Еврозоната може да се поучи от финансовите кризи в развиващия се свят

Масово се смята, че случващото се в европейската икономика днес е безпрецедентно -  резултат от опита за икономически съюз без политически ангажимент за фискални трансфери. Твърдението крие доза истина, но изключителността на европейския случай е мит. В много отношения страните от периферията на Стария континент следват сценарий, който вече се разигра в редица развиващи се държави. Европа има много да учи от техния опит.
Позната вече история започва с определянето на дадена държава като привлекателна дестинация от финансовите пазари. Причините могат да варират от високо оценявания потенциал за ръст до обикновена географска близост до „динамична“ страна. (В еврозоната членките от периферията имаха възможността да се възползват от ниски лихвени проценти, тъй като споделяха валута с Германия и останалите стабилни нации.) Тези привилегии отприщват процеси, които впоследствие могат да кулминират в криза чрез ефекта от ръста на капиталовите притоци върху реалните лихви. Когато валутните курсове са гъвкави, навлизането на горещи пари кара националната парична единица да поскъпне. Но дори и при фиксирани курсове (или в случая на еврозоната – при единна валута) реалните обменни равнища скачат, когато цените на вътрешния пазар се повишават по-бързо, отколкото тези на търговските партньори. Това поскъпване на реалния валутен курс насърчава инвестициите в нетъргуеми сектори, най-вече в областта на недвижимата собственост и строителството, както и във финансови активи на вътрешния пазар като акции. Всичко това обаче оскъпява износа и сваля цената на вноса, като така обезкуражава вложенията в тези сектори и често допринася за сравнителния им спад въпреки бързия ръст на икономиката като цяло.
Всички нововъзникващи пазари с голям приток на капитали преживяха бум при недвижимите имоти и фондовите борси. Те на свой ред генерираха приходи, които да насърчат вътрешното търсене и да поддържат висок ръст в някои сектори. Това доведе до макроикономически дисбаланс, но не под формата на раздуващи се фискални дефицити, а като отрицателно салдо по текущите сметки, отразяващи дългово финансираната разточителност на частния сектор. В даден момент пазарите решават, че тази тенденция не е устойчива. Всеки фактор, дори най-незначителният или привидно несвързан с тази тенденция, може да причини изтичане на капитал и финансова криза. Заразата също е от голямо значение. Когато това се случи, започват да обвиняват държавите за тяхната „безотговорност“ и „неблагоразумие“, като за основни виновници се сочат държавният или частният сектор. Така обаче се пропуска основното, а именно, че когато дадена държава не може да контролира постъпването или изтичането на капитал, и двете движения могат да породят нежелани последствия. Големите притоци обясняват дефицитите по текущите сметки, освен ако капиталът просто не се складира под формата на валутни резерви, което си е чисто разхищение. Това наистина се превърна в предпочитана предпазна мярка в развиващия се свят, но тя е безсмислена (тъй като вливащите се средства не се харчат в страната) и скъпа (поради загубите от притежаването на резерви, които се определят от разликите в лихвените проценти). И така, с напълно свободни капиталови потоци и напълно открит достъп до външно кредитиране от частни агенти на вътрешния пазар не може да има „благоразумна“ макроикономическа политика. Вътрешният баланс или дисбаланс ще се променя според поведението на капиталовите потоци, които на свой ред отговарят на създадената от самите тях икономическа динамика. Именно това се случи и в Европа, особено след създаването на еврозоната. Частните инвеститори (банки и други) насочиха спестяванията си от по-богатите страни в региона към по-бедните, създавайки процеси, които доведоха до процес, който днес е известен като  разминаване в производителността между Севера и Юга, но в основата си отразява именно тези макроикономически сили.
Ако събитията, предшестващи кризата, звучат познато, какво да кажем за развръзката? И тук глобалният юг може да предложи някои уроци. Корекциите чрез вътрешно свиване са много болезнени, разоряват обществото и често водят до политически трусове. Освен това те невинаги работят – подобна стратегия в крайна сметка генерира възстановяване само ако износът се увеличи достатъчно, че да компенсира срива на вътрешното търсене. Това е много по-лесно, ако страните могат да обезценяват валутите си, но дори и това невинаги е достатъчно. А ако световната икономика не отбелязва ръст през това време, шансовете за съвземане намаляват още повече. Тогава кризата може да доведе не само до краткосрочни вреди, но и до дългосрочни загуби на потенциален БВП, а понякога и различна траектория на ръста (или стагнация) като цяло. Обикновеното разсрочване на дълга не помага – то само отлага проблема, а после обикновено влошава положението, като увеличава дълговия товар. Държавите, които успешно се възстановиха от финансови кризи в последно време и възобновиха икономическата си активност и заетостта (като Малайзия и Аржентина), не играха по правилата, определени от световните институции. Те наложиха капиталов контрол, преструктурираха дълга си (като всъщност просрочиха част от него), използваха експанзионистични фискални политики за справяне с кризата и изобщо предприеха мерки, на които силните на деня се мръщят. Но единствено тези изобретателни отговори водят до успех. Ако периферията на еврозоната и Европа като цяло иска да излезе от икономическата дупка, която сама си изкопа, може би ще се наложи да вземе на сериозно опита на развиващите се държави. Въпросът е дали това изобщо е възможно, докато Европа е облечена в усмирителната риза, наложена й от валутния съюз и настоящите лидери?

По в. „Гардиън“

Прочети цялата новина

Свързани новини: