„Колибри“ издава „Сватба в небето“ на Мирча Елиаде

Очаквайте на 20 август „Сватба в небето“ – една от разтърсващите, мистични творби на Мирча Елиаде (1907-1986), румънски учен, философ, културолог и писател от световна величина!
„Сватба в небето“(превод: Лора Ненковска, стр. 192, цена: 14 лв.) разказва за трепетната среща на двама мъже и техните среднощни изповеди. Мавродин и Хаснаш се взират в миналото си и споделят размисли и емоции, породени от парещия спомен за „единствената жена“.
Защо човек не съумява да проумее и задържи щастието си? Какво всъщност означава да обичаш? Романът на Мирча Елиаде вълнува, събужда трепети и размисли, защото всеки от нас носи в сърцето си яркия отпечатък на любовта – като спомен, като мечта, като единствен житейски смисъл.


Из „Сватба в небето“

Когато бях много млад, ми се случваше да се вгледам в лицето на някой непознат и да си кажа: какво ли би било, ако този човек ми беше баща?... Не ми беше трудно да си го представя; със сигурност щеше да се казва Андрей или Север; това ми се струваха най-подходящите имена за моя баща; а майка ми щеше да се казва Мария или Сабина. В действителност майка ми се казваше Аретуза, а баща ми – Йоан. Но приятелите му викаха Женика. Даже и мама не го наричаше така, както би ми харесвало на мен, ами му казваше Нелу... Непознатият човек пред мен обаче можеше да бъде един истински баща; такъв, за какъвто си мечтаех аз, такъв, какъвто бях срещал в романите, мъж с побеляла по слепоочията коса, миришещ много дискретно на одеколон, със строго лице и кротки очи; спортен, ироничен, елегантен и четящ с разбиране някои френски моралисти. Това, естествено, беше един от идеалните типове за родител.
Друг път ми се искаше да беше станало така, че баща ми да беше някой блестящ лекар, морски капитан или пък голям индустриалец. А майка си я представях някак по-обикновена; или лекарка, или артистка; искаше ми се да рисува, да я виждам как ходи из къщи, облечена в бял халат с навити до лактите ръкави... През юношеството ми имаше години, когато ми се щеше майка ми да беше италианка, а баща ми – англичанин. Но това е съвсем друга история... Исках да кажа нещо по-просто, което ми се случва и днес, макар че е все по-рядко, но то тревожеше цялото ми юношество и ранната ми младост. Понякога седях на седалката в трамвая до някой мъж и си представях, че е баща ми. Не беше точно така, както бях искал аз, както бях мечтал толкова години; поне не беше винаги така. Но все пак беше някой различен от баща ми; и аз наистина можех да бъда негов син, щях да имам друга майка, сигурно щях да имам други братя и сестри, щях да живея в друга къща, в друг град. Всичко би могло да бъде по друг начин. Мисълта, че всичко можеше да бъде различно или пък би могло въобще да не съществува; че всичко на този свят е случайно, ненужно, безсмислено, непрекъснато ме преследваше... Когато минавам по някоя стара махленска улица и виждам старинните къщи с улуци и с градини, отрупани с ружи и грамофончета, си представям, че съм роден там и се виждам как отивам заедно с другите босоноги деца в началното училище в махалата, виждам се четящ на газена лампа в боядисана в розово стая... Или пък в някой провинциален град, в някоя аристократична къща с ограда от остаряло ковано желязо, с циментов фонтан в градината и цветни градински джуджета... Почти винаги след такова лутане по непознатите махленски улици се прибирах вкъщи неспокоен, натъжен...
Очевидно е, че всичко това няма кой знае колко общо с онова, което искам да ти кажа, продължи Мавродин. Но аз не бързам. А и ми се струва, че някъде сред тези спомени ще намеря ключа към разгадаването на всички случки, които последваха. Може би някога ми е бил даден знак, било ми е посочено нещо... Би било страшно да вярваш, че от целия този хармоничен, идеален и равновесен космос единствено животът на човек се случва по случайност, само неговата съдба няма никакъв смисъл... Питам се например дали по някакъв начин в деня, в който започнах да обичам, не се е случило нещо до мен, нещо, което аз не съм забелязал и не съм разбрал, и чрез този пропуск, лишен от трезв разсъдък, напълно безотговорен, съм се оставил на волята на случайността. В един момент се усещаш, че си станал нещо, почти без да си спомняш началото на тази промяна. Когато най-добрият ми приятел се ожени, стояхме и си говорихме цяла нощ с него и се опитвах да разбера какво се е случило, как е стигнал дотук, какви правила или какви страсти са го накарали да се реши на тази стъпка. Кълна ти се, не разбрах почти нищо...
– Това никой не може да го разбере – прекъсна го Хаснаш.
Гласът му беше променен, неочаквано сдържан, почти тържествен. В тъмното очите му блестяха влажни, далечни.
– Никой – повтори той по-тихо. – То се случва така, без да съзнаваш, без да разбираш. Всичко, което ни се дава като претекст: любов, пари, интереси – са глупости. Никой мъж не би се жертвал за някаква си любов или състояние. Каквото и да се говори за мъжете, колкото и глупави да са по-голямата част от тях, нещата не могат да бъдат обяснени така просто. Тук има някаква магия и тя не идва от любовта, от страстта, ами от една неусетна лудост, която по всякакъв начин се опитва да ни унижи...
Изведнъж спря така рязко, както беше и започнал. Сякаш се опитваше да си спомни някаква безценна подробност, да намери подходящата дума. Мавродин го изчака няколко минути и след това продължи:
– Разсъждаваш за тези неща почти като мен, – е, естествено, от позицията на по-големия опит...
– Това е въпрос, за който всички сме съгласни, скъпи мой приятелю – изрече Хаснаш бавно. – Понякога жените ни тормозят, обвинявайки ни в солидарност на всяка цена, но истината е, че тук всички се чувстваме еднакво. Даже и онези, които трудно намират думи да го изразят...
– Това е съдба, ясно е – продължи Мавродин нетърпеливо, сякаш се боеше да не изпусне нишката на разказа си. – Да, и това е съдба, защото има и неизброимо много други... Често пъти се опитвам да ги разбера, особено онези, мрачните, лишени от слава съдби, които предопределят за цял живот, и то без нашето знание и участие. Когато я обичах, понякога се питах дали, преди да я срещна, не бях сънувал нещо драматично, или дали при нашата среща не ме беше впечатлила някоя изключителна подробност... Ето например спомням си много добре едно нещо: че когато се облече за тръгване, имаше широка, черна и привлекателна воалетка, а коженото й палто беше леко парфюмирано с Ambre antique. Но това се случи два часа след като, без мое знание, се бях влюбил. Срещнах я в дома на един от приятелите ми – богат архитект и любител на забавите. Беше следобедът на сивкав зимен ден, когато можех да правя каквото и да е друго нещо, в час, в който обикновено си стоях у дома... беше осми януари; перфектно си спомням датата. Бях много отегчен, почти натъжен от празниците, които бяха минали трудно; уморен, без каквото и да било настроение, угнетен само при мисълта, че трябва да отида у приятеля си. Но бях обещал. Щеше да ми е трудно да откажа. Казах си, че няма да стоя повече от час...
През онази пролет, когато я обичах и бях на две крачки от това – да умра заради нея, често се опитвах да си припомня час по час деня на осми януари. Искаше ми се да знам с какви дрехи се бях облякъл сутринта, коя книга бях взел от рафта, дали бях чел или не някой вестник, дали ми се беше обаждал някой друг освен напомнящия ми за събирането у тях Александру. Мислех си, че ако бях разгледал вестника по-иначе, сигурно щях да мерна рекламата на някой прехвален филм и да отида да го гледам, преди да удържа на думата си и да отида у Александру. Тогава, ако не бях отишъл аз, Илиана не би останала до късно вечерта там. Вероятно щеше да си тръгне преди моето пристигане и нямаше да я срещна или пък ако я бях срещнал случайно някой друг път, тогава нямаше да я има магията на вечерта на осми януари; вероятно нито тя щеше да бъде свободна вече, нито пък аз... Можеше да се случат толкова много други неща... Понякога, най-вече във влака, се вглеждам внимателно в лика на съседката си в купето и си казвам: ако в определен ден се бях оказал на определено място, в определен град, то тази жена можеше да бъде моя съпруга или пък можеше да бъде, както се казва, моята голяма любов.
Взирам се в нея със страх; как ли би изглеждал нашият живот? Не мисля по никакъв начин за тялото й; изключително лесно е да познаваш и да забравиш нечие тяло. Мисля обаче за присъствието й, за скритата й магия. Един ден, сто дни, десет години с това красиво – или по-малко красиво, русо, високо същество, какво би било то да бъде до теб, под същия покрив, ден след ден, ден и нощ! Как магията й щеше да работи върху мен? Как би ме изтезавало нейното присъствие? Всяка жена, която обичам, ме угнетява, задушава ме и без да иска, ме раздробява, разтапя ме до пълното ми разлагане. От този завършек не се измъква никой мъж... Разяждаше ме обаче и друг въпрос: как това сладко страдание щеше да ми бъде ползотворно? Как щях да напусна този свят? Направо потънал в низост, чрез бавно самоубийство или пък чрез някаква голяма жертва?...
Мавродин спря, дишаше учестено. Запали си цигара и за няколко мига проследи как клечката кибрит изгаря почти до ноктите му. После я хвърли разсеяно, сякаш изобщо не я беше забелязал. Мислите го преследваха.
– ...Не си спомням нищо от онзи ден с точност. Само – че ме посрещна съпругата на Александру и ме укори, че идвам толкова късно. Когато чуха името ми в салона, няколко глави се извърнаха към вратата. Бях публикувал няколко седмици преди Коледа една от най-четените си книги „Младостта на Магдалена“. Истината е, че не съм високомерен и не ми харесва да ми се говори много настоятелно за моята литература. Все още съм млад мъж и имам други суети, не тази на твореца. Още по-малко пък ми се нрави да бъда обект на възхищение, както се казва. Признавам, че възхищението е истинско и почтено чувство; и аз самият се възхищавам на доста хора, най-вече на няколко артисти, на няколко писатели. Но предпочитам да не съзнавам, да не чувствам това...
Нямах много настроение, когато влязох в салона. Вероятно щеше да се говори за моята книга. Домакинята щеше да се почувства задължена да насочи разговора към литературата, като отвори дума за новостите по книжарниците и след това за последната ми книга. Постоянно получавах писма, позвънявания и от всички тези обсъждания ми беше ясно, че Магдалена е героиня на мода. Това внимание ме радваше, но така, отдалече. Сред читателите, и най-вече сред читателките, се чувствах притеснен. Тези хора сега мислят, че след като са чели книгата ми, знаят някои неща за мен; те са сигурни, че някои, написани от мен подробности са се случили наистина и очакват при срещата с мен да се уверят във вече изграденото си впечатление, да ме премерят, да ме преценят...
Влязох в салона, изпълнен с това усещане, и се приготвях да извадя табакерата си, за да имам някакво конкретно занимание, да координирам движенията си около някаква определена дреболия... Стаята беше продълговата, с не много високи тавани, с голямо, черно и отворено към прозореца пиано. Беше вече почти вечер, но поради някаква странно хрумване на домакините, в един от ъглите гореше запалена само една нощна лампа. В дъното на стаята още стоеше коледната елха със запалени светлини. Съхранил съм тази картина много точно и ясно в паметта си. И изведнъж от всички тези фрагменти, профили, светлини, жестове, лица, гласове видях да се откъсва дланта на Илиана, бледа, с много дълги, почти прозрачни пръсти. Видях тази ръка, преди даже да съм видял лицето и очите й. Тя вероятно беше стояла облегната на пианото и при моето влизане Илиана лениво я беше вдигнала. Пръстите ми се сториха необикновено одухотворени, сякаш бяха единственото живо нещо сред всички тези фрагменти живот, струпани в салона. Имаше и още нещо, една подробност, която после дълго време ме преследваше: цялата й ръка изглеждаше гола, онези бледи и нервни пръсти сякаш бяха направени само за да носят пръстен, а този пръстен липсваше. Това беше чиста, необречена, монашеска ръка...
Не я погледнах веднага. Имаше няколко госпожици, които упорито държаха да ме питат не знам си какви неща. В следващия миг почти напълно бях забравил тази жива ръка, която се беше приплъзнала меко по повърхността на пианото. Когато й бях представен, не усетих да ме удря мълния или нещо в мен да потрепва. Не ми се стори кой знае колко хубава, може би защото не носеше никакъв грим, а в стаята се стелеше мъждивата, сумрачна светлина на свещите. Спомням си, и после много пъти й казвах, че ме беше впечатлила леката умора в погледа й. Това не беше ежедневната, нито онази премазваща умора, която оставя дългото боледуване или пък продължителната злоупотреба, ами онази почти иронична умора, която с времето женската интелигентност отпечатва в очите. Наистина не ми се стори много хубава, но когато се придвижих леко вляво от нея, за да се поклоня пред една възрастна дама, изведнъж осъзнах, че не съм я видял добре, че не съм я погледнал внимателно. Тогава едва се сдържах да не се обърна отново още в онзи миг към нея, за да я разгледам съзнателно, сбърчил чело. Но го сторих няколко минути по-късно, без да бъда забелязан. Говореше с някаква приятелка и гледаше надолу. Видях, че има високо чело и леко заострени като арка слепоочия, а тъмнокестенявият цвят на косата й я правеше да изглежда по-строга. После разбрах защо се бях обърнал: заради онези големи и неразгадаеми очи и пленителните й широки устни. Сякаш целият й облик беше напоен от извора на погледа и карминения цвят на устата й.
Чух, че я повика нейна приятелка: Илиана. Не бях запомнил името й. Казваше се Илиана и въпреки това се обличаше като за друго име, като за Мария или за Лучия. Блуза в черно и бяло, с бяла яка и тесни ръкави. Съзрях отново ръката й. Казах си, че със сигурност не е обичана и не обича.
Невъзможно беше който и да било мъж да не види, че подобни пръсти се нуждаят от поставянето на един единствен пръстен, за да изглеждат завършени. Даже и ръката й не беше като на жена, която се казва Илиана. И въпреки това бях чул добре; това беше името й. Видях я да става и да отива в съседната стая. Не беше много висока, но много слаба, бедрата й бяха гладки, а краката слаби и нервни. Не я проследих с очи, за да я преценя; никога не гледам така никоя жена. Винаги се вглеждам в тях, обаче много добронамерено, и чакам да видя какво искат или какво имат да ми покажат. Ние не сме виновни, че повечето жени упорито ни показват неприличното, инертното или нетрайното в телата си. Не можеш да гледаш жена, която подчертава непристойното в себе си по друг начин, освен непристойно. В повечето случаи обектът сам ни показва как трябва да бъде гледан и възприеман. Мъж, който гледа жадно тялото на някоя лека жена, не може да бъде обвиняван в недискретност. Жената винаги ни подканва да я гледаме така, както иска тя...
Тогава останах и с друго впечатление: че тази жена не може да е сама. Някъде наблизо, в страната или в чужбина, трябваше да има съпруг, някой, който е нейната мъжка половина. Не знам защо, но ми се стори създадена да бъде с някого. Странно...
Отново се спря, усмихна се. След това рязко се обърна към събеседника си.
– Всички тези неща, разбира се, не съм ги написал в книга. Рядко, застанал пред белотата на хартията, успяваш да съхраниш връзката с реалността, да бъдеш искрен...
Интересното е, че това момиче беше създадено за връзка, за сватба... Не знаех каква възраст да й дам; в никакъв случай не беше прекалено млада; може би беше на трийсет – трийсет и няколко години... Гледах я доста, може би твърде дълго, и това ме ядоса. По никакъв начин не исках да изглеждам така, сякаш съм отворен за нова любовна връзка. Така или иначе лесните успехи никога не са ме привличали, не бях някой зажаднял и готов да се задоволи с каквото и да е. Бих се изнервил много, ако някой беше уловил погледа ми: младият белетрист, който проследява жадно с очи непозната жена... Ужасно. Какъвто и жест на ухажване да бях направил онази вечер, той би бил неуместен. Понеже влязох в онази къща като специален гост, веднага след излизането на новата ми книга, се предполагаше, че нищо не би могло да ми бъде отказано; още по-малко пък една непозната жена. Сякаш всички присъстващи там ми бяха длъжници за нещо и беше издадена всеобща разпоредба никой да не ме засяга по никакъв начин даже и с поглед – така, както не биваше да бъдат засягани министрите или високопоставените гости в нечий дом – и затова би било безкрайно вулгарно да приема или да се възползвам от тази ситуация... Но понеже ти разказвам всичко това, ще продължа и нататък. Има неща, които никой не изрича, но за мен положението на писател има няколко наистина неприятни аспекта. Не зная как е в другите страни, но тук хората още не са се научили как да говорят и как да се държат с един писател. Винаги бъркат човека с автора на книгите му и го измъчват с ласкателства или безкрайни припомняния, че е написал еди-кой си роман, че е създал еди-кой си женски образ или формулирал еди-кой си афоризъм. Това ми се струва наистина вбесяващо; все едно в присъствието на някой хирург да се чувстваш задължен да говориш единствено и само за операции и непрекъснато да му напомняш, че е спасил от смърт еди-коя си госпожица. Или пък да поканиш на масата си някой тенор и да му говориш през цялото време за опера, а за десерт да го помолиш да изпее любимите си арии, като предварително ги изсвириш с уста, за да му ги припомниш...

Прочети цялата новина

Свързани новини: