Секс, дрога и отчаяние в “Миниапокалипсис”

08/05/12 22:07
(http://e-vestnik.bg/)

Секс, дрога и отчаяние в “Миниапокалипсис”

Виржини Депант. Снимка: личен сайт

Б.р. - „Миниапокалипсис“ на Виржини Депант започва с изчезването на тийнейджърката Валантин, чието издирване е възложено на частната детективка Люси и лесбийката с радикални методи на действие - Хиената. Двете тръгват от Париж за Барселона и се срещат с цяла поредица от щури персонажи, участват в описана с всички живописни подробности хомо-хетеро оргия и, общо взето, се забавляват чак до експлозивния край.

Виржини Депант е родена 1969 г. в Нанси, Франция. Упражнявала е различни, все необичайни занаяти, преди да се отдаде на писането. Сама режисира филма по първата си книга – „Чукай ме“, разбунила духовете в литературните среди. За ужас на пуританите романът й „Красиви неща“ (1998) получава наградите „Флор“ и „Сен Валантен“.

Романът „Миниапокалипсис“ е удостоен с три награди: „Рьонодо“, „Гонкур на гимназистите“ и „Тро Вилиро“, присъдена на Депант за „най-мощния прилив на литературен тестостерон за годината“. Откровена до вулгарност книга, пълна със секс, дрога и отчаяние, „Миниапокалипсис“ не се препоръчва на чувствителните души (нито на целомъдрените). Следва откъс от книгата, подготвена от ИК “Колибри”.

До не много отдавна бях все още на трийсет години. Всичко можеше да се случи. Достатъчно бе да направя правилния избор в правилния момент. Често си сменях работата, не подновявах договорите си, нямах време да скучая. Не се оплаквах от жизнения си стандарт. Рядко живеех сама. Сезоните се изнизваха, шарени и апетитни като пакетчета бонбони. Не знам в кой точно момент животът престана да ми се усмихва.
Днес заплатата ми е като преди десет години. По онова време намирах, че добре се справям. Като навърших трийсет, поривът секна, вятърът, който ме носеше, утихна. И знам, че следващия път когато се окажа на пазара на труда, ще бъда зряла жена без квалификация. Затова така съм се вкопчила в службата си, ще речеш, че животът ми зависи от това.
Тази сутрин пристигам със закъснение. Агата, момичето на телефонната централа, потупва с пръст часовника си и се мръщи. Носи жълти лъскави чорапогащи и розови обици във формата на сърце. Като нищо е десет години по-млада от мен. Би трябвало да не забелязвам раздразнената й усмивчица, когато намира, че много се бавя, докато си свалям палтото, но вместо това измърморвам някакво неразбираемо извинение и отивам да почукам на вратата на шефа. От вътрешността на кабинета му се разнасят дълги хрипливи викове. Отстъпвам уплашено. Питам Агата с поглед, тя прави гримаса и прошепва: „Госпожа Галтан е вътре, чакаше ви пред входа още преди да отворим, рано сутринта. От двайсет минути ругае Дьосене. Влизай бързо, дано се успокои.“ Изкушавам се да се обърна и да се понеса надолу по стълбите без обяснения. Но почуквам на вратата и уви, чуват ме.
Веднъж поне на Дьосене не му е необходимо да преглежда разпръснатите по бюрото му книжа, за да види какво ми беше името.
– Люси Толедо, с която вече сте се срещали, тя тъкмо…
Не получава обаче възможност да завърши изречението си. Клиентката го прекъсва, като се разкрещява:
– Ама къде беше, ма тъпанарко?
Оставя ми две секунди да поема словесния юмручен удар, после продължава, като увеличава децибелите:
– Знаеш ли колко ти плащам, за да не я изгубваш от поглед? И тя изчезва? В метрото? В МЕТРОТО, идиотко, успяла си да извършиш този подвиг, да я изгубиш в метрото! И чакаш половин ден, преди да ми оставиш съобщение, за да ме предупредиш? Училището ме предупреди преди теб! Това да ти изглежда нормално? Да ти се струва, че добре си си свършила работата?