Еврозоната пренебрегва паралелите с дълговата криза в Латинска Америка през 80-те

В понеделник бе отбелязана важна годишнина в най-новата икономическа история, защото на този ден през 1982 г. Мексико обяви мораториум на външния си дълг. Просрочването на дълга постави началото на така наречената дългова криза на Третия свят. 30 години по-късно дълговата криза се пренесе в Първия свят. Ролята на Мексико в момента се играе от Гърция. Тази на американските, британските и японските банки, които през 70-те години пренасочиха печалбите на производителите на петрол към задлъжнелите латиноамерикански правителства, се играе от американски и европейски банки, които вливат евтини кредити в притежатели на рискови ипотеки. Ролята на синдикираните заеми, които позволяваха на банките да отпускат кредити безразсъдно без необходимите проверки, се играе от секюритизацията на заемите, която позволи на банките да смесят добрите ипотеки с лошите и да ги продават. Политическият отговор към кризата също си прилича. През 1982 г. латиноамериканските правителства получиха кредит от Международния валутен фонд, за да изплатят дълговете си на банките, застрашени от фалит в резултат на собствената им глупост. Както в Гърция днес, тогава също с една ръка се раздаваха пари, а с другата се вземаха. По заемите бяха наложени драконовските условия, които доведоха до загубено десетилетие с висока безработица, увеличение на бедността и свито производство. През 1990 г. производството на Латинска Америка беше с 8% по-малко отколкото през 1980 г. Правителствата платиха висока цена за спасителните си планове, защото МВФ се опасяваше, че ако е прекалено отстъпчив в подхода си, това ще доведе до „морален риск“, т.е. вместо държави като Мексико и Бразилия да се поучат от грешките си, те може да се насърчат да вземат още кредити.
Дълговият товар на засегнатите държави не се понижи в резултат на тази шокова терапия. Точно обратното – повиши се. Съотношението между дълг и БВП в Мексико се удвои между 1982 г. и 1987 г. заради срива на икономиката. МВФ и западните столици със закъснение осъзнаха, че дълговете не могат да се изплатят и трябва да се отпишат. Кампанията за облекчаване на дълга процъфтя през 90-те години, като фокусът й се измести от Латинска Америка към Субсахарска Африка. Въпреки страховете, че опрощаването на дълг възнаграждава лошото поведение, правителствата масово се поучиха от тежките уроци. Моралният риск не се оказа проблем. Освен, разбира се, по отношение на банките, които се третираха внимателно след невъздържаността им през 70-те и 80-те години. Вместо да затегнат разпоредбите и надзора, западните правителства продължиха да намаляват контрола. Капиталовият контрол се премахна в рамките на държавите и през националните граници. Премахнати бяха наложените след Голямата депресия мерки за ограничаване на размера и мащаба на банките. Трезорите станаха по-големи, по-силни и разшириха световното си влияние. Дойде възходът на финансовата либерализация и нейните архитекти твърдяха, че тя ще доведе до по-ефикасна употреба на капитала, по-бърз растеж и по-голям просперитет за всички.
Дълговата криза в Латинска Америка показа два очевидни урока. Първият е, че още гръцки дългове ще се отпишат или чрез опрощаване на дълга, или чрез просрочване, което може да се случи вътре в еврозоната или извън нея. Гръцката икономика в момента е с около 20% по-малка, отколкото преди три години и това означава, че сметките на дълга не излизат. Вторият урок е, че ако финансовата система остане непокътната, нереформирана и ненаказана, това почти със сигурност ще гарантира тежка дългова криза. Това може и да изглежда невероятно в момента, защото банките не желаят да отпускат кредити, но рано или късно спомените за миналите спекулативни ексцеси ще избледнеят, както се случи след холандските лалета, балона в Южно море и срива на Уолстрийт. Може ли да се направи нещо, за да се попречи на подобен развой на събитията? Едно нещо, което би помогнало, е да се преосмисли начинът, по който се преподава икономика, тъй като месианската вяра в абстрактни и провалили се модели в комбинация с пълното отсъствие на историческа перспектива увеличават опасността грешките да се повторят.

По в. „Гардиън“

Прочети цялата новина

Свързани новини: