Президентът Радев се бори за доверието на Русия

http://ivo.bg/2018/12/08/%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d1%82%d1%8a%d1%82-%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b5%d0%b2-%d1%81%d0%b5-%d0%b1%d0%be%d1%80%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%b4%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b5%d1%82/

Американският социологически център “Пю” ( Pew Reseаrch Center ) публикува изследване сред 25 държави ( сред които България не попада) за отношението на хората по света към Русия и конкретно към нейния президент Путин. Резултатът е катастрофален за образа на руската държава и държавния й глава. Едва в 4 държави, водени от Филипините и Тунис, той е позитивен. https://www.dnevnik.bg/sviat/2018/12/08/3358579_putin_i_rusiia_ne_sa_haresvani_po_sveta_sochi/?ref=home_main_news

Тенденцията в чужбина да се гледа на Путин и Русия с все по-малко доверие се е засилила особено след руската окупация на Крим. При това изследването не отчита задълбочаването на това недоверие след вълната от прогонване на руски дипломати като резултат от скандала с отравянето на сем. Скрипал от руски агенти, действали на територията на Великобритания.

България може да не е изследвана от социолозите в това проучване, но подкрепеният на мажоритарните президентски избори от повече от милион български граждани Румен Радев даде пореден сигнал за втълпяваните от русофилщината обърнати с хастара нагоре нагласи на персони, като неговата. В интервю за БНТ президентът Радев се изказа в типичен за него дух спрямо Русия, изразявайки надежда да преодолеем нейното недоверие към нас.

Не трябва ли да бъде обратното? Не е ли редно президентът на България да  се безпокои повече за доверието на българите в държавата, която натовските съюзници определят като най-голямата заплаха за евроатлантическия свят? 

Иначе казано, на върха на нашата държава имаме човек, който пледира да угаждаме на Москва, за да не ни се сърди и гълчи, както самият той беше демонстративно нахокан от маскирания като руски патриарх полковник Гундяев.

Едно не може да се отрече на Радев: никакви лупинги не прави в преследването на целта си да се хареса на Кремъл. Последователен е в това отношение. Дори да се отклони за миг, както стана с присъединяването му към позицията на гостуващия полския президент Анджей Дуда в София, призовавайки за незабавно освобождаване на пленените от Русия украински моряци, бързо се поправя след това.  Сега вече твърдо отстоява опорната точка на Москва, че въпросното пленяване било свързано с украинската вътрешна политика. 

Румен Радев спечели доверието на мнозинството гласували на президентските избори България, за да ни съобщи сега, че всъщност се бори за доверието на Путин. Честито на измамените!

Share on Facebook

„Empire V“ по романа на Виктор Пелевин ще бъде първият филм, създаден с крипто инвестиции

http://azcheta.com/empire-v-po-romana-na-viktor-pelevin-shte-bade-parviyat-film-sazdaden-s-kripto-investitsii/

Филмовата адаптация по „Empire V“ (изд. „Парадокс“) на  Виктор Пелевин ще бъде първата лента, създадена чрез инвестиции в криптовалута. Продуцентският екип на филма обяви края на първичното монетно предлагане (ICO) на собствената криптовалута „баблос“, набирайки общо 32175 ETH или 3,5 млн. евро. Сумата е събрана от общо 145 инвеститори, но далеч не е последната стъпка – предстои „баблос“...

От жълтите жилетки в Париж до жълтите павета и жълтите книжки в София

http://ivo.bg/2018/12/08/%d0%be%d1%82-%d0%b6%d1%8a%d0%bb%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b6%d0%b8%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%ba%d0%b8-%d0%b2-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b6-%d0%b4%d0%be-%d0%b6%d1%8a%d0%bb%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf/

 

Между Париж и София има нещо общо, все пак.

Там протестират в жълто. Тук протестираме на жълтите павета.

Поради жълтите протести в Париж затварят Айфеловата кула, най-високия монументален знак във френската столица.

Еквивалентът на Айфеловата кула тук е Монументът на окупационната червена армия МОЧА. Той жълтее, както се вижда от руската дума моча, която не се нуждае от превод поне в шоплука, където тя се употребява като глагол, означаващ ходене по малка нужда. 

Човек обаче трябва да има “жълта книжка” у нас, за да си представи някакви си протести на жълтите павета могат да “затворят” МОЧА. Защото такова решение може да бъде взето само в червено – на Червения площад, който командва парада на съветската окупационна символика в България.

Share on Facebook

ПОЛИТИЧЕСКА АЛТЕРНАТИВА ЛИ? И ОТКЪДЕ ЩЕ СЕ ВЗЕМЕ ТЯ?

https://asenov2007.wordpress.com/2018/12/08/%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%b0%d0%bb%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%b2%d0%b0-%d0%bb%d0%b8-%d0%b8-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%8a%d0%b4%d0%b5-%d1%89/

Радио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ През последните години често се казва, че в българската политика „липсва реална алтернатива”. Какво означава това, истина ли е то и ако да, защо се стигна до тук – темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, три основни и няколко по-малки партии в парламента – това е картината на българския политически живот от 17 години насам. Но същото е и в други европейски страни – защо тогава в България се говори за липса на алтернатива?

– Проблемите са не в бройката, а в характера на партиите, Фили, и философията на политическата система. Въпреки че и в Европа 21 век все повече се превръща във Век на популизма, различията между традиционните партии все пак остават. Европейската социалдемокрация, макар да измести фокуса от неравенството към екологични и малцинствени проблеми, продължава да е за повече държава, а консерваторите – за по-малко. Съответно, според класическия израз, на власт, левицата щедро харчи парите, натрупани от десницата, а после се оттегля и чака натрупването на нови. При цялата условност на картината, в нея има баланс, в центъра на който обикновено са една или няколко либерални фармации. В България нещата не изглеждат така от 2001 насам.

– Защо, всъщност, не виждаме ли същото – лявата БСП и дясната ГЕРБ, либералната ДПС като главен балансьор и някои по-малки формации в същата роля през годините?

– Така щеше да бъде, ако БСП беше истинска лява партия, ГЕРБ истинска дясна, а ДПС – истинска либерална. Но те са такива само номинално. Да, и трите принадлежат към съответните европейски политически семейства, но с това се изчерпват различията между тях. Оттам нататък те са напълно еднакви – и не само защото всички произлизат пряко или косвено от някогашната БКП, но най-вече защото водещи в цялостното им поведение са популизма и реализацията на лични и групови интереси за сметка на всичко и всички останали.

– Но, ако нещата са така зле, защо Европа ги признава и работи с тях?

– Европа си затваря очите по три причини, Фили. Първо, популистките тенденции сред европейските партии също са силни. Второ – това е наличният материал, от Европа не могат да създадат нови партии в България. И трето – динамиката на европейската политика е такава, че работиш с каквото има, за да спечелиш на централно ниво, а после търпиш миризмата на камилата в периферията чрез изкуството на компромиса.

– Пламен, каза, че поведението на българските партии всъщност се свежда до ограбване на страната. Защо това изобщо е възможно?

– Управлението, познато като „след нас и потоп”, е възможно тук, защото отдавна има сякаш негласно споразумение новите управляващи да не търсят отговорност от старите, въпреки обещанията и заканите по време на предизборна кампания. Ако на някого това звучи като теория на конспирацията, нека прегледа начина,  по който страната се управлява през последните 17 години, от връщането на Симеон Сакскобургготски насам. Първо НДСВ управлява в коалиция с ДПС по най-грабителски начин. После те се съюзиха и с БСП, за да докарат България до ръба на поредната катастрофа. После НДСВ изчезна, замести го ГЕРБ и изкара два непълни мандата, прекъснати с улични протести, а сега, в третия мандат, крачат все по-уверено в същата посока. Между това БСП и ДПС се върнаха за кратко на власт чрез премиера Орешарски, само за да бъде и той пометен от улицата. Но в нито един от тези случаи никаква отговорност за огромните провали и хайдушкото ограбване на държавата, от никого на никого не беше потърсена. Това, Фили, е сериозно доказателство, че главните партии само се наричат така, че те не се интересуват от политическото в политиката, а са средища на котерийни интереси и краен популизъм. Разликите между тях са не в принципи и поведение, а в това кой клан ще награби повече, докато е на власт. И кой клан ще го смени.

– Друго доказателство вероятно е разочарованието от политиката, изразяващо се във все по-големия брой хора, които не гласуват?

– Така, е, Фили. В България отдавна има отлив от политиката чрез отказ от гласуване. Но също има и отказ на интелигенцията и хората от средната класа изобщо да участват в нея, за да не си цапат ръцете. Тъй като политиката не търпи вакуум обаче, тя все повече се пълни с хора посредствени, които говорят един език, дори когато се бият за някой по-голям кокал. Точно такъв процес наблюдаваме в момента. Управляващите от ГЕРБ искат да останат на власт, за да извлекат максимални ползи от евентуалното преминаване на поредната порция руски газ за Европа по южното направление, през тръбата, наречена „Турски поток”. Опозицията от БСП и ДПС обаче също иска да се топне в тази каца с мед. Те бяха твърде дълго извън властта, пък и смятат енергетиката и руските връзки за своя изконна територия, затова неистово се опитват да предизвикат предсрочни избори. Ето защо и атаките срещу управлението стават са все по-силни, въпреки че от чисто политическа гледна точка подобни усилия са безсмислени. Нали след 6 месеца предстоят избори за европейски парламент, които ще покажат реалното съотношение на силите. Но не политиката интересува политиците.

– Пламен, но къде изчезна българската политическа алтернатива? Какво стана например с отдавна очакваното обединение на тъй наречените „традиционни десни партии”?

– Те никога не са били истински, нормални в политическия смисъл десни партии, Фили, така че неслучайно сами си сложиха определението „традиционни”. То нищо не казва, но внушава представа за стабилност. Напълно фалшива представа, впрочем, доколкото това са малки формации, чиито главни различия се състоят в лични омрази и противоречиви обвързаности между техните лидери. Те са неспособни за действие, а докосването им преди време до отровното политическо тяло на ГЕРБ ги извади съвсем от играта. Нищо, че онзи ден лидерът на СДС излезе да се хвали как на европейските избори партията му ще бъде четвърта политическа сила. Точно подобни фантазии, впрочем, са не само поредното доказателство, че политическа алтернатива в България наистина няма, но също – че тя няма откъде да се появи, поне в обозримо бъдеще.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Държавата, Родината и мършата

http://sulla.bg/2018/12/08/4499.html

Несъмнено една от крилатите фрази, с които е просиял големият либерал, поет и депутат в Учредителното събрание – Дядо Славейков, е: „Не сме народ, а мърша“. Тя е крилата колкото поради собствената си експресивност, толкова и заради желанието, с което я цитира цялата българска интелигенция, желанието, с което я тиражира целият български елит през всичките 144 години от нейното изричане. И на народът не му остава нищо друго, освен да се държи като мърша, защото всеки възпитан народ слуша своите класици, интелигенция и елити.

Стана дума за това, докато пътувахме в автомобила на един телевизионен журналист из софийските привечерни задръствания на връщане от далечната му телевизия, до която в този час на деня таксита не стигат. „Често се чудя – каза той – откъде у нас тази унищожителна омраза към себе си! Това непрекъснато търсене на виновни и изкупителни жертви, това пълно отсъствие на национално самоуважение“.

Отговорих му, че знам: „Всичко идва от дефекта да се сливат понятията“, казах.

И наистина, човек много лесно слага знак за равенство между държавата и територията, между територията и природата, между природата и родината, между родината и народа. Така, ако има причини да мрази държавата, много лесно ще ги превърне в причини да мрази и народа, пък и всичко останало, което е отъждествил с нея.

Но откъде пък тази омраза към държавата?

Когато завършвах гимназия, бях от славния випуск „1300 години България“ (съответно от едноименния славен набор в казармата), тогава навсякъде се вееха конски опашки под пламенното ръководство на Людмила Живкова и в сянката на строящия се с ударни темпове НДК. Тогава много хора се смееха (пък и сега се смеят) как, видите ли, ние сме на цели 13 века, докато Щатите, например, имат-нямат 200 години. Смеят се, пропускайки да отбележат, че институциите на Щатите също са на има-няма 200 години, докато ние с 13-вековната древност само за последните 7 поколения имаме 4 различни конституции.

И още. В продължение на 653 от тези 1300 години (което си е баш половината) ние държава не сме имали. По-точно, имали сме, но тя е била или Византийската, или Османската империя, в което според мнозина няма нищо кой знае колко фатално, но някак обидно пада, когато се мъчиш да живееш със самочувствието на древен народ. В други 45 от тези 1300 години държавата беше репресивна и духовно извратена, доколкото атеизмът беше гръбнак на тоталитарната идеология, а социалистическият реализъм – основно и единствено направление в изкуството.

Що се отнася до годините, през които понастоящем нашите земи са били в границите на Византийската империя (патетично, но твърде неточно наричани „византийско робство“), аз поне нямам добра представа за вътрешната политика през тях. Знам само, че по това време глава на нашата църква е бил и бл. Теофилакт Охридски – забележителен духовник и богослов, написал житието на св. Климент Охридски.

Другите години без държавност, онези в границите на Османската империя, са по-близки до нас като време и по-драстични като ефект върху историята, икономиката, културата и народопсихологията. В тях не просто отсъства наша държава, но присъства чужда такава. И не само чужда, но и враждебна. Един народ-пастир идва, за да завладее друг народ, да го превърне в стадо и да го пасе с грижата на добър стопанин. В рамките на чуждата държава народът-стадо, дори и да не е в робско положение, все пак е с различен статут, който подчертава отчуждението му от държавата. Тази държава е негов враг. Ще го повторя на нов ред:

Тази държава е негов враг. Ако условно приемем, че поколенията се сменят на 20 години, то за цели 24 поколения българи държавата е била несъмнен враг – потискала ги е, тормозела ги е и е гледала само да взима от тях, без да им дава почти нищо. Като прибавим към тези поколения още осем от времето в границите на Византия, стават 32. Нека прибавим и още две от периода 1944-1989, за да закръглим поколенията на 34. За цели 34 поколения българи държавата, в която са живеели, на която са плащали данъци и за която вероятно и са воювали, е била враг.

Но защо държавата от периода на социализма да е враг на народа, нали си е съвсем нормална национална, българска държава? Не е като в другите два периода, когато е чужда. Да видим. Едно от първите мероприятия на тази национална българска държава е т. нар. „народен съд“, когато бива унищожена голяма част от интелигенцията, премахва се политическият плурализъм и се слага край на културното развитие, започнало в първите десетилетия на ХХ век със забележителни образци. Собствеността беше отнета от индустриалците и от обикновените граждани. На практика беше отнета и от селяните, макар да продължаваха проформа да я водят кооперативна. Собствеността е важна предпоставка за свободата. Собствеността е важен елемент от свободата, така че с национализацията социалистическата държава извърши атентат именно против самата свобода. След като отне парите и собствеността на хората, социалистическата държава скъса с нормалността в икономиката и докара петилетките от СССР. Това доведе до тежки дефицити и бедност. Да, някои хора все още въздишат по времената, когато са им подхвърляли жълти стотинки, без да работят, но това не означава, че не са били бедни, просто не са го осъзнавали, защото не е имало с какво да се сравняват. Този период беше и време, през което можеше да влезеш в затвора за разказване на политически вицове. Вярно, имаше и партийно-номенклатурна класа, живееща привилегировано, но тя получаваше всичко не от частната, а от държавната собственост, тоест можеше във всеки един момент да спре да го получава, а такова очакване развращава нравите (между другото, точно това е системата и в Османската империя). Наличието на такава класа още повече задълбочи омразата към държавата. Затова казваме, че и соц-държава е враг. Да повторим на нов ред:

Най-простата сметка показва, че за 34 поколения в продължение на общо седем века държавата е била враг на българите.

Как да обичаш такава държава? Как да приемаш институциите ѝ като нещо, създадено в твоя услуга и за твое удобство? Не можеш. Такава държава се мрази, такава държава се мами. Хайдутите от фолклорния епос не са по-различни от неосъзнатия анархист Андрешко, който въстава срещу институциите в лицето на съдия-изпълнителя. Всички те полагат упорити и целенасочени усилия да попречат на държавата да изпълни функциите си, защото са убедени, че тя работи против интересите им. Затова хайдутите и Андрешко са положителни литературни герои. Може би, когато мине достатъчно време, кредитните милионери и крадците на ДДС също ще станат положителни герои в народното съзнание. Има мутри, на които вече им пеят хайдушки песни бунтовни, защото са показали силата и смелостта да прецакат държавата.

И стигаме дотам, откъдето тръгнахме. Ако днес отъждествяваш територията с родината, а родината с държавата, при все че номинално са драматично различни неща, то много лесно можеш да подредиш в тази парадигма също така народа, обществото и отделния човек. Ама как! Нали досега разправяхме, че държавата е враг на обикновения човек! Е? Какво ви смущава? По пътя на омразата неминуемо забравяме откъде сме тръгнали, иначе нямаше да е така налудничаво. Обикновеният човек мрази другия обикновен човек, защото го брои за част от народа (мършата), тоест от държавата (врага). Човекът дотам мрази държавата, че стига до нейното отричане – „Няма държава!“. Как да няма, на кого плащаш (или отказваш да плащаш) данъци, кого псуваш пред парламента, чия администрация е „раздута“? Държава има, просто не искаш да я признаеш за своя, защото я мразиш. А я мразиш, понеже я броиш за враг и тя действително е такава в половината ти историческа памет. Държавата не е равна на хората, но се състои от хора. Институциите не са тъждествени с обществото, но чрез тях то функционира. Нещата са оплетени и ако от едно тръгне омразата, ще засегне всички останали. Ех, де да не ни се бяха случвали това „османско присъствие“ и този „реален социализъм“! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. СЕГА

Китайската компания Commsat към 2022 планира да създаде мрежа от спътници за IoT

http://www.spacenewsbg.com/news/08/December/2018/5123

Китайската иновационна компания Commsat е обявила за планове към 2022 да създаде на ниска околоземна орбита мрежа от 72 спътника за връзка , които ще осигуряват устойчива работа на устройства от IoT

Ура за Люба и екипа на Наградата!

http://smiling.webreality.org/blog/?p=9037

45197795_10155748038241129_7222864815423750144_nЛюбомира Велчева е винаги усмихната и мила, винаги с желание да помогне, с устрем да променя света, с внимание към детайла и е истински вдъхновяваща! Занимава се с различни каузи, като за днешния разговор с нея фокусът е върху Международната награда на херцога на Единбург – България, накратко Наградата. Защо и как Люба се занимава с това – още в първия въпрос става ясно. А защо сега правим това интервю – защото тази година за Щедрия вторник се включих лично в подкрепа на тази кауза и с усилия и с чудеса Наградата събраха нужната сума, за което и двете с Люба и екипа й сме много радостни и благодарни!

Как Люба и Наградата се намериха?
Преди повече от 5 години в Борисовата градина, на сладка раздумка с Тео Василев, който разказваше за програма, която помага на младежите да повярват повече в себе си, как да помагат на себе си, помагайки на другите и как всеки млад човек има нужда от добър пример и някой, който безусловно да вярва в тях (ние в Наградата ги наричаме Лидери). Тогава работех за голяма международна компания. Не е тайна, че бях и ухажвана от друга голяма международна компания. Замисляйки се, всичко сочеше, че това, за което Тео ми говореше е доста наивно, несигурно и предизвикателно начинание, особено в България. Аз бях на 27. Казах си сега или никога. Днес, обръщайки се назад, мисля че съм взела едно от най-разумните и смислени решения в живота си.

Разкажи ни, моля, за това чудо, което завихряте от много години – Наградата.
Наградата, както обичаме да казваме не е награда в материалния или финансов смисъл на думата, и това е само част от общоприетите разбирания, които се опитваме да разчупим. Наградата си ти! Това, което постигаш, с усилия, цели, които си поставяш в 4 основни направления (доброволчество, умения, физическа активност и приключение в природата), упоритост и постоянство, защото всяка седмица следва да отделяш поне час, за да постигаш целите си и не на последно място осъзнаване на цялото това преживяване, с помощта на опитен възрастен, който не те следи и контролира а е до теб, за да те подкрепя и да ти казва „Браво! Ти можеш!“. Ние вярваме, че ученето се случва и ИЗВЪН класната стая, а Наградата е нещото, което да те стимулира да го правиш повече и да го структурира в рамка, която да ти помага да го правиш още повече. Работим предимно с училища и неправителствени организации, вече в 21 града и 52 места, с над 650 младежи и над 350 обучени доброволци, предимно учители. Иска ни се Наградата да влезе и в бизнеса или най-малкото да изгради моста между него и училищата, защото ценностите ѝ предполагат изживяване, което да е запомнящо се за всички страни.

Кои младежи могат да се възползват от тези възможности и как се случва организацията?

Всички младежи на възраст 14-24 могат да се включат, разбира се като ни пишат и/или пък разкажат за Наградата на своя директор (ако са ученици) или пряк ръководител (ако са част от бизнес организация). От там следва среща, разговори и един вълшебен обучителен курс за техните бъдещи наставници (учители или колеги в офиса), в който разкриваме ценностите на Наградата и как тя може да послужи за структуриране на извънкласните дейности на учениците и свободното време на стажанти или служители под 24 г. Казано на кратко, да ни пишат в сайта или във Фейсбук страницата ни, ние ще направим останалото.

14034791_1710916492494507_4905233772154745955_n

Как премина акцията #ЩедърВторник тази година?

Бързо и изненадващо, дори за нас самите. Целта на Щедрия вторник е да стимулира и популяризира индивидуалното дарителство, като форма на гражданско участие и инвестиция в едно по-добро общество и бъдеще. Ние силно вярваме, че Наградата е чудесна инициатива в тази насока. И ако два дни преди крайния срок ни се струваше, че няма как да съберем остатъка от сумата, която бе почти половината, се появи Баба Коледа (както предпочита да я наричаме) и ни каза, че иска да дари остатъка. Ние не вярвахме, а тя настоя много. Та чудеса се случват не само по Коледа. Със събраните средства ще започнем работа с 5 нови училища още през февруари, което значи, че най-малко още 100 младежи ще се включат в Наградата в цяла България. Щедрият вторник ни даде и увереност, че има как да се случват нещата и ни мотивира и обнадежди за бъдещи такива кампании и инициативи, защото е хубаво да сме щедри, не само когато има кризи и лоши беди, а и когато си мечтаем за по-хубаво бъдеще!

Всичко това на теб самата какво носи?

На мен ми носи вяра! И откровено удоволствие. Не веднъж съм казвала, че Наградата (а и други инициативи, с които съм замесена) са моят протест спрямо, нещата, които не харесвам. Та вместо да мрънкам и да се оплаквам, реших, че е нужно да се действа и да се инвестира в човешкия потенциал. А каква по-добра инвестиция от тази в младите хора. Тези, които утре ще бъдат учителите на нашите деца, лекарите на нашите родители, управниците в нашата държава, регулировчиците и полицаите по нашите пътища, репортерите в екраните ни. Та смисъл ми носи. И вяра, че ИМА КАК!

Пожеланието ти към младите хора в България?

Ще си позволя да цитирам Курт Хан, който е един от идеолозите на Наградата (бил е ментор и учител на Принц Филип, който я учредява преди повече от 60 години). „В теб има повече от това, което си мислиш, че си!“ Аз ще добавя само, да се забавляват, правейки смислени, съграждащи и сътворяващи неща.

И към екипа на Наградата?

На екипа на Наградата и на всички доброволци, искам първо да Благодаря за отдадеността, предаността и усилията, които влагат в това начинание. Да им пожелая да са все така прекрасни и истински, да не спират да вярват, че ИМА КАК и, че чудеса се случват всеки ден. Ние самите сме доказателство за това твърдение </p>
				</div>

				<div class=

Китай упешно изведе в космоса лунната сонда 'Чанъе-4' , която трябва да осъществи първото в историята меко кацане на обратната страна на Луната

http://www.spacenewsbg.com/news/08/December/2018/5122

Китайската лунна сонда 'Чанъе-4' бе изстреляна в космоса в 2:23 на 8 дек (20:23 7 декември наше време) от космодрума Сичан в провинция Сичуан (Юго Западен Китай) с помоща на РН 'Чанчжен-3В'

Страници: 1

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване