Кирил Кирилов – човекът „зад кадър“ от бистришкия пожар

Главен инспектор Кирил Кирилов е един от хората, които останаха „зад кадър“ при гасенето на пожара в резервата Бистришко бранище. Той е един от хората, под чието ръководство доброволците успяха да доставят необходимата техника и да направят просеки за ограничаването на огнената стихия. Кирилов е на служба в пожарната от 1989 година, като тръгва от най-ниското стъпало в районната служба на пожарната в Лом. Днес той е началник на сектор „Интегрирана спасителна дейност“ в отдел „Оперативни дейности“ при ГДПБЗН. Участвал е в гасенето на няколко горски пожари край София, бил е част от екипа български пожарникари, които помагаха за гасенето на пожарите в Подмосковието през 2010 година.

За пожара на Бистришко бранище и доброволците…

Не мога да кажа, че това е първият голям пожар в района на София, защото преди години имаше и други подобни пожари на Витоша и в района на Стара планина. Така започва разговорът с Кирилов. В 23-годишния си опит той е бил на няколко подобни пожара, като този в Бистрица. Единственото, което според него е отличавало пожара, е неговата локация. „Пожарът беше характерен с това, че той беше в територия, обявена за резерват. Това, което беше тежкото там, беше, че от смерча през 2001 година имаше страшно много нападали дървета, които затрудняваха изцяло действията по влизането и гасенето на огнищата, които са вътре. Тежък терен на височана около 1450 км надморска височина. Това е доста затрудняващо обстоятелство, иначе пожарът беше като всички останали без изключение“, разказва Кирил.

Трудният терен е затруднил най-вече доставянето на техниката. „От другата страна, откъм реката, беше непроходимо. Това място го преодоляхме с членовете на OFFRoad-Bulgaria, трябваше да преустроим един от мостовете. Сложихме нови греди, за да прокараме помпите с високопроходимата техника. На едно място дори се наложи да пренесем едно АТВ на ръце. Въпреки всичко, дори и да се направи просека, нямаше ли ги хеликоптерите, които да гасят от въздуха, всичко друго щеше да продължи много време и с повече опасности. Защото пожарът може да прехвърли и просеките – зоната е широка около 4-5 метра, а при вятър има опасност огънят да прехвърли просеката“, обяснява той.

За първи път в професионалната му практика Кирилов вижда такъв наплив от доброволци, които искат да помогнат. „На тях трябваше да им се обърне внимание, да им се обясни какво трябва да правят и какви мерки трябва да спазят, как да реагират. И за един-два часа те добиваха една рутина и дори можеха да работят наравно и с нас. Два дена ние на тях им възлагахме задачи по гасене на пожара, учихме ги как да закопчават шланговете“, разказва той.

Освен с работата на терен гл. инсп. Кирилов е ангажиран и със създаването на нормативната уредба за работата на доброволческите отряди. И тук обяснява разликата между ентусиазираните млади хора, които идват да гасят, и тези, които са специално подготвени и екипирани за подобни действия. „Доброволецът трябва да е мотивиран, той трябва да е обучен, да е екипиран, така че да може наравно със служителите да се защитава. Той трябва да има застраховка, които да му покрие вредите. За това, че работи на него трябва да му се заплаща. Той трябва да знае, че за това, което дава като дан на обществото, той трябва да получи възнаграждение. Така че работим основно в тази посока – да изградим тези доброволни формирования, да ги обучим, оборудваме и да си направим най-доброто – тези хора да участват заедно с нас и да изпълняват задачите. Взаимодействието на Бистрица, показа, че в нашето общество тази тема е достигнала етап, в който може да се направи. Хората вече усещат, че тяхната работа е полезна. Така че, като им осигурим и останалите неща, мисля че ще бъдат мотивирани. Имаше моменти, в който бяха дори повече от необходимото и като ги оставяхме като резерв, те дори негодуваха и искаха да помагат на всяка цена“, обяснява той.

За Подмосковието и семейството

Споменавайки за трудното гасене заради запаления торф край Бистрица, разговорът логично минава към мисията в Подмосковието през 2010 година. Кирилов е част от екипа, изпратен в Москва. Неговата част е имала за задача да предпази близките селища от огнената стихия. „Другата група работеха в торфени находища. Те ни показаха снимки как заливат торфа с вода и водата ври отдолу. Торфът се гаси с много вода и се правят просеки в дълбочина, за да се пресече разпространението му“, разказва Кирилов и обяснява, че горенето на торфа е специфично. При него не е необходим приток на кислород от въздуха. „При самото тлеене се получават специфични реакции, при които се добива кислород. Така торфът може да тлее с месеци и да няма никакви видимост и знак за това, че има пожар“, обяснява той. По думите му местните пожарникари първоначално искали да пратят българската група директно в сърцето на пожара. Малко по-късно обаче се отказали – при подобен пожар с горящ торф е имало инцидент, при който цял пожарен екип заедно с противопожарна кола пропадат под пластовете изгорял торф и загиват на място. Най-важното, което екипът на гл. инсп. Кирилов имал като задача, било опазването на едно от селата в близост – село с 300-годишна история и запазено във вида, в който е било основано. Къщите са изцяло дървени и всяка къща е с различен стил и цвят.

 

За типичните пожарникари

Кирилов е първият пожарникар в рода си. „Първоначално мечтата ми беше да стана капитан на кораб, но по стечение на обстоятелствата станах пожарникар. Опитах да кандидатствам във Висшата специална школа на МВР във факултета „Пожарна охрана“, което трябваше да ми бъде като подготовка за следващия изпит във Военноморското училище във Варна. Същевременно тук ме приеха и аз решиих тук да остана. Така вече 23 години съм пожарникар“, разказва той.

Според него с времето семейството му се е настроило според работата. Кирил разказва дори, че когато бил извикан за пожара край Москва, вкъщи му приготвили багажа, за да може да отпътува веднага. Точно в този ден пък той трябвало да излезе в отпуск, който да изкара със семейството си. „По същия начин пътувахме и за Израел – пак бях в отпуск, върнах се по спешност, по пътя се обадих да ми подготвят багажа. По-скоро семейството ми помага“, разказва с усмивка той.

Това не е професия за всеки и не всеки остава в нея. Една част от хората, които идват, минава известен период, преценяват и виждат, че там не им е мястото. Остават тези, които си знаят възможностите, обяснява Кирилов. И продължава: „Това да си сънуваш работата е нещо нормално. Ако има човек, който прецени, че тази професия не е за него, нарушава му психиката и т.н., той сам се отказва. Или пък не се отказва, а преминава в сектора с превантивната дейност.“

По думите му колективът е важен за работата. В службата в Лом например се е случвало пожарникари да прибират от детска градина децата на колегите им, които са на терен. Когато е на терен обаче, пожарникарят забравя за отношенията си с хората. Често се случва при съвместни мероприятия с други служби, когато дори хората не се познават по между си. Тогава единственото, което има значение, е професионализмът на хората. „Като тръгнеш, разчиташ само на човека зад теб, а той разчита на следващия и т.н. Там нямаш право на отклонение от правилата. Всяко едно отклонение води до травми и нежелани последици“, обяснява той.

Прочети цялата новина

Свързани новини: