Прибрах се, ей!

Писна ми от целия този хейт за София и столичния градски транспорт… Днес имах да свърша няколко задачи в различни точки на града и си казах: ще ползвам градски транспорт. Купих си и карта за деня, за 4 лева.

„Ей, за 4 лева ще се разцепя от градски транспорт!“, помислих си. И сякаш някой чу мисълта ми – наистина се разцепих. Но, да започна историята нормално: сканирах си баркода, влязох си, попътувах, свърших си работата, смених 2-3 автобуса и ето – стана време да си ходя към къщи. Наглед просто придвижване от „Дианабад“ до „Бели брези“, не би трябвало да отнеме много време.

Влязох в метростанцията и доближих баркода на „еднодневката“ си към четеца – „баркодът е отхвърлен“. „Сигурно се ползва другият код, иначе каква е логиката да има два баркода на една карта“, решавам. Обърнах я – същият резултат. Трети, четвърти, пети опит – баркодът е все така настоятелно отхвърлен. Въртя картата, допирам, натискам, доближавам, подпирам, сближавам, приближавам, отдалечавам и рязко приближавам, после плавно приближавам, след това лизвам, долепям, прилепям, побутвам, тикам, приклещвам, бутам и дори потупвам леко – пустият турникет постоянно ме отхвърля!

Поглеждам с надежда към лелката в кабинката, а тя, виждайки ме с отегчение и лека нотка съжаление казва:
— Ама Вие не знаете ли, че втория път баркодовете не работят?

Все едно баркодовете да не работят е най-нормалното и естествено нещо на света!

— Айде, минете от тук – влизам през входа за инвалидни колички, качвам се в метрото и се чудя къде да се прехвърля. Решавам бързо – ще сляза на стадион „Васил Левски“, от там само пресичам и се мятам на автобус 204.

Правя го, но на спирката чувам онова монотонно:

— Автобус. Двеста. И четири. Пристига, след. Двадесет. И пет. Минути.

25 минути?! Нормални ли сте?! Гледам и другите линии, които би трябвало да ми свършат работа – 22 мин., 24 мин., 19 мин… Поглеждам разписанието – след 20:00 ч. по зимно разписание се чака 25 минути. „Няма да стане, аз за толкова време ще стигна до НДК и ще си хвана трамвай 7…“, казвам си, правя няколко крачки и… Същият автобус 204, който трябваше да дойде след 25 минути ме подмина само след минута! Ей, как лети времето!

Изпускам го, но виждам, че 76 също е на спирката, втурвам се да го догоня, но шофьорът затваря вратата под носа ми, както и под заострените носове на двойка гърци. Не знам гръцки, но когато всяка втора дума е „гамото“, общо взето ти става ясно какво си мисли човекът.

Гърците спряха първото такси, размятат някакви банкноти, викат „ен-‘де-‘ка“, което така и не стана ясно „единадесет“ (εντεκα) ли е, „НДК“ ли е, но след 10-секунди „разговор“ с „копърката“ и поредното „гамото“, гърците закрачиха по „ремонтирания“ Граф Игнатиев. Аз също, но случайно видях идващ трамвай 18 и дори го ползвах за една спирка. Така, съвсем скоро се озовах пред спирката на тролей 9.

— Тролейбус. Девет. Пристига, след. Четиринадесет. Минути.

Е, можеше и по-зле да е. Чакайки, наблюдавам как група брадясали просяци разделят печалбата за деня по банкноти, а с монетите отиват и си купуват половин литър водка „Flirt“ за 3,50 лв. от близкия клек-шоп.

„Само в София можеш да си купиш бутилка твърд алкохол в супер-центъра за по-малко от 2 EUR…“, мисля си. А просяците застават пред входа на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и си правят импровизиран фотьойл от кашони и някакви други боклуци. Настаняват се както аз се настанявам на дивана вкъщи след тежък работен ден. Отварят бутилката с водка и изпиват съдържанието ѝ за по-малко време, отколкото шофьорът на 76-цата стоя на спирката. На около три метра от тях съм, но вонята на алкохол се усеща…

В този момент се дотътрят пеш и моите „приятели“ гърците. До същата спирка. Малко по-късно пристига и тролейбусът – стар „Икарус“ с фейслифт. Цялата „компания“ се качва вътре. Една окъсняла пенсионерка се опитва със засилка да преодолее високото стъпало на тролея, но не успява. Помагаме ѝ, аз и двамата просяци. Вратите се затварят с трясък, електромоторът забучава и тролеят потегля.

Имаше една реклама на Infiniti Q30, в която Стоичков философски завършваше с пловдивски диалект – „МиришИ на лукс“. Е, тук мирише на флирт. На водка „Flirt“. В целия тролей! Гърците и пенсионерката слизат на НДК, качват се група англичани…

Стигаме до Петте кьошета, но вместо по очаквания маршрут към бул. Прага, тролеят завива към Руски паметник. Аз се чудя какво става, но шофьорът веднага спира, излиза от кабината и изкрещява:

— До тука съм! Слизайте!

Просяците чинно слизат. Бабата, която едва се качи, веднагически скача от тролея с финеса на фигуристка, направила четворен лутц, а англичаните гледат неразбиращо като Уейн Рууни червения си картон на четвъртфинала през 2006 г. Шофьорът ги вижда и с непоколебимостта на съдията от същия този мач им посочва изхода на авторитетен английски:

— Аут!

Добрата новина – само пресичаме булеварда и след по-малко от пет минути идва нов тролей 9. Този път завива в правилната посока. Качваме се. Тук е топло и почти уютно. Син екран от системата за таксуване ни казва, че тя не работи и молят да ги извиним. Извинявам ги, искам само да се прибера час по-скоро.

Остатъкът от пътуването прекарвам взрян в една от снимките на фотоконкурса „Заедно стигаме по-далеч“, проведен през октомври 2017 г. Така казва поизбелелият плакат, залепен и късан няколко пъти върху иначе новото стъкло до вратата. Снимката на плаката пък е озаглавена „Веселият тролей“ – представлява столичен булевард, странна композиция от жици и светофарна уредба, както и стар „Икарус“ с виснал кабел под шофьора, който пък от своя страна се опитва да заходи за ляв завой. Гледам снимката и се чудя – защо пък точно „веселият“? После се сетих за една мисъл на Самюьл Смайлс – „Веселият човек създава за себе си весел свят, мрачният човек създава за себе си мрачен свят.“

София е един от градовете с най-много автомобили на човек от населението. Направо ви се чудя, уважаеми съграждани, защо е целият този хейт по градския транспорт. Карате си инфинититата и замърсявате въздуха, а само за 4 лева можете да се возите „инфинити“ в рамките на деня и да изживеете този букет от преживявания, аромати и весели тролеи…

„Дианабад“ – „Бели брези“. 7 километра за 2 часа и 15 мин. Средна скорост: 3,11 км/час. Какъв монорейл, Петре, какви пет, пардон, четири лева???

Прибрах се, ей!

Материалът Прибрах се, ей! е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

Прочети цялата новина http://feedproxy.google.com/~r/psabev/~3/jtwSKWDuzGY/

Свързани новини: