В Русия за истински мъж се смята “нормалният селянин”, а в България гражданите се обиждат на “селянин”

Не е изненада, че извън публичността руският президент Путин псува и то така, “че да ти смрази кръвта”, както се разбра от интервю на неговия говорител Дмитрий Песков, публикувано в сайта “Аргументи и факти”. http://www.aif.ru/politics/russia/dmitriy_peskov_11_vechera_v_kremle_razgar_rabochego_dnya

Да бъде “псуван” за това, че псува, е нещо, което само ще навлече псувни от страна на путинистите. При това най-вероятно на английски с вярното твърдение, че в американските филми се псува постоянно и да се изисква от руснаците нещо по-различно не е справедливо. Но, както обичат да казват самите руснаци, “кучето е заровено в детайлите” ( на казаното от Песков – на снимката). 

 

 

 

 

 

 

Запитан дали президентът понякога го ругае, Песков рапортува като истински нормален ординарец, доволен да услужи на Негово благородие, че на практика служи на Путин  за нещо като боксова круша, когато е ядосан. А пък неговата работа като прессекретар изисквала да си мълчи. Иначе за какво му е на Путин прессекретар?-остроумничи с усмивка прессекретарят.

(— Давайте не забывать, что я человек, который официально «несет пургу» (смеется). Чтобы застраховать себя от проколов, у пресс-секретаря есть только один выход: молчать. Но зачем тогда нужен пресс-секретарь)? 

По-интересна е следващата част от откровенията на Песков, който говори с възторг за своя началник като работохолик, за когото няма почивни дни и поради това се е записал в историята ( а иначе Путин не харесвал култа към личността му, например в Чечня, където са му нарекли столичен булевард). Потвърждавайки, че Путин псува, Песков използва стандартната похвала  за истинския мъж в Русия ( който трябва да псува): “нормальны мужик”.

(—  Могу лишь сказать, что, как любой нормальный мужик, он, конечно, может выразить свое негативное отношение к тому или иному человеку или процессу. Причем так, что кровь стынет).

Тук въпросите са два: поради каква друга причина Песков е получил разрешение да споделя тази интимна подробност, която би могъл с лекота да спести, ако той и началникът му в Кремъл не  разчитаха по този начин да се харесат на т.н. прости хора? Не е ли спадащият рейтинг на Владимир Владимирович поводът да му бъде помпан имиджът като на “човек от народа” , след всичките дългогодишни номера да бъде представян като супер герой, приспиващ тигър, летящ с жерави, гмуркаш се с батискаф и т.н.? 

Вторият въпрос е от т.н. общ характер. Става дума за израза “нормальны мужик”, който в днешна Русия е придобил особена хетеросексуална конотация. Ако искаш да се харесаш на масите като “истински мъж”, трябва са си “нормален селянин” в Русия.

Явно тази страна е дълбоко закрепостена в манталитетно отношение към селското си минало, което не е успяло в същото време да изтрие спомена за селянина като образец за “истински мъж”. 

У нас гражданите се обиждат един друг на “селянин”, а там се смята, че си истински мъж ако си истински селянин. При това в България имаме много, много повече основание да се гордеем с българския селянин, горд собственик на своя имот и съдба дори в годините на чуждото владичество, а не част от инвентара на помешчика, продаван като добитък  по волята на своята руски господар. 

Да се чудим ли, че в Русия проблемът с гражданското общество е далеч по-тежък отколкото в преминалата все пак през продължителен период на буржоазно европеизиране България?

Ето с тази огромна разлика между масата българи и масата току – що освободени (предимно на хартия) руски мужици се е сблъскала по нашите земи руската войска и администрация по време на войната с Турция ( 1877-1878). Именно тази пропаст се оказва решаваща за провала на руския план да превърне българите в още една “капка от славянското море” на руско подчинение. 

Руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко свидетелства, че обвиняваните от руските военни и от руската преса в страхливост българи всъщност са искали да се бият за свободата си, но къде ти руска подкрепа за нечие свободолюбие? 

“Защо така се страхувахме да въоръжим българите е тайна, която честно казано не можем да проумеем

Когато в Горна Студена дойдоха български представители с молба за оръжие, ние твърдо им отказахме ( тази “грешка” ще бъде поправена от Червената армия през септември 1944 г., която щедро снабдява побрани по съветски списъци българи с цел да убиват други, неудобни за окупаторите и съветизацията на България българи- бел. ИИ).

- Работата ще мине и без вас. Вървете и се занимавайте с мирновременни дела .

Народът не беше привлечен за участие в своето освобождение, напротив- доколкото беше възможно спираха пътя му към това и после го обвиняват. Бъдете справедливи, господа!

( Василий Немирович – Данченко, “Година на война” , стр. 570 )

За тези (в Русия), които така неблагоприятно се изказват за българите, има едно смекчаващо обстоятелство – те изразяват широко разпространени мнения”, е изречението, написано от друг руски военен кореспондент, Евгений Утин, на стр. 184 в неговите “Писма от България”. И още:

“Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, за да възпрем всенародно въстание на българите”. 

“…българският народ никога не се е примирявал с вековния гнет, а напротив, проявявал е изумителна упоритост за борба със своя заклет враг. Българският народ, изоставен без помощ, много пъти лъган в надеждите, които възлагал на други държави, включително и на Русия, лишен от всякакви средства за съпротива, е запазил своята традиция на национална независимост и свободата и през годините е дал безброй кървави жертви”

“Вместо да призовем българите към всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение” е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания”.

Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорана страна, занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на човешкото страдание и гладна смърт ( всъщност тази картина се превръща в реалност след руските отстъпления от бойното поле при неуспешния набег на Гурко на юг от Балкана, предизвикал масови жестокости спрямо изоставеното на произвола на османското отмъщение българско население – картината е описана от руските кореспонденти с покъртителни подробности – бел. ИИ). Нищо подобно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израснала царевица, прекрасни жита, големи стада овце, хора, които не просят в името на Христа ( широко разпространена практика в Русия – бел. ИИ). Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас. Недоумявахме”. (стр. 215)

“ Ако “благосъстоянието” на българския народ ни изненада, макар да нямаше нищо за чудене, една от причините беше, че при избухването на войната населението се отърва от хищните птици, които го нападаха всяка година в лицето на прекупвачи, турски чиновници и всякакви пазители на закона. В навечерието на войната хищниците искат или не, бяха оставили на мира жертвите си. Една година без насилие и изнудване за българите е достатъчна да си стъпят на краката. Затова ние не заварихме бедственото положение, което очаквахме, макар немотията им да смайваше. Без да схващаме причините за едно или друго, ние все се учудваме, но трябва да кажа, че нашето неразбиране беше колкото голямо, толкова и вредно, защото пораждаше студенината и абсолютно несправедливото недружелюбно отношение към българите”. (стр. 220)

“Кампанията още не беше започнала, едва бяха прозвучали първите изстрели, когато се чуха и първите упреци към интендантството. Те скоро се превърнаха в обвинения за злоупотреби и мошеничество и нарастваха crescendo и crescendo. Нашите вестници тутакси откликнаха на ехото от бойното поле и в кратък срок колоните им се изпълниха разнообразни факти на груба експлоатация  и най-системен грабеж.  В чуждестранните вестници и списания също излизаха, понякога със съчувствие друг път със злорадство, кореспонденции, които описваха в най-тъмни тонове злото, завладяло руската армия. Зло, наречено обир на държавата, което като море е заляло България”. ( стр. 291) 

“…вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни с Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за собствените си поражения и ги заставяха скъпо да платят за симпатията към нас. Ние така се отнасяхме към тях, че те, българите, никак не можеха да разчитат на нашето съчувствие. Какво беше отношението по време на Кримската война, се вижда от кратък пример , който цитира в своето известно съчинение генерал Модест Иванович Богданович, руски военен историк, автор на “Историята на Кримската война” .

В разказа си за обсада на Силистра авторът между другото пише: “Българите ни бяха съвършено предани и се стараеха безкрайно да докажат на русите, че са единоверци с нас…

Въпросът е как тогава ние се отплатихме на българите за тяхното старание и как се отнесохме към тях, когато за България настъпиха мрачни дни? Няколко страници по-нататък същият автор описва неочакваното сваляне на обсадата на Силистра и с красноречив пример описва нашето отношение към българите:  “…няколко хиляди семейства дойдоха при моста с каруци, с всичко, което бяха успели да вземат със себе си…Горчаков отпусна няколко часа за тяхното преминаване и българските обози се насочиха към моста….Привечер главнокомандващият реши да забрани по-нататъшното прехвърляне на българите, опасявайки се от бъркотия в случай на нощно нападение на турците. …Една българка, промъкнала се през кордона, прегърна коленете на главнокомандващия, умолявайки го да и разреши да премине с децата си на другия бряг на Дунав. Но нищо не можеше да промени решението на княз Горчаков и по моста продължи да преминава с големи промеждутъци само войска и само около сто български семейства бяха прехвърлени на лодки, подготвени за ранените”. ( стр. 180)

“ Реших да се позова на пример от войната през 1853 – 1856г., защото извънредно често слушам  за благодеянията , която Русия е изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата трагична съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме право да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.  За да обобщя, нека попитам: откъде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините.  Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов , която южните славяни изпитвали към нас. Народът е чужд на сантимента и не познава платоничната любов.  С любов той се отплаща само за наистина извършени услуги, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени. 

Нашите особености, формирани исторически, са друга причина за прекомерните ни изисквания за благодарност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на векове първо сме били унижавани под татарско робство, след това  - под вътрешно иго през московската епоха. Общувайки твърде близо с татарите , ние почти не сме чувствали нужда от самостоятелност. 

Някои реакционери, които прикриват лакейските си чувства и мисли зад паравана на нашата обществена незрялост и неподготвеност, са я представяли за чуждоземно чудо, неприложимо за самобитния руски народ. Това продължава и днес. ( авторът, разбира се, има предвид 19 век, но забележката му важи и за нашето време – бел. ИИ). По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. Ако искат – ще дадат, ако искат – няма, днес дали, утре взели. Обществото е така унизено, че подобни нрави минават за нормални. При такова отношение към естествените надежди на обществото, което, според самото него, е излязло от дивашкото състояние, е ясно, че по силата историческите легенди ние знаем само да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя пакост, ние малко помърморим, но и в мърморенето ни отеква благодарност за получения урок, както правят послушните деца. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас.  Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос. Така настояваме и продължаваме да изискваме благодарност от румънците, макар, честно казано, да не сме извършили Бог знае какви добрини към тях. Дори се сърдим, наричаме ги неблагодарни, защото не се възхищават на неща, които не биха възхитили никого, дори и нас. И от българите така от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея дори в дните, когато нашето покровителство им навлече бедите…” (стр. 182)

Който е имал търпението да достигне до края на цитатите, илюстриращи историческите корени на разминаването между Русия и България по гражданско-селска линия, може за финал да се запознае с още един коментар. Той е на читател, подписал се като “Горлум” под интервюто на Песков, във връзка със “смразяващите кръвта” псувни на Путин.

“На народа отдавна му се е смразила кръвта от резултатите от управлението на Владимир Владимирович Путин””

“Горлум

|

08:30

16.01.2019

“От результатов правления ВВП у народа уже давно кровь в жилах застыла”.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2019/01/17/%d0%b2-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%b8%d1%8f-%d0%b7%d0%b0-%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%bc%d1%8a%d0%b6-%d1%81%d0%b5-%d1%81%d0%bc%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%b0/

Свързани новини: