На 4 декември 2018 г. стана известно решението на  Съда за правата на човека  по дело Magyar Jeti Zrt v. Hungary 

Фактите

През септември 2013 г. група футболни фенове по пътя си от Унгария към Румъния спира в начално училище в Унгария с  предимно ромски ученици. Феновете правят расистки забележки. Ръководителят на местното ромско-малцинствено самоуправление дава интервю на ромска медия, като асоциира футболните фенове с унгарската политическа партия  Jobbik, която сама по себе си често се свързва с антиромски предразсъдъци. Уебсайтът http://www.444.hu публикува статия за събитието с връзка към  интервюто в YouTube. Jobbik  съди собственика на уебсайта (и други, включително кмета) за нарушаване на репутацията му и печели делото.

Собственикът на 444.hu се обръща към Съда за правата на човека с искане да се установи нарушение на чл.10 ЕКПЧ, свобода на изразяване.

Становища

В становища по делото Buzzfeed, Electronic Frontier Foundation, проф. Лорна Уудс и др. заявяват, че хипервръзката дава възможност съдържанието да бъде доставено по-бързо и лесно,  освен това позволява на читателите да проверяват за себе си оригиналните източници на журналистическото съдържание и по този начин да проверяват верността на публикацията. Хипервръзката също така насърчава разнообразието в медиите. Налагането на стриктна отговорност за хипервръзка има смразяващ ефект, тъй като журналистите не са  в състояние винаги да проверят законността на съдържанието на всички свързани страници и вследствие на това те биха се въздържали от тази техника на докладване в бъдеще. Освен това съдържанието, към което води хипервръзка,  може да бъде променено, така че да престане да бъде законно – и е   неразумно да се държи отговорен журналистът, който е сложил връзката.   Дизайнът на интернет е предпоставка за   свободно свързване на информация. Хипервръзките сами по себе си не са предназначени да представляват изявления  и хипервръзка не означава непременно одобрение. Хипервръзките просто посочват други страници или уеб ресурси, чието съдържание може и да се промени след първата хипервръзка, която се публикува.

Налагането на санкция означава   да се приеме, че всяка хипервръзка  сочи съдържание, което  медиите  могат да проверят.

Mozilla Foundation и Mozilla Corporation (заедно Mozilla) твърдят, че единствената цел на хипервръзките е да позволят на читателите да навигират към и от информация. Хипервръзките са технически и автоматични средства за потребителите да имат достъп до информация, намираща се другаде, и не могат да се считат за публикуване на тази информация. Ограничението на използването на хипервръзки би подкопало самата цел на световната мрежа да направи информацията достъпна, като я свърже помежду си. Как хората биха могли да предават информация в неопределения брой на съществуващите днес уеб страници, ако хипервръзката би могла да води до отговорност. [ 53.]

Европейският институт за информационно общество заявява, че хипервръзките са основен инструмент за цифрова навигация: те позволяват незабавен достъп до други текстове, за разлика от традиционните цитати.  Хипервръзките допринасят за развитието на нови медии и осигуряват повече а) интерактивност между журналисти и читатели, б) доверие – чрез даване на контекст, факти и източници за подкрепа на информацията, в) прозрачност, като позволяват на читателите да проследят процеса на отчитане и събиране на новини,  г) критично четене, като позволява на журналисти и читатели да сравняват контрастни източници. Хипервръзките позволяват не-редакционна децентрализирана реч, която допълва ролята на наблюдател, традиционно свързана с основните медии. Прилагането на строги правила за отговорност за хипервръзки неизбежно ще доведе до самоцензуриране. [54.]

Вижда се – богата аргументация в тази посока.

Съдът

Съдът отбелязва, че практиката на националните съдилища освобождава издателите от гражданска отговорност за възпроизвеждане на материали от  пресконференции, ако по обективен и обективен начин предоставят данни от публичен интерес [подобна разпоредба у нас в ЗРТ за освобождаване от отговорност при възпроизвеждане на определени официални източници, но т.4 – при републикуване – беше отменена] [71]

Самата цел на хипервръзките е чрез насочване към други страници и уеб ресурси да се даде възможност на интернет потребителите да навигират до и от материали в мрежа, характеризираща се с наличието на огромно количество информация. Хипервръзките допринасят за безпрепятственото функциониране на интернет, като  правят информацията достъпна чрез свързване между отделните източници. [73].

Хипервръзките […] не представят свързани  изявления  и не съобщават съдържание, а само привличат вниманието на читателите към съществуването на материал на друг уебсайт.[74].

Лицето, което се позовава на информация чрез хипервръзка, не упражнява контрол върху съдържанието на уебсайта, към който хипервръзката дава достъп, което може да бъде променено след създаването на връзката [75].

Следователно, като се имат предвид особеностите на хипервръзките, Съдът не може да се съгласи с подхода на местните съдилища, който се състои в това да се приравни самото публикуване на хипервръзка с разпространението на клеветническата информация, което автоматично води до отговорност за самото съдържание. Той по-скоро счита, че въпросът дали публикуването на хипервръзка може основателно от гледна точка на член 10 да породи такава отговорност изисква индивидуална оценка във всеки отделен случай, като се имат предвид редица елементи.[76].

Съдът идентифицира по-специално следните аспекти, които са от значение за анализ на отговорността : i) има ли одобрение на оспорваното съдържание; (ii) има ли повторение на оспореното съдържание (без одобрение); (iii) кой включва хипервръзката; (iv) известно ли е и би ли могло да бъде известно според разумни критерии, че оспорваното съдържание е клеветническо или по друг начин незаконно; (v) медията действа ли добросъвестно, като уважава етиката на журналистиката и изпълнява дължимата грижа, която се очаква в отговорната журналистика? [77].

В конкретния случай Съдът отбелязва, че има препратка към интервю в YouTube  без допълнителни коментари или повтаряне дори на части от самото  интервю.  Никъде в статията авторът не е посочил по никакъв начин, че изявленията, достъпни чрез хипервръзката, са верни или че е одобрил хипервръзката или е поел отговорност за нея. Нито пък използва хипервръзката в контекст, който сам по себе си съдържа клеветнически смисъл.  Оспорваната статия не представлява потвърждение на обвиненото съдържание.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

Няма как да не напомня сложностите според практиката на Съда на ЕС, вж решението на Съда на ЕС по дело С –  160/15 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия)  в рамките на производство по дело GS Media BV срещу Sanoma Media Netherlands BV, Playboy Enterprises International Inc.,Britt Geertruida Dekker.

Вярно: добре е да има практика и в двете правни рамки – международна и право на ЕС, има богата експертна аргументация към новото решение – това като положителна страна – но, както в други случаи (отговорност на посредниците),  се отваря работа по анализиране на съответствието на подхода в двете правни рамки.

Творбите на Уилям Шекспир са вечни не само заради гения, който ги е родил, и общочовешките теми, заложини между редовете им, а и заради многобройните адаптации, на които се радват до ден днешен. Всяко следващо поколение ги интерпретира по свой собствен начин – от тийнейджърски филми, през мюзикъли и истории за японски воини, та чак до научна...

Here is interesting project of KIDS ARCHITECTURE WORKSHOP in Sofia – Winter Fairy Tale. Аttached is a template file for the cardboard boxes: template -box:      see more:  

Малко повече от месец, след като на пазара се появи биографичната книга „Христо Стоичков. Историята“, най-великият български футболист на ХХ век е подготвил нова изненада на феновете. Христо Стоичков ще донесе в България оригиналната статуетка на Златната топка, която списание „Франс Футбол“ му връчи през 1994 г. Тя ще бъде с него в пет града в страната по време на...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-dvama-balgarski-prezidenti-peyat-na-edin-glas-v-podkrepa-na-ruskiya-interes

Двама български президенти пеят на един глас в подкрепа на руския интерес.
Е, добре, де, не съм толкова сведущ в музиката, може и на два гласа да пеят, хората, но при всички случаи песента е една и съща. Тя е посветена на руския газопровод „Турски поток”, дето най-после ще мине през България, за да стигне до „приятелите на Путин в Европа”. Иху-у-у-у!

Тази история с руския поток, дето е турски, е същата като онази от комунистическите времена, когато турското кафе беше виетнамско.

Манипулацията е елементарна, но да я припомня за всеки случай, щото като общество много забравяме напоследък. Работата се състои в следното – пред Брюксел нещата се представят така, че руският газ, след като мине през Турция, едва ли не се пречиства душевно и телесно. Той влиза в Европа като турски газ и така доставките на всички страни по пътя му вече са диверсифицирани като с магическа пръчка.

Нищо такова няма, разбира се. Това е същият руски газ, който, доколкото става ясно дори от съкровените признания на „енергийния експерт” Атанас Тасев, ще пътува по тръбата при цени и условия, поставени от руснаците в договори, сключени със самите  руснаци. Ако трябва да сме точни, това също е тръба, увенчана с кокетно политическо кранче, което се държи…..познахте…..пак от руснаците.

Но все пак ще е турски потокът, де, щото такова му е името!

Това е поредният тъп начин да се заобиколят ограниченията, които Брюксел може да наложи на този пореден опит за газопровод, който да заобиколи Украйна от юг и да повиши допълнително енергийната и политическата зависимост на Европа от Русия. Ограничения във връзка с единната европейска енергийна стратегия и във връзка с все по-силните европейски страхове от нарастващата руска агресивност.

Но може и да не бъдат наложени ограничения този път, знае ли човек. Защото ако Брюксел продължава да си затваря очите за общоевропейските вреди от руския газ от „Северен поток”, а реагира негативно на тези от „Турски поток”, разни мечтатели по нашите земи веднага остро ще му напомнят, че не трябва да има двойни стандарти, а трябва надлежно да си затваря очите и за руския газ от Юг.

Но да се върнем на нашите двама вдъхновени певци, които песни пеят в защита на руския газ.

Кои са те, вероятно се досещате – имам предвид уж вече действащия президент Румен Радев и уж вече бездействащия президент Георги Първанов.

В последните дни те и двамата се показаха изключително въодушевени от възможността тръбата на тъй наречения „Турски поток” да мине точно през България и изключително загрижени, че това може да не се случи заради предразсъдъците на гадната Европа.

В това отношение Румен Радев се показа откровено невъздържан и използва изключително недипломатичен език.

На среща в Катовице, посветена на климатичните промени, той настоя, че България трябва да има „сигурна и предсказуема енергия” и заяви: „Европа може много да ни помогне, ако не създава пречки, както в миналото, за доставка на руски газ в Европа. Да вземем „Турски поток” – но и пряка доставка към България и ЕС, „Български поток”, който да гарантира доставките в Европа”.

Да, бе, пак за някакъв фантастичен руски „Български поток” става дума…..

Имам чувството, че когато официално е дрънкал тези леко несвързани глупости, Радев е бил също толкова леко вдъхновен от някаква прекрасна полска водка, иначе няма как да се заплете чак дотам. Но пък така за мен е по-лесно да го коментирам.

Първо, дори самите руснаци вече не използват клишета като „сигурни и предсказуеми”, когато рекламират доставките си по света. Няма нужда, защото всички други до болка са наясно, че те не са такива. Търпят ги или по принуда, или под натиск, или защото сключването на договорите по места е в ръцете на могъщи проруски и пропарични клики и лобита. Какъвто, впрочем, е българският случай.

Второ, каква първична омраза и каква готовност да се изкриви истината звучи в израза на Румен Радев: „Европа може много да ни помогне, ако не създава пречки”.

Е, да, пречи проклетата Европа! Много пречи като народ да се гушнем под топлото крило на Кремъл и да заспим поредния си зимен сън за няколко стотин години – далеч от човешкия възход, но и далеч от затормозяващите грижи за себе си; далеч от морала, но и далеч от угнетяващата мисъл, че трябва да си умен, за да си истински човек. И т.н. далечини. Много удобен сън.

Трето, Европа в представите на Радев очевидно е нещо твърде глупаво, защото не знае собствения си интерес и не работи за него. А да бъде умна е толкова просто: първо взима акъл от самия Румен Радев, веднага след това взима руски газ от Кремъл и – пей, сърце!

Четвърто, забелязвам, че някои от най-впечатляващите си президентски гафове по руска линия Румен Радев прави в изказвания точно насред Полша.

Защо е така – голяма загадка е това, граждани. Може би някоя красива полякиня предразполага Радев и в душата му се отваря специална клапа, заради която говори искрено, казва си всичко, което чувства като любов към Русия, а не се мъчи да говори каквото трябва като нормален президент. Но пък не вярвам да има полякиня в ролята на муза, защото знаем, че Деси е умна и си държи човека на къса каишка.

Дали пък Радев не смята, че ако критикува Европа точно в Полша, ще срещне подкрепа, доколкото поляците за момента са в известен конфликт с официален Брюксел или обратно. Ама и това не се връзва – дори за хора като него и неговите съветници е прекалено тъпо да лобират толкова активно за руския газ в страна, която преди време призова руснаците да си пренасят нефта с кофи.

Така че не знам какво да мисля. Във всеки случай, мисля, че чрез това си изказване българският президент не се показва като достоен човек на нивото на българския национален интерес, а се показа като недостоен човек на нивото на руския национален интерес.

Лошо! За нас лошо най-вече, той очевидно е претръпнал като дървен крак…..

Още по-претръпнал обаче е неговият колега Георги Първанов. Той уж вече не е никакъв, дори в политиката се оттегли далеч на заден план, но май сега, като видя наоколо пак да се размахва големият руски енергиен кокал, изведнъж скочи и се озъби.

Е, в България се озъби, не някъде из Европа. Него в Европа не го канеха, дори когато беше президент, а сега не е ясно дали изобщо ще го пуснат. И правилно, аз и в България не бих го пуснал заради твърде патриотичните му позиции.

Например тази, че „Турски поток” ще мине през България, „защото Русия има стратегически интерес от проекта”.

Ало-о, другарю Гоце, ма като козирувате на руснаците, айде да не се изпъвате чак като струна, че се притеснявам да не се секнете в кръста.

Значи какъв е българският интерес няма абсолютно никакво значение, щом руският е такъв. И той е „стратегически” при това. А каква му била стратегията – ами да стигне газът до „руските приятели в Европа – Сърбия, Унгария”. И защо България ще се грижи за кефа на руските приятели?

То бива откровеност, ама това идва малко ексик и веднага ми напомни потресаващия начин, по който вестник „Комерсант” съобщи неотдавна новината за маршрута на новия газопровод: „Газпром реши – „Турски поток” ще мине през България”.

Ама как така „Газпром” е решил, бе, колеги уж журналисти, че това не зависи ли преди всичко от самата България – дали тя иска, дали ще разреши, такива неща.

Да, знам, министър Теменужка Петкова остави дълбоки, срамни и незабравими следи от слуз, докато през последните години се влачеше като охлюв да проси руски газ в Москва и вероятно „Комерсант”, пък и Гоце, имат точно това предвид.

Но, слава, Богу, тази работа с газовите доставки не зависи нито от Петкова, нито от българския премиер, нито дори от българския президент, бивш или настоящ, а зависи от Брюксел. Брюксел има последната дума – но не защото е лош и ни суспендира суверенната власт, а защото там се отчита общият интерес на цялото ни европейско семейство по темата за енергийните отношения с руснаците. Включително нашият български интерес.

А ако някой от управляващите или от опозицията в България не иска да принадлежим повече на това семейство и настоява да се върнем при Кремъл като крепостни, да си го каже направо – не устата му да продължава да яде парите на Европа, докато душата му слугува на Русия.

Избори идват, избирателите ще решат.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Когато българската журналистика е напъдена в ъгъла от тъпоъгълника на властта, на която уж трябва да е четвъртата страна в демократичната фигура, не е странно, че на опразненото място се настаниха всякакви кандидати за журналистическа “ известност” – както стана известно от една пошловата реклама за набиране на журналист(к)и, тъкмо известността била най-привлекателното нещо в тази професия. 

Видя се от  печалното превъплъщаване Слави Трифонов в журналист. Безславният му опит да надприказва майстора на политическото шикалкавене Бойко Борисов, доказал умението си да печели на полето на популизма в рамките на не особено взискателната публика, е достатъчен повод за някои допълнителни разсъждения по тази тема. 

Не става дума само за “феномена Слави Трифонов” и опитите му да се меси в политиката от позицията на човек, който иначе си изкарва милионите от забавата. Той е подобие на други представители на шоубизнеса навсякъде по света. Някои са много успешни на това поприще като комикът Пепе Грило в Италия. Уж на шега, но след това наистина помете политическото статукво в тази високо цивилизована страна, страдаща хронично от политическа нестабилност както никоя друга европейска демокрация от десетилетия насам. 

Същият случай, от по-дребен калибър, но достатъчно симптоматичен, апелира към простотата на публиката чрез споменатото по-горе недоразумение с рекламния клип за набиране на журналист(к)и за студентската телевизия в София. Успял като актьор, но назначен за директор на медия кадър на киното и театъра, се чуди какво неправилно е направил в ролята на похотлив началник, който иска да направи известни кандидатстващите за неговата телевизия девойки. Не му е ясно главното: че претендиращата да бъде истинска журналистика не цели да шокира, а да информира и коментира. Т.е. не му е ясно, че не може да играе сериозно типажа на медийния директор, способен да оглави една истинска медия. 

Но и това не е всичко. С ерзац журналисти се пълни нишата, изпразнена от угасени  звезди, сред които напоследък се оказаха Ани Цолова и Милен Цветков, натирени с програмни хватки от Нова телевизия. Мълчанието на колегията ( ако изобщо можем да говорим за такава у нас) във връзка с изчезването им от звездния небосклон на телевизията оставя впечатлението, което ми е познато от личен опит, за някаква тиха (зло)радост от отстраняване на конкуренцията. Само че в случая с Милен Цветков се видя, че и конкуренция няма. Празнотата, оставена от неговото предаване, е запълнена със силаж, предлаган на публиката, таксувана като преживна. 

Ако трябва да съм искрен, става дума за двустранен процес. Наблюдаваме дифузия: бивши журналисти стават политици, а бивши политици, някои от които провалени, заминават с първия влак на олигархията на журналистическия фронт, въоръжени със самочувствието, че  като познавачи могат да коментират политиката по-добре от други ( защото са се провалили като политици?).  Все повече стават водещите на телевизионни предавания, които са бегълци от една армия в друга или казано на руски “перебежчици”. И обратното, напускането на журналистическия окоп заради комфорта да станеш говорител или служител в пресслужба, отдавна не е новина. Това е сбъднатата мечта на мнозина (бивши) журналисти. 

В първите години на демокрацията крак в това отношение повлече бившият главен редактор на в. “Демокрация” Волен Сидеров. Той рязко ритна стола на журналистиката и седна до шефа “Мултигруп” Илия Павлов на пресконференциите срещу журналистите ( а през 2005 г. в еуфорията си на новоизлюпен депутат вкупом ги заплаши с разправа в изборната нощ). След като босът на тази държава в държавата беше застрелян и проруската корпорация се разпадна Сидеров невъзмутимо се завърна на журналистическата трибуна и я употреби, за да нахлуе в политиката, изживявайки се едновременно с това и като телевизионен водещ.  Така той се превърна във вдъхновяващ пример за всеки от гласовитите бойци на шумния фронт, които тръбят без да им мигне екрана, че го правят от “принципни позиции”. 

Сред следовниците на Сидеров най-добър ученик в конвертирането на екранната пропагандна в изборен успех се оказа Николай Бареков. Да се чудим ли, че двамата се събраха и сега заплашват, че щели да се обединяват в името на консерватизма, т.е. пак заради принципи. Това е сценка по сценария на американския смешник Гручо Маркс, забавляващ публиката с репликата: “Имам си принципи, но ако не ви харесват, имам и други”.

Един истински консерватор не си сменя принципите, политическите съюзи и съзаклятия в зависимост от конюнктурата. Но в света на нашата полужурналистика и полуполитика двете липсващи половини от тяхната симбиоза определено правят единица. Тя е единица мярка за печалбата от съчетаването на две взаимно конкуриращи се в нормалните страни професии, като тази на политика и на коментиращия политика(та) журналист. 

Още много извращения в това отношение могат да бъдат припомнени. Например на пишещи от името на началника журналисти, като Георги Кадиев, подписал се като Илия Павлов под онази статия за гущера, на кого му се искаше наивниците да повярват, че гущероподобния му шеф си е скъсал опашката ( с организираната престъпност) . Или като заклетия русофил Иво Христов, който уж престана да бъде журналист в качеството си на началник на кабинета на президента Радев, но всъщност му пише прочувствените слова със зле прикрит кремълски акцент и творчеството му достига днес по този начин и чрез устатата на този мажоритарно овластен четец на неговите текстове до аудитория, за каквато преди не е сънувал.  

Някои пък, като Велислава Дърева, са си извоювали от домакините на телевизионните предавания привилегията да не я “разкриват” пред зрителите като несменяема част от ръководството на БСП през последните три десетилетия, а винаги да я представят като “журналист”. Но не от несвойствена за нея скромност, а явно поради (не)осъзната гузна съвест във връзка с всичко, което би трябвало да тежи на съвестта на най-дълго управлявалата партия в историята на България. 

Ще каже някой “е, това да беше най-голямата аномалия у нас…”. Може и да не е. Но само на пръв поглед. Защото през политиката и пропагандата се препират останалите дефицити на крехката ни демокрация, която страда от дезориентация и липса на посока. Тъкмо фалшивото позициониране на ключови играчи в политиката и в медиите постигна този ефект, който целеше да размива граници и да мъти водата, в която да  да се хващат електоралните шарани. 

Share on Facebook

Класация на Ozone.bg – 26 ноември – 2 декември 2018 г. 1. „Малка каменна топка“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 2. „Междупанелни войни“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 3. „Дневник от панелните блокове“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 4. „Наследството на Орхан“, Алин Оханесян, „Бард“ 5. „Твоят последен ден“, Даниел Кол, „Ера“ Класация...

Класация на Ozone.bg – 26 ноември – 2 декември 2018 г. 1. „Малка каменна топка“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 2. „Междупанелни войни“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 3. „Дневник от панелните блокове“, Никола Крумов, „Пощенска кутия за приказки“ 4. „Наследството на Орхан“, Алин Оханесян, „Бард“ 5. „Твоят последен ден“, Даниел Кол, „Ера“ Класация...