BREAKING: Council has failed to find an agreement on its #copyright position today. This doesn’t mean that #Article11 and #Article13 are dead, but their adoption has just become a lot less likely. Let’s keep up the pressure now! https://t.co/DEYBhuRyGz #SaveYourInternet

— Julia Reda (@Senficon) January 18, 2019

Днес Съветът категорично отхвърли мандата за преговори – за последния кръг на преговорите с Европейския парламент (триалог) на 21 януари 2019. Държавите не  постигнаха съгласие по обща позиция по двата най-противоречиви члена, член 11, известен също като link tax, и член 13, който изисква онлайн платформите да използват филтри  и да провеждат контрол на входа – за да предотвратят нарушаването на авторските права, пише в сайта си Юлия Реда.

Общо 11 държави гласуват против компромисния текст, предложен от румънското председателство на Съвета по-рано тази седмица: Германия, Белгия, Нидерландия, Финландия и Словения,  Италия, Полша, Швеция, Хърватия, Люксембург и Португалия.

Срещата на 21 януари е отменена.

Този изненадващ ход на събитията не означава края на Link tax или на  Сensorship machines, подчертава Реда, но   прави приемането на директивата за авторските права преди европейските избори през май по-малко вероятно. Румънското председателство на Съвета трябва да предложи нов текст, за да се опита да намери квалифицирано мнозинство, но това наистина ще бъде трудна задача.

Ансип е изразил разочарованието си –

#Copyright: Quite disappointed about this delay. I think we should not on the last meters lose sight of the major achievements that are already largely agreed.

— Andrus Ansip (@Ansip_EU) January 18, 2019

Дълго се сдържах да не реагирам на новините за поредица от убийства на жени, заклани, застреляни или удушени от техните тестостеронни господари в нашата хетеросексуална, бореща се срещу Инстанбулската конвенция все по-консервирана на дъното на толерантността държава.

Не броя колко станаха тези убийства. Но май са поне 5 умъртвените. Все от ревност. Или поради сезонната разпродажба на женския живот в контекста на галопиращата хетеросексуална консервативност?

Наканих се да дам воля на възмущението си  след поредното зверство от страна на представители на “силния пол” по повод факта, че тази серия от приличащи си убийства на ( предимно млади) жени не предизвиква специална обществена и институционална реакция. В този момент дойде новината – новина на баналния журналистически принцип, че не е сензация куче да ухапе човек, а обратното.

Този път жена е убила мъжа си. Опитала се да скрие престъплението. Случило се е в пловдивското село Труд.  Една “баба” ( както се изразяват едни новинари по адрес на 67 годишната жена, без да знаят дали има внуци)  убила нейния “дядо”. 

Дотук – “новината” е половинчата. В края на краищата и на жени им се случва да убиват “половинките” си, макар и доста по рядко ( поне според криминалната традиция у нас напоследък). Но се замислих: какво ли е общото в в тази черна поредица от престъпления с фатален край?

Нещо липсва в картината по повод резонанса в медиите, партиите и партиотичните им реакции. Досещате ли се какво си спестяват?

Точно така. Българи убиват българ(к)и. Но в никое заглавие този факт не получава внимание, подобно на случаите, когато роми са нападнали нероми ( защото всички български граждани са българи пред закона – застанат ли на подсъдимата скамейка, ще ги съдят като такива). 

Не си правете труда да търсите подобна смислова конотация в медиите нито за престъплението в село Труд, нито за някои от останалите убийства, спомената по-горе.  Няма да намерите такъв наратив, когато избиващите се помежду си са “бели хора”. Това не е акцент за чувствителните души и клавиатури на патриотарските чукундури.

Става дума за убийства, а не за побой или за буйстване на някой ром с брадва срещу мъжаги, които все пак са имали поне на теория шанс да се защитят срещу “извънредно наглите цигани” ( по  Каракачанов, който си запази място в късопатмената ни история като образец, единица мярка със своя принос в речника на омразата по расов признак ).

Сега става ли ясно какво не е наред в подстрекаването на истерии срещу цял един  етнос, когато отделен негов представител посегне на “бял човек”? 

За съжаление расовите предрасъдъци са толкова устойчиви, че се налага ”конска доза” сарказъм срещу тях. За целта, както и поради ненормалната ситуация,  ще си позволя по изключение да прекрача границите на нормалността и да предложа по аналогия с въпросната истерия няколко огледални примера за това, как би изглеждала реакцията, ако имаше нещо логично в това да се заклеймяват престъпниците по етнически признак. 

Започвам от най-щадящото ехо: “ Българин уби ( закла, удуши, гръмна) българка”!

Но има и по-абсурдно : “Българите станаха прекалено нагли, убиват българските си съпруги”.

Ами това?- “Време е прекалено наглите български баби да бъдат поставени на мястото им!” ( като доказан дядо на доста внуци съм малко чувствителен по темата, но щом това е гласът на народа, ще се присъединя към този призив).

Мога да продължа ОЩЕ ПО ТЕМАТА, но май няма нужда. Ако читателите имат мозък, сърце и чувство за справедливост, със сигурност са разбрали тънкия ми намек чрез съзнателно употребения за контра(ст) дебелашки хумор. 

Share on Facebook

Watch video:  printable template: printable origami instructions: how to make:  see more:

Повече от 200 души се събраха в Голямата зала на Младежки дом – Монтана за представянето на книгата „Босоногата кралица“, посветена на живота и постиженията на Йорданка Благоева, което се проведе на 17 януари, четвъртък. Световната рекордьорка беше посрещната по стар български обичай с хляб и сол, както и с любимата си песен – Dance Me to...

Харесва ми, че Иван Гарелов се извини на Светослав Иванов от БТВ за това, че в “Шоуто на Слави” го обяви за ром по произход. Правилно постъпи. Макар подобно извинение би трябвало, според мен, да се ограничава в частта, в която става дума за разпространяването на непроверената лъжа, а не да звучи на ръба на ужасеното дистанциране от вероятността колегата Иванов наистина да има нещо общо с ромската кръв. 

Една от поуките в тази кална история е, че с парцали не бива се общува, какво остава да им се доверява човек като достоверен източник на информация. Правил съм грешката да наруша това правило и резултатът беше заглавието “Иво Инджев: донасях на тато за Батето” – тази долнопробна вестникарска мръсотия се върти и днес като “достоверен цитат” за мое “признание”. Защото имах глупостта да откровенича пред този парцал ( имам предвид и автора на заглавието), че в БТА ни караха да издаваме бюлетин в един екземпляр по данни на западни медии за това какво пише в тях за семейството на Тодор Живков. 

Взимам повод да съобщя, че Гарелов се извини и на мен в зората на т.н. преход. Изпрати ми картичка за новата 1990 г. с кратък текст: ЧНГ, извинявай”!

Ако някой не знае или е забравил, става дума за факта, че в БНТ бях забранен преди 10 ноевмри 1989 г. заради факта, че поисках оставката на Тодор Живков като Председател на върховния съвет на НРБ ( нещо като президент). Направих това от трибуната на Конференция на Младата творческа интелигенция през април същата година в НДК. Доста някогашни младежи, присъствали на моето изказване, помнят този епизод. 

Забраната е била публично оповестена от самия Гарелов на летучка на редакция Международна информация – редакцията, на която преди гостувах в различни публицистични предавания, вкл. в “Панорама”, с коментари за положението в Близкия изток. “Кракът на Иво Инджев да не стъпи повече тук”, казал Гарелов пред подчинените си.

Никога не съм му натяквал. Приел съм ( без обратна поща ) извинението му и той го знае. Една от моите особености е, че не си общувам с хора, на които не искам ни меда, ни жилото. Вероятно знае и това. 

И все пак се питам дали в името на справедливостта е готов да потвърди това старо извинение и поводът за него? Ако го направи, това ще е добре и за двама ни: аз ще получа достоверно потвърждение, а той- уважение, дължимо на човек, способен на извинение. 

Share on Facebook

В рамките на шестия Софийски международен литературен фестивал единайсет немскоезични автори и двама лектори бяха поканени да посетят българската столица. Една от тях беше известната немска писателка и поетеса Марион Пошман, до този момент позната на българската публика единствено с творбата си „Слънцестояние“ (изд. „Фън Тези“), а отскоро и с „Черно-бял роман“ (изд. „Парадокс“).  С Марион разговаряхме буквално...

Във връзка с българската уникалност от 1990 г. , когато само у нас на власт в цяла Европа се укрепи чрез избори бившата компартия, читателят Ясен Прахов припомни какво се случи в Словения- уж същото, но не съвсем…

“Словения, също както и България, изуми света когато в края на 1991 г. на свободни и демократични избори избра за президент другаря Милан Кучан, здрав партиен кадър – бившият представител на Словенския Комунистически Съюз в ЦК на Югославската комунистическа партия, а после и председател на Словенския Комунистически Съюз. Голямата разлика между Словения и България дойде от това, че другарят Милан Кучан започна непоколебим курс към европейска демократизация на страната, към НАТО и към членство в Евросъюза. Милан Кучан беше преизбиран два пъти за президент, през което време Словения се превърна в лъскава западна страна с работещи институции и висок стандарт на живота. Освен НАТО и ЕС, Словения от години е и в Шенген, а валутата й е ЕВРО – нещо, което колебаещата се в ориентацията си България не може да постигне”.

Така е. Но нека вникнем в разликата с другите подобни примери в разпадналия се съветски лагер. В едно отношение България се различава от всички останали: само тук съветското влияние успешно беше трансформирано в руско и това ни закотвя на дъното на Европа и до днес, за да служим за подигравка и негативен пример на европейска интеграция, употребяван за целите на днешната руска пропагандна.

Бивши висши партийни функционери наистина изиграха конструктивна прозападна роля в бивши съветски колонии, като Полша, Унгария, Словения, че и в ГДР също. Да не говорим, че моторът на перестройката в СССР, бившият член на политбюро на ЦК на КПСС, ( подобно на някогашния комунистически функционер Милован Джилас в по-стари времена в Бивша Югославия) се превърна не просто в дисидент, а в осъзнат убеден антикомунист.

Само тук агент на Москва пое в свои ръце демокрацията за целите на преобразуването на съветската пета колона в руска. И успя, трябва да му се признае.

Дали не му запушиха устата с олово по тази причина, за да не вземе да се разприказва някой ден? Или може би е проявил признаци на колебание и разкаяние за антибългарската си дейност в полза на Кремъл?

Вероятно никога няма да научим. Не ив рамките на един човешки живот. Та те “братушките” не искат да знаем тайните им гадости в България от 19-ти и 20-ти век, отказвайки да ни върнат откраднатите от тях архиви, как да очакваме признание за операциите им в и срещу България в наши дни. 

На пръв поглед е скандално да продължават да наричат военен трофей престарелите по всякакви демократични стандарти за разсекретяване исторически архиви на царство България. В същото време това е самата истина: архивите са оръжие за нашето освобождаване от хватката русофилщината във всичките й интерпретации. Това оръжие е пленено от враговете ни по време на тяхната вероломна окупация и те нямат никакво намерение да ни улесняват в нашата самоосвободителна мисия.  

А и за разлика от ( споменатата по-горе) Полша, покорената вторично от вътрешни врагове България не настоява да бъде разкрита историческата истина. Власт и опозиция у нас са единни с своето раболепие пред Москва.

В България жертвите на целенасочения терор срещу цвета на нацията със сигурност са повече от разстреляните в Катин полски офицери – не само на глава от населението, но и в абсолютно изражение. 

При това тукашните жертви на съветската окупация, избити с ръцете на подставени лица на окупаторите,  са пръснати с езическа жестокост без гробове и обозначения из цяла България. Българите няма да узнаят истината за виновниците по начин, сравним с онзи, който постигнаха поляците. По простата причина, че поляците са исторически доказано жертва на Русия, докато измамените ( още в Сан Стефано) българи се изживяват като благодарни на Матушката чеда на руското освободително мракобесие. 

Не, това не е клевета срещу Луканов, както биха казали верните лукановисти, с които се изпокарах в началото на 90-те години и с които до ден днешен си останахме врагове. Особено много ме намразиха за телевизионното ми обръщение на 27 ноември 1990 г.  ( в качеството на изпълняващ длъжността главен директор на БТА ) към журналистите да не се подчиняват на заплахата на премиера Луканов, че ще си имат работа с прокуратурата ако отразяват обявената за следващите часове обща стачка срещу неговото правителство. 

Ако не беше тя и хората не се бяха осмелили да стачкуват ( въпреки неговите заплахи), той щеше да досъсипе остатъците от съветска България в името на нейното пълно омаломощаване в нозете на петата колона на Москва. 

Вижте цитат от книгата ( кой ли нормален човек без много специални интереси би си я купил за 30 лева?) на историка проф. Илчо Димитров . Може и той да е бивш комунист, но в достоверността на свидетелството му нямам съмнение. Покойник е, но ни е оставил важно за историята свидетелство за най-съществената част от истината за прехода ( от съветска колония към руска полугуберния).

Изключително добре осведоменият вътрешен човек на комунистическата власт застава зад твърдението си за това как Москва превзе България отново, залагайки мината “Луканов”във фундамента на българската демокрация. А на скептиците, които ще гласуват недоверие на източника на важния цитат заради принадлежността му към враждуващия с лукановистите лагер от обкръжението на Жан Виденов, предлагам да се замислят върху следното: щом може да се вярва на всяка дума на съставителите на досиета в бившите служби, защо да не може да се има доверие на проф. Илчо Димитров, който не се крие като тях?

Ето какво свидетелства той:

“…Т.Ж. косвено изразяваше мнението си към него (Андрей Луканов-бележката моя), че е агент на Москва и донася всичко на съветското посолство. За доносите му е съвсем вярно. Решетников ми е разказвал как Андрей идвал най-редовно в посолството (живее на 200 метра от посолската  сграда) и са се затваряли с посланика в сауната (където нямало опасност да бъдат подслушвани)…”

“Илчо Димитров В правителство на Жан Виденов  Дневник”

Съставител и научна редакция проф. Иван Илчев

Издателство “Захарий Стоянов”, София, 2018, страница 697

Share on Facebook

Съединените щати официално обявиха, че се изтеглят от Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег с Русия и че това ще се случи на 2 февруари. След няколко предупреждения от страна на САЩ, че Русия нарушава този договор чрез производството и разполагането на усъвършенствано поколение ракети със среден обсег, поставящи на изпитание западната противоракетна система, Кремъл явно не обърна внимание на предупреждението на Тръмп от 21 октомври миналата година. И ето че то стана факт.

Каквото и да казват военните експерти, този развой е предизвикан от влошените отношения Изток-Запад и завръщането към практиките от “студената война”. Повторението на случая , напомнящ ситуацията през 80-те години на миналия век, щеше да е почти пълно, ако нямаше някои “разменени места”. По онова време Китай беше сред обезпокоените страни от създаването на новите съветски ракети СС 20 и в това отношение беше на страната на запада. Днес от Москва твърдят, че именно напредъкът на Китай в създаването на свои ракети е причината Русия да се превъоръжава.

Русия днес, колкото и да се опитва да сплаши света, е далеч от позициите на СССР, който не само сам по-себе си беше голяма заплаха за вражеския алианс, но и разполагаше със собствен лагер от сателити, който изчезна заедно с Варшавския договор в началото на 90-те годни на века. Това обаче явно не спира Кремъл да се държи войнствено срещу многократно превъзхождащия като военен потенциал Северноатлантически пакт.

Когато СССР започна през 1977 г. да разполага новите си ракети със среден обсег в Европа Москва и Вашингтон започнаха серия от преговори поради очевидния факт, че Съветският съюз нарушава най-важното споразумение за сигурността на света след втората световна война – Договора за ограничаване на стратегическите оръжия от 1972 г. В държавата със свръхцентрализирано управление обаче, каквато беше СССР, един след друг започнаха да умират генералните секретари на партията, което се отрази смразяващо на преговорния процес. В рамките на няколко години починаха Брежнев, Андропов и Черненко . Черният народен хумор измисли вица, че в Кремъл любимият спорт напоследък е надпреварата с катафалки.

Докато в пределите на съветската колониална империя провокирането към нова надпревара във въоръжаването от страна на СССР минаваше без никаква публична вътрешна съпротива, в западноевропейските страни, като Западна Германия, Холандия и т.н, петата колона на Кремъл се надигна на протести срещу ответното разполагане на американски ракети Пършинг през 1983 г. ( т.е. 5 години след началото на съветската провокация).

Един от лозунгите на протестиращите левичари, които пледираха, че е по – добре в страните им да бъде наложен комунизма, отколкото всички да умрат от ядрена война, гласеше в рима: “ Better red than dead” (“По-добре червени, отколкото мъртви”), заимстван от гуруто на британската лява философска мисъл  проф. Бертран Ръсел.

Докато левичарите ръсеха тази пропаганда на власт в СССР дойде Михаил Горбачов и преговорите за новите ракети не само потръгнаха, но и скоро дадоха невиждан резултат. САЩ и СССР се договориха през 1987 г. да ги премахнат изцяло – при това съветските надхвърляха повече от два пъти бройката на американските. СССР се ангажира да унищожи своята част от арсенала и в своите азиатски владения. А решението беше невиждано поради факта, че ставаше дума не за някакво натрупано през годините остаряло въоръжение, а за най-новите ракетни системи на двете свръхдържави.

Споразумението, подписано от Горбачов и Рейгън, на практика стана основополагащия фактор за изграждане на доверие между СССР и САЩ, довело до серия от събития през следващите години. Без този договор, процесът на разведряване едва ли щеше да се състои такъв, какъвто го познаваме.

И ето че в резултат на наистина галопиращата милитаризация на руската политика Кремъл постави под заплаха един такъв фундаментален фактор, чиято роля е като лакмус за състоянието на американско-руските отношения. Отново без предупреждение и в нарушение на съществуващите договорености Москва еднократно предприе стъпки по “надхитряване” на врага. Само че този път актуалният американски президент Тръмп реши нещо малко по-различно като отговор на предизвикателството: даде кратък ултиматум Кремъл да даде заден ход и заплаши с излизане от споразумението от 1987 г., вместо да демонстрира разполагане на ракети с ответни параметри, както стана навремето ( с доста закъснение) с ракетите Пършинг.

Ескалацията има за отправна точка злополучната 2014 г. , когато Русия си присвои полуостров Крим и отношенията й се обтегнаха кажи – речи с целия свят. Поне от тогава датират публичните данни за изпитанията на новата руска ракета със среден обсег SSC-8 ( или по-скоро доста малък обсег, доколкото става дума за 500 километра –  образно казано това е един миг в полет, труден за засичане и противодействие). Това се смята за прецедент от юни 1991 г., когато реципрочните арсенали на САЩ и Русия са унищожени по силата на договора между тях.

Руските твърдения, че разработката и разполагането на тези ракети са отговор на китайския напредък в същата област ( понеже Китай не е обвързан с договора между САЩ и Русия) създават интрига с намесването на Пекин. А когато Китайският дракон е настъпан от руската мечка, предстоят “интересни времена” по мерките на китайските философия. Което най-вероятно ще означава доста трудно лавиране на руската аргументация срещу икономическите гиганти Китай и САЩ.

В най-мрачните времена на китайската комунистическа диктатура американският убеден антикомунист Ричард Никсън намери пролука между Пекин и Москва, срещайки се с вожда Мао за огромно неудоволствие на ревнивия Брежнев. Дали историята може да се повтори не само в частта на провокацията с руското нарушаване на договора за ракетите, но и чрез сближаване на Китай и САЩ на прагматична основа?

Не е ясно дали точно това е причината руският външен министър Сергей Лавров да лавира и да каже сега, че Русия е готова на преговори със САЩ. Но никак не изключено руското блъфиране да е довело до осъзнаването в Москва, че противопоставянето на две такива могъщи величини и провокирането им да се сближават прави триъгълника доста тъпоъгълен за самата Москва. https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-po-dobre-cherveni-otkolkoto-martvi-ili-obratnoto/

Share on Facebook

Захванах тази книга по косвена препоръка на Ървин Ялом, който, без да я е чел, я дал първо на един свой пациент, за когото бил отчаян, че няма да може да му помогне, а после на друг, който бил зациклил от години и нямало измъкване. И какво мислите се случи? Книгата ме помете. Но тя...