Ще ви покажа пример за създаването и развитието на подобни складове в три европейски страни, а именно Германия, Австрия и Швейцария. И ето как изглеждат наличните количества в тях по дни и по страни през настоящата 2018-та година (за по-...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Пожелай си звездите“ от Колин Коулман Издава: „Ибис“ Дата на публикуване: 09 октомври 2018 г. Превод: Вихра Манова Редакция:...

Пламен Асенов

Лятно или зимно часово време – какво да изберем?

Този сакрален въпрос, граждани, увисна със страшна сила над главите ни малко неочаквано. Явно обаче и напълно заслужено, след като изобщо имаме колебания по него.

Да, разбирам объркването на някои хора – близо 40 години разни шашкъни ни шашардисваха, като сменяха времето ката година, а сега още по-големи шашкъни ни изправиха пред избор, който сам по себе си няма никакъв смисъл.

По природа и по логика няма смисъл. И ще разберем това веднага, ако си дадем сметка, че на този свят няма лятно и зимно часово време, а има само едно – онова, което наричаме „зимно”; онова, според което човечеството живя някъде до към 70-те, когато започнаха експериментите; онова, което с пълно право можем да наречем „естествено време”, въпреки вътрешно антагонистичния характер на подобно определение.

Както го описа Волен Сидеров, става дума за „нормалното, астрономичното и от Бога даденото ни време”. Другото, „лятното”, наистина е от Лукаваго, една безсмислена човешка направа, която, както се видя, принесе доста вреди и нито една от изначално пропагандираните ползи.

Добре, де, хванахте ме. Да се цитира Волен в защита на каквато и да било нормална теза не е нормално. Но какво да направя, както знаем, в този свят понякога се получават флуктуации и чисто квантови събития избиват на повърхността. Щом има такива умни люде, които печелят пари само чрез съсредоточено търкане на картончета, защо и Волен веднъж в живота си да не уцели десетката, като изръси нещо наистина мъдро.

Но да се върнем на темата. Да, часовникът, времето по часовник, не е природна даденост, а човешка конвенция. В този смисъл – можем да си го променяме както си искаме. Или поне така изглежда.

Някой ще каже – същото е с календарите, вижте как стана преходът от Юлиански към Грегориански, малко време като мине, готово, никой вече не помни старото положение и не плаче за него.

Сравнението обаче не е коректно. За никой конкретен човек няма толкова голямо значение дали живее в пета или петдесета година, преди или след новата ера. Както знаем, по еврейския календар сега е година 5779 от сътворението на света, но това не пречи на евреите да бъдат в крак със света. Или дори крачка пред него.

Ако пък Френската революция не беше изяла децата си, според нейния календар сега щеше да бъде 225-та година. И така нататък, всичко това е свързано само с датиране на отминалите събития и не влияе пряко на всекидневието. Докато игричките с местенето на часовника напред и назад, са изцяло в сегашния момент, те имат отношение към всеки ден и час от краткия живот на всеки.

На всичкото отгоре, концепцията за времето, свързано с часовника, е едно от базисните открития, едно от великите постижения на човечеството. До него се стига след хилядолетия звездобройство и всякакви други научни и технически усилия, които са повод за гордост на цялото човечество.

И – да, хората не са се подписвали един по един под времевата конвенция, която можем да наречем „стандартна”, но са я приели за подходяща, ако не и за съвършена, именно защото тя отразява естествения ритъм на живота, с който всички сме не само пряко свързани, но и от който пряко зависим – ритъмът на Луна и Слънце, на ден и нощ, закодиран буквално в гените ни.

Освен това, продължавам да се чудя на кого в Брюксел му хрумна „гениалната” идея всяка европейска страна оттук нататък сама да решава дали да се придържа към сегашното „лятно” или да се върне към естественото „зимно” време. Явно този човек трябва да е или много тъп, или голям враг на ЕС, защото точно сега, в момент, когато Европа има нужда да използва всяка възможност, за да крепи разпадащото се единство, той отваря нови разделителни линии и буквално въвежда допълнителен хаос.

Защото представете си картинката – ние решаваме да сме в лятното, а Румъния и Гърция – в зимното часово време. Това означава, че в Атина и Букурещ слънцето ще изгрява един час по-рано, което е великанска глупост, след като се намираме на същия меридиан. И как ще синхронизираме, да речем, самолетните полети – особено онези, при които от тяхна територия натовските изтребители излитат да пазят и българското небе?

Ако Сърбия и Албания пък, които винаги са били един час след нас по „естествени” меридианни причини, също решат да останат в зимното време, тогава в Белград и Тирана, където още ще е тъмно като в нощен г..з, часовниците ще бият за закуска, заедно с тези в просветналите вече Букурещ и Атина.

В същото време адвокат Петър Славов от Гражданска платформа и Нова Република, когото иначе много уважавам заради неговите правилни законодателни инициативи през годините, този път защитава неправилната според мен теза, че България трябва да си остане в „лятното” време. Аргументите му са два: „Идеята се подкрепя от 84 процента от европейците и така денят ще е по-дълъг”.

Не знам, не знам. Подобни аргументи ми изглеждат малко слабички. Защото ако, да речем, 84 на сто от европейците кажат, че искат в ЕС да се въведе комунистическата система,  дали това ще е доказателство, че искането им е разумно и добро. Така де, нали се сещате – подобен процент мераклии не е трудно да се събере, само трябва в една масивна пропагандна кампания надлежно да им се обясни на хората, че при комунизма жените и всичко останало е не само общодостъпно, но и напълно безплатно. Кой в нашия консуматорски свят не би се навил на подобна красива опция…..

А ако пък въпросът опира точно до по-голямата дължина на деня, нека да направим така – Варна да мине към австралийско време, а Перник към калифорнийско. Тогава денят в България ще е практически безкраен и ще имаме цялото време на света за правене на типичните си глупости.

Но стига майтапи. Онова сериозното, което всъщност искам да кажа покрай въпроса за смяната на лятното и зимното часово време, е, че най-после сме в най-гъстата среда на демокрацията, защото попаднахме на тема, подходяща за провеждането на референдум.

Да, както знаете, аз съм лют противник на референдумите по принцип, доколкото като високомерен, гнил интелектуалец, смятам, че не може масата идиоти, само защото са преобладаващо количество, да казват какво да се прави в качествено отношение със света и да определят съдбата на всички, включително собствената си.

Нали се сещате защо не може? Ами точно защото са идиоти.

Няма как хората, които не знаят каква е разликата между президент и премиер, да гласуват да строи ли България АЕЦ „Белене” например или да не строи. За да гласуваш на референдум по такава силно специализирана тема, трябва да можеш да направиш информиран избор. А как ще направиш информиран избор, като си завършил заветния 8 клас, впрягайки целия си талант за четене, развит в първо отделение. И ако разбираш прочетеното колкото магаре, втренчено в ядрен реактор.

Та така, специално по нашите земи, смятам аз, референдумът е политически инструмент, противопоказен на светлото бъдеще на страната.

Смятах го обаче досега, докато възникна темата за смяната на времето, която намирам наистина подходяща да се проведе върху нея всенародно допитване.
Да, по тази тема всеки, от най-високият интелектуалец, до най-маргиналният тип, може наистина да има собствено мнение, което да тежи колкото мнението на всеки друг. Така е, защото всеки усеща промяната на времето с кожата си и, дори само по инстинкт, но трябва да е способен да прецени кое време е по-подходящо за него самия. Ако разбере какво го питат, естествено.

На всичкото отгоре, трябва да поясня, че на мен самия, извън логичните и, ако щете, леко сантиментални аргументи, преведени по-горе, ми е абсолютно безразлично дали ще живеем по „лятно” или по „зимно” време, тъй като май вече съм над тия неща и се опитвам да карам според някакъв собствен time. Тоест, в случай като този по-лесно бих могъл да преглътна, ако „волята на мнозинството” се окаже противна на моята.

Да, някои казват, че глупостта се е глупост, независимо от темата, но аз намирам, че глупостта все пак не е монолитна, а нюансирана – и нюансите крепят оптимизма ми. Иначе би било доста по-лесно човек да се гръмне – ако към депресиите от безумната смяна на времето, се прибави и отчаянието, че стената от глупост наоколо е изцяло и еднакво непробиваема.

Бурната реакция на Кремъл срещу признаването на Украинската църква за самостоятелна от страна на Патриарх Вартоломей за пореден път показа, че Москва се вбесява от събития, каквито смята, че само на нея са й позволени. Външният министър Лавров обвини решението на Гръцката патриаршия за “политизирано”, а Путин в същото време политизира във възможно най-висока степен реакцията си като свика висшият орган за правене на политика в държавата, какъвто е подчиненият му Съвет за национална сигурност. 

На политическия съвет в президентската цитадела, откъдето произтича властта на Руската православна църква, с о(б)съждането на  освобождаването на Украинската църква от вековната й московска зависимост се занимаваха фигурантите във властта, като премиера Медведев и парламентарните шефове на двете камари руската Дума Валентина Матвиенко и Антон Вайно. Последните двама поне са някаква фасада на демокрацията в страната, построена върху фалшивата концепция за “демократични избори” в Русия. Но какво търсят на “църковната територия” министърът на отбраната Серегей Шойгу и на вътрешните работи Владимир Колоколцев? С танкове и полиция ли ще се борят срещу откъсването на Украинската църква от руската опека?

Ами Сергей Наришкин, шефът на вътрешното разузнаване, какви указания е получил да се бори на руска територия с украинската църковна независимост? Виж за колегата му Александър Боротников, който командва руския шпионаж по света, е някак си по-разбираемо да обсъжда следващите си ходове след провала на руските разведчици в Гърция, изгонени от страната заради опити да се месят в делата на Гръцката православна църква. 

Този провал оправдава също и мобилизирането на вездесъщия министър на външните работи Сергей Лавров, смятан за втория по влияние в Русия политик, тъй като в западните медии изтече информация, според която американските служби са натрили носа на руските в Гърция, предоставяйки съответната информация на гръцките служби. Това едва ли би се случило, ако не беше руската  външна политика на конфронтация с целия свят.

“Най-забавно” – ако над руските управленски парадокси можеше да се посмеем-  изглежда обстоятелството, че на този форум е привикан и Сергей Иванов, чиято официална длъжност е да отговаря в президентската администрация за околната среда и транспорта. Трудно е да разгадаем загадъчната руска душа, обитаваща върха на Кремъл. Каква роля възлага на Иванов в това качество – да пази от украинско православно замърсяване руската околна среда и транспорта, може би?   

От съобщението по тази тема на президентския говорител Дмитрий Песков, цитирано от руски медии, не стана ясно само дали на съвета е бил поканен представител на самата руска православна църква. Ако е нямало такъв, това едва ли учудва когото и да било. Защото вече близо 4 века от времето на Петър Първи, когато той се самопровъзгласява за върховен глава на руското православие, тя никога не е била извън политиката. Което не пречи в днешно време да истеризира решението за украинската църковна независимост и да обявява отделянето на Украинската църква за “ нагла и агресивна намеса” от страна на патриарх Вартоломей.

Сергей Лавров беше цитиран да говори за “истерия” от страна на Украйна по този повод, макар по-скоро да става дума за радост и ирония, граничеща със сарказъм в изявлението на президента Порошенко. Той благодари на Путин за това, че неговата агресивна политика е довела до рязко увеличаване на подкрепата за членството на страната в ЕС и НАТО, която е била в пъти по-малка преди руската агресия от 2014 г. С обявяването на автокефалността на Украинската православна църква се слага край на вековната претенция на Русия да бъде Третия Рим, каза още украинският президент.

Истерията цари всъщност именно в покрусения от автогола си в Украйна “Трети Рим” . До този бумерангов удар по имперските претенции на Русия едва ли щеше да се стигне без Кремъл да форсира с агресията си желанието на украинската църква за независимост от Москва, където обичат “свободата” само в нейната българска форма ( т.е. окупация с претенция за “освобождение”). 

Небивала дори и по руските екстремни по своята разюзданост стандарти  пропагандна кампания се вихри в момента в Русия срещу Украйна и нейния народ . Руският опозиционен блогър Игор Яковенко описва медийната антиукраинска вакханалия с примери, които показват, че в днешна Русия са надминали отровната злоба на своя съветски прототип. В руските телевизии се води надпревара кой да надприказва конкуренцията с обиди спрямо самия украински народ. https://yakovenkoigor.blogspot.com/2018/10/227.html

Особено се отличава в тази дисциплина напоследък заместник-председателят на руската Дума Пьотър Толстой, който се прочу в България с циничното си изявление за напазаруваното от Русия българско Черноморие и намерението на руснаците да изкупят и останалата част от България. Толстой поведе съперниците си на телевизионния екран Соловьов и Кисельов в антиукраинското говорене, което не е лесно, отбелязва Яковенко, иронизирайки, че новото предаване на Толстой се казва “ Толстой. Воскресение”. 

Няма да е трудно да се намери и някой с фамилия Достоевски, който да си кръсти предването “Идиот”.Или друг с фамилия Горки, който да започне предаване “ На дъното”, надсмива се авторът.

За илюстрация Яковенко цитира Толстой да определя Украйна като недържава, а украинският народ да оприличава на безпризорна проститутка. Ставало дума за….руски народ, на когото плащат да се стане украински. В предаването си Толстой кани кресливи “експерти”, които обясняват, че украинците са по-лоши от фашистите в Германия, която поне била европейска държава, докато украинците закрили руските училища ( на което присъстваща украинска журналистка тихо отвърнала в залата сред публиката, че детето й учи в руско училище в Украйна, но водещият й изкрещял да си затваря устата). 

Както се вижда, в Русия цари свобода на слово(блудство)то, стига да е насочено към народа на Украйна, която Путин превърна със своята политика в най-омразната за пропагандата в Русия мишена на безкрайната имперска злоба. Яковенко демонстрира как се упражнява тази свобода на слово(блудство)то  с описание на руска агресивна телевизионна журналистика на чужд терен.

Авторът дава пример с руската журналистка  Олга Скабеева. На 10 октомври тя преследвала с микрофон украински евродепутати из кулоарите на Европарламента. Те обаче вкупом отказали да разговарят с нея. Накрая се видели в чудо и започнали да пеят украинския химн, а депутатът Александър Гончарено демонстративно си сложил зелени ръкавици за химическа противозащита, когато тя започнала да го провокира физически ( видно от снимката).

Само известният правозащитник още от съветско време Мустафа Джамилев, принуден да живее  в изгнание, се опитал да каже нещо на микрофона на Сабеева, но тя веднага го прекъснала с обяснение за зрителите, че той говори глупости в рамките на свободата на словото ( която, от нея да мине, тя за малко му предоставила).

От това руско огледало надничат мътно и български аналогии, но трябва да се отбележи, че тук все още не сме достигнали върховете на руските образци на слово(блудство)то. Има време. Само трябва да бъдат още малко насъскани срещу конкретен враг русофилстващите прислужници на московската пета колона и няма да се посрамят в катеренето до върховните постижение на своите батюшки и братушки. 

Share on Facebook

Една от най-отличителните тенденции в САЩ е разрастващият се дигитален аудиопазар, чиито приходи и дял от продажбите на издателствата се повишават стабилно всяка година. На встъпителната Конференция за аудиокниги в рамките на тазгодишния Франкфуртски панаир на книгата експертите отчетоха, че бумът на аудиоформата скоро ще добие глобални измерения, съобщава Publishers Weekly. Хенрик Линдвал, който е...

Тази е може би най-модерната тема, когато говорим за съдбата на Европейския съюз – Европа на нациите/отечествата. Възбудени очакваме изборите догодина, за да видим ще раздруса ли рамене тази Европа като Атлас и ще се изправи ли от своето унижение.

Има политически наблюдатели и академични политолози, за които „Европа на нациите“ и „Европа на отечествата“ са синоними. Аз обаче мисля, че това не е така и че разликата между двете е знаменателна.

Нацията е просвещенска абстракция, търсеща хабитат и оправдание за „гражданина“, какъвто не всеки човек желае да бъде. Отечеството от своя страна е умствено обозримият свят на човека и неговите обитатели. Отечеството е мислимо така, както е мислимо семейството – нещо затворено и завършено, което ни принадлежи и на което и ние принадлежим. Отечеството е много по-интимно от нацията.

Нацията е субектът на държавата, а отечеството е обектът на човека. То е конкретната обич към родината, близките и паметта за предците. В отминалите времена, когато хората все още са били способни да жертват живота си за нещо, то това е било семейството и отечеството, а не държавата и нацията. Днес тази способност е изчезнала.

Съвременният човек къде по-смътно, къде по-ясно осъзнава, че не може да продължава така, че трябва да направи спасителен завой и да се обърне към нещо истинско. За него е важно да избяга от своето безпътно състояние, но за да го направи, трябва да осъзнае как е стигнал до него.

Всичко започва от хуманизма, който внушава на човека, че сам той е ценност №1, мерило за всичко и най-висше същество във вселената. После идва Просвещението, създава култа към разума на това най-висше същество, за да постулира по-късно индустриалният 19 век, че не съществуват тайни, непостижими за дедукцията на Шерлок Холмс. С Просвещението идват и революциите, а с тях и гордият „гражданин“, на чието име днес наричаме гражданското общество, сиреч властта на неправителствените организации.

Гражданите усъвършенстват индустрията и преди всичко военната. Преживели кошмара на две невиждани до този момент войни, случили се за по-малко от половин век, европейците се заричат никога повече да не правят така, а да живеят в хармония, радост и ситост; избират за свой химн Шилеровата „Ода на радостта“. Идва еуфорията на 1960-те, когато всичко е позволено, насладата е издигната в култ, а всички хора са еднакви в свещения си стремеж да бъдат различни, неповторими и оригинални, да бъдат себе си!

Консуматорското общество достига своя апогей. То е толкова зряло и завършено, че мислителите от края 1990-те сполучливо рисуват неговия портрет. Рисуват манията по пресищането, по презадоволяването с високотехнологични играчки; вечното изобилие, модата и модернсостта, заради които изхвърляме годното, за да го заменим с модерното, вярвайки, че по този начин подкрепяме икономиката, създаваме препитание и работни места, но всъщност задоволяваме единствено мимолетната си суета в надпреварата по „оригиналност“ със себеподобните; рисуват кредитите, които отнемат радостта на търпеливо изстраданото придобиване и хвърлят сянката на съдия-изпълнителя върху близкото бъдеще на днешния щастлив потребител; рисуват развлечението и забавлението като върховно право на цивилизования човек; апологията на глупостта, неграмотността и кича, прогласявана от телевизията и рекламата; откровеното превръщане на лакомията и егоизма в ценности, в задължителни качества за прогреса на модерния човек.

Парадоксът на консуматора е, че колкото е по-свободен, колкото е по-богат, колкото е по-защитен, вместо да става все по-мъдър, добър и великодушен, става все по-инфантилен, дребнав и егоистичен. Цупи се и тропа с краче, когато животът се забави да му поднесе поредната лъскава играчка, за която консуматорът твърдо вярва, че му се полага по право, и поради това е неспособен да бъде благодарен. Парадоксът идва оттам, че свободата на консуматора не е истинска свобода, богатството му не е истинско богатство и безопасността му не е истинска безопасност.

Днес, 20 години по-късно нищо не се е променило, сякаш онези мислители са мислили напразно. Само се появиха нови заклинания. Защо, защо никой не взе поука, защо нищо не се промени за цели 20 години? Защото изследователите на консуматорството от 1990-те чудесно описаха падналото състояние на човека, но не събраха смелост да посочат причините от страх, че модерното човечество ще да ги остракира незабавно.

Защото днес, когато възторжено и просълзено европейците пеят своя химн „Ода на радостта“, никога не стигат до припева:

Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог – там Бог е буден:
Кой чела ви свежда, люде?
Чувате ли божи зов?
Там над звездния покров,
Над звездите, Бог е буден!

Ето това е радостта, която Одата на Шилер възпява. Ето това е радостта, която европейците изгубиха и сега отчаяно търсят с какво да заместят, за да се върнат на пиедестала на старото си величие. Но радостта от презокеанския круиз с пращящите под тежестта на деликатесите шведски маси ни най-малко не може да се сравни с радостта от усещането, че „над звездите Бог е буден“.

Причината за целия европейски маразъм, сплин, хандра и съклет, за фрустрацията от безперспективността, е отпадането от Бога или поне от идеята за някакъв бог. Казват: „днешният човек е неспособен на саможертва, защото не признава нищо за по-важно от себе си“. А кое е това „нещо“, което е по-голямо и по-важно от човека и носи по-устойчив смисъл от мимолетните му купени на кредит дрънкулки, които утре даже няма да са модерни?

Търсенето на това „нещо“ не спира, защото човек по природа е двуделен – състои се от материална и нематериална част. И двете части се нуждаят от грижи. Занемарената нематериална част ражда копнежът по магии и хороскопи, по екзотични учения и философии, вярата в извънземни и екстрасенси, ражда дори и ревностният атеизъм, който си е обикновен религиозен фанатизъм от най-примитивен вид.

Но има разлика между истинските ценности и илюзиите. Илюзиите са храна, която не засища. У всяко творение има заложен стремеж към неговия Творец, но милиони съвременни творения търсят Твореца си там, където знаят, че не е. По същия начин се мъчат да повярват, че щастието е в новия голям телевизор, модерните слънчеви очила или екскурзиите в далечни страни, но душата им, макар и затрупана и задушена под хилядите вещи, знае, че щастието не е там и се мъчи.

Ако човекът продължи да бъде нещастен под фантастичното си външно благополучие, ако продължи да живее без истински смисъл и без да вижда цел на съществуването си, то той ще деградира до някакво едро възрастно дете, капризно и проклето, безотговорно и по глупашки невинно, и в крайна сметка ще се унищожи.

Ето това са проблемите на европееца, а не откъде ще минава руският газ. Това е смисълът на големия спор дали Европа да е федерална или на нациите/отечествата.

Европа ще се спаси. И ще го направи, осъзнавайки себе си като едно голямо пространство на отечествата, отечество на отечествата – църква в онзи смисъл, в който всеки член на тялото не е безсмислена сама по себе си частица, а носи и изразява неговата завършена цялост.

Отдавайки дължимото на отечеството, човекът ще признае, че той не е центърът на света и ще престане да бъде глупак. Отечеството е като семейството – идеал, за който си заслужава да жертваш личния си уют и забавление.

Не случайно последните яростни защитници на консуматорството атакуват именно семейството и отечеството, искат да заменят семейството с фондации, а отечеството с региони. Те знаят, че тези две неща поддържат жив човека дори у най-затъпелия кретен пред телевизора.

Европа трябва да е единна (федерална), за да имаме поне този достъп до информация, култура и здравеопазване, който ни се предлага по подразбиране. Но не като обща нация, защото това е невъзможно, а като общо отечество, в което всеки пази своята цялост и се възхищава от целостта и завършеността на другия. Точно както семейството се състои от завършени личности, така и Европа трябва да се състои от завършени отечества, за да е цяла.

Отечеството е смисъл. А да имаш нещо извън себе си, което те осмисля, означава да имаш цел и устременост. Имаш ли тях, вече си направил първата крачка към своето вечно битие на бог по благодат. Св. Василий Велики казва: „Човекът е твар, получила заповед да стане бог“. Да помислим за това, преди да заровим за пореден път глава в хладилника. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet