Нема нужда да ги стигаме американците

Изт: Стефан Савов @ Банкеръ 

От една страна, сме ги стигнали:

Имаме кредитни карти. Пътуваме в цял свят. Е, не всички. Повечето жители на САЩ никога не са напускали родния си щат, да не говорим за гигантската си родина. Париж и Барселона са мечтани дестинации за тях. За много българи те вече са банални… Стигнали сме ги и по други показатели: живеем назаем, харчим повече, отколкото получаваме, живеем под наем, имаме ипотеки, микровълнови печки, цветни телевизори с 300 канала, миялни машини и айфони.

От друга, сме ги и задминали, дори:

Ползваме 5 пъти по-бърз интернет на 5 пъти по-ниска цена. Създаваме софтуер. Асемблираме джаджи. Имаме достъп до здравни услуги денонощно, при това напълно безплатно, даже и без осигуровка – скоро пратих японец, който си счупи ръката, в „Бърза помощ“. Върна се гипсиран и каза, че обича България, защото не са му поискали дори един лев и са го обслужили моментално, при това – на перфектен английски…

Българинът вече може да се почувства като американец в собствената си страна.

Може да си купи долари отвсякъде и да се нахрани в кей-еф-си / макдоналдс / бъргър кинг даже без да му трябват долари. Лично аз предпочитам американския бърбън и го считам за едно от най-великите постижения на през-океанската нация, с изключение на един-двама автори. Имам и отлежала домашна ракия.

Не искам да ги стигам американците.

Искам един месец платен отпуск, а не една седмица. Искам нормирано работно време, а не дедлайн. Искам крепости на хиляда години и отлежало вино, и предпочитам Peugeot пред Tesla. Харесва ми, че като бял, хетеросексуален мъж, не съм лошият в рекламите за мъжки самобръсначки. Харесвам жена си в кецове и на високи токчета, защото не съм я избирал по външен вид, а и всички български момичета са хубави, освен това знаят как да си пазят фигурата и как да се обличат добре. Не желая да ги стигам американците, не разбирам концепцията им за бургер и безалкохолно като „гурме“, което си поръчваш в ресторант. Обичам засуканите манджи, а не сандвичите.

Родил съм се европеец и винаги ще си остана европеец.

Скоро разговарях с журналист от Евронюз по повод „Европейската столица на културата“. Попита ме „Чувствам ли се като европеец?“. Преразказах му сцена от един американски филм, в която „грингото“ пита един мексиканец дали има приятели от Америка. Мексиканецът му отговори, че всичките му приятели са от Америка, „просто вие си присвоихте името“. Човекът е американец по произход. Аз съм европеец по произход.

Завръщането от всеки континент е глътка свеж въздух и въздишка с облекчение за мен. Не, че съм бил на много континенти, но имам наистина добри приятели в столицата на Египет, където ходих на сватба. Три седмици кафе на пясък, черен чай „Липтън“ и безбожно скъп, незаконен алкохол, плюс 50 градусови жеги и много, много скука, заради строгите порядки, които съществуват в общуването между двата пола. Най-готиното, което може да ти се случи, е да пушиш хашиш в коч-компания. Полетът ни на връщане минаваше през Прага. Ах, облекчение! Димящо еспресо. Звън на камбани и мокри павета. Прохладен въздух. Русокоси хубавици с безкрайни бедра върху седалките на велосипеди. Бирата се лее като водопад. Нямаш нужда от връзки, за да си купиш уиски. Нито от цяло състояние…

„Бяхме европейци осемстотин години преди вие да се осъзнаете като нация“, казах на журналиста от Евронюз, „И наистина ми беше обидно да чакам километрични опашки пред посолствата ви за шенгенска виза, докато бях студент. Радвам се, че това приключи!“

„Значи българите са евро-оптимисти, така ли?“ – попита ме журналистът.

„Не знам за българите, аз мога да говоря само за себе си. Българите са европейци и винаги са били такива. Просто европейци, които не си поплюват. Тук никой няма да ви се усмихне, ако не сте му наистина близък. Ако ви почувства близък, ще си отреже лявата ръка, за да ви нахрани. Ще ви даде меката си постеля. Ще ви предложи красивата си дъщеря за съпруга, плюс щедра зестра. Но не бива да докосвате колата или жената му, защото тогава ще загубите дясната си ръка.“

Дано да не прекалих, но мисля, че журналистът беше интелигентен човек и разбра извратеното ми чувство за хумор.

Пък и да не го е разбрал, ще използвам една американска поговорка, която си сглобих (почти) сам:

Do I look like I give a shit?

No?

That’s because I DON’T give a shit!

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина https://asktisho.wordpress.com/2019/01/22/nema/

Свързани новини: