона работят пряко с хора от обратната страна на закона – доколкото въпросният Митьо Ноктите е бил дори не обикновен външен консултант, а цял мениджър във фирмата…..

Така, де, истината е, че всички споменати дотук типове изобщо не ме интересуват. И никой нормален българин не би трябвало да се интересува от тях. И не би трябвало да знае имената им, които май наистина са Легион. В един свят, където има върховенство на закона, част от тях отдавна щяха да гният в затвора, а другите – в калта на общественото дъно, защото на тъпите галоши там им е мястото.
Но тук е България и много неща стават по чудодеен начин.

Прокуратурата подгонила някой си Митьо Очите. Защо го е подгонила обаче? Цитирам: „На 2 август Специализираната прокуратура разби организирана престъпна група, която в продължителен период от време се е занимавала с изнудване, палежи, телесни повреди”.

Какво означава „продължителен период от време”, не е много ясно. При всички случаи обаче е ясно, че цялата работа е свършена адски некадърно, след като „продължителен период от време” наблюдаваш какво става и накрая, когато „разбиваш” самата група, не пипваш нейния тартор.
Смешна работа. И жалка.

Освен това съществува и логичното питане – откога започва този „продължителен период от време”. Дали случайно не е от момента, когато господин Очите бе сгащен и пуснат последния път или е от още по-рано. Да, както знаем, вместо да го вкара за малко поне на топло, че да отдъхнат Бургас и околностите, същата тази компетентна прокуратура или някоя друга, още по-компетентна, се споразумя с него.

Знаете ли какво, граждани, в българското законодателство, което изначално съществува не в полза на истината и справедливостта, а на магистрата и престъпника, има тази възможност за споразумение, която прави нещата със законодателството ни още по-безумни, отколкото и без това са.

Още повече, като гледам, процедурата за споразумение се ползва доста ефективно от „правоимащите”, тоест, от прокурорите в съгласие с бандитите.

Да не говорим за приноса в тази каша и на всички безименни полицаи, следователи и прочие тути-кванти в родното МВР, които не могат да си намерят шапките, дори те да са им заковани на главата.

Ето защо на моменти всички имаме усещането, че живеем в знаменитото стихотворение на Борис Христов, където самотният човек просто „лови мухите и ги пуска”.

Най-тъпото е, че ние като целокупен народ плащаме луди пари на всички тези типове уж да ни защитават, докато те реално извършват поредица от некадърни и безсмислени, а много често – напълно вредни от обществена гледна точка упражнения по борба с престъпността.

Именно тук, в правоохранителната и правораздавателната система, е едната „врата у поле”, през която мафията си контролира държавата. Другата е отсреща, в полето на политиката.
Ако не сме го знаели, сега, в случая с Кенчо Кенчев, научаваме как това се реализира на практика. Той бил, моля ви се, голям бизнесмен, но и много привързан към лявата идея човек. Искрено обичал левицата, затова спонсорирал безотчетно БСП с пари, чиито чет – 10, 20 или 50 хиляди, никой не знае. А може би и нула, ако вярваме на факта, че БСП не притежава никакви документи за дарения от въпросния човечец…..

Но, така или иначе, нищо че всъщност не ги е спонсорирал, червените от добро сърце го направили общински съветник – вероятно за да реализира някои от великите си идеи, които съвпадат с техните велики идеи…..

Така, де, щом не е на финансова основа любовта им, значи е на идейна.

В случая трябва да се отбележи непременно обаче, че да си бизнесмен, независимо малък или голям, и да си привърженик на лявата идея, се счита за сериозен абсурд навсякъде по света. Най-паче в България, където цялата „лява идея” се свежда до 2 неща – безпросветна любов към Русия и тъпа комунистическа мантра за връщане на страната в благодатните времена на изцяло държавната икономика, където частният бизнес не съществува.

Справка – последният пътеводен документ на БСП, скромно озаглавен „Визия за България”.
Ерго, за да си ляв честен частник тук, или трябва да си изключително тъп, което означава, че няма как да бъдеш и голям бизнесмен едновременно, или трябва да не си истински бизнесмен, а да си получил парите и възможностите си наготово. Срещу нещо, разбира се, както вече обяснихме по-горе.

Какво е въпросното нещо ли? Ами аз ако знаех, щях да отида и да се предложа да им го свърша, а те да ми платят достойно.

И, не, с парите нямаше да си купя „Ролс Ройс” или частен самолет и нямаше да ги пръскам, за да подпомагам изкукали социалистически партии.

Стига ми само тая награда – с цената на един голям, но добре платен компромис, да се махна завинаги от тази страна, където е възможно бандитите да управляват, безумците да благоденстват, а нас, нормалните, все още да ни считат за луди.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

 

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, в който днес ще се порашетаме преди да тръгнем към Айт Бен Хадду.

Приятно четене:

Из Уарзазат и ксара* Айт-Бен-Хадду

част десета на

Из Мароко с велосипед

Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.

Планът за днес е да посетим „Kasbah de Taourirt“

Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.

Между другото

„касба“ означава „цитадела“,

но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..

Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.

Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!

Сградата е скапан лабиринт

– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..

Като цяло е

туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно.

На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.

Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.

Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.

Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.

Пътем минахме през

магазинче за подправки,

Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.

В магазина за килими

се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.

Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара

да пием кафе в някакво заведение

Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.

Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.

Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…

На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.

Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..

Преди да се приберем решихме да се отбием

да хапнем в ресторантчето,

в което се бяхме натикали предната вечер…

…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.

Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.

От там – директно в хотела да почиваме.

Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…

Следобеда го изкарахме предимно в почивка.

Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.

Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.

На следващият ден ставаме късно и не бързаме.

Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.

По план искаме да стигнем само до известния Aint Ben Haddou (Айт Бен Хадду),

което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…

Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от

онова, дето прилича на нашите банички.

Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.

Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.

В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.

Уарзазат ни беше харесал

и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.

Но пътят ни чака..

Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.

Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.

За да се стигне до Айт Бен Хадду,

трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.

Известният Aït Benhaddou (Айт Бен Хадду)

Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.

Айт-Бен-Хадду, Мароко

Спряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.

Мяст о за бивак

намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.

Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.

По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..

Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.

Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.

Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.

Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.

За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.

По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

*Ксар – укрепено селище – бел.Ст.

Ако не ви се спи на палатка, ето изгодни предложения за спане около Айт Бен Хадду:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Много от нас мечтаят за скъпа спортна кола, с която да пътуват на дълги пътешествия и да изпреварват проблемите поне за известно време. Щом сте тук, със сигурност мечтаете за хубави книги, с които времето да минава неусетно, но все пак незабравимо. Ето я и правилната комбинация! През октомври Ferrari и TASCHEN пускат „ферарито на книгите“...