За свободата на медиите и Интернет. България в 2012 г.

Във Фейсбук срещнах няколко коментара след едно мнение в подкрепа на кмета Фандъкова, което започва с думите “Казвам аз, че кметът, г-жа Фандъкова, работи честно и с ентусиазъм, а хейтърите плюят ли плюят….” Коментарите бяха от сорта на:

“Хейтърите винаги плюят ВСИЧКО…просто така са устроени. Умните и обективни хора обаче не могат да не видят положителните промени, които настъпиха в нашия град… Не ме интересува какъв цвят е кметът (кметицата) на София – искам около мен да е чисто, красиво и удобно за живеене! А г-жа Фандъкова работи упорито в тази насока…” и “… За съжаление, у нас се развива една мода във ФБ – да хулиш и критикуваш по всяка тема и по всеки повод. Без да мислиш.”

На което аз отговорих в страницата във Фейсбук, но тук искам да разширя отговора си, защото темата е важна и изобщо не е за г-жа Фандъкова (която отделно си заслужава похвала, че по нейно време се построи голяма част от метрото в София, но и критика и отговорност за това, че през тази година бездомни кучета изядоха вече двама граждани!):

Защо “за съжаление” и защо да е мода критиката? Нима не е право, а в нашия случай – на хора с обществени позиции – дори и задължение да изкарваме на показ недъзите на управлението?

Аз го правя вече 27 години, при това документирано от 1985-а година насам. Журналистите също го правят в медиите. Или поне би трябвало да го правят. В западните медии се пише както за постиженията, така и за провалите на всяко управление – без значение дали е на леви или десни, сини или червени.

Проблемът на всяка власт в България – без изключение! – е, че очакват само да бъдат хвалени, а проблемът на настоящата власт е, че владеят всички хартиени и електронни медии, с 1-2 изключения. Дори и в овладяването на Интернет са вече доста напреднали, но все пак има блогове, Фейсбук, електронни издания, където не се допускат платените агитатори на властта.

Помислете си каква щеше да е страната, а и хората в нея, ако нямаше Интернет в момента. Щеше да е горе-долу там, където главните редактори бяха членове на ЦК, а някои – и на Политбюро. Всъщност, да не забравяме, че първият партиен и държавен ръководител дава режима на Живков за пример:

“…една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години, да направим, да постигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство…”

Т.е. по отношение на медиите той е постигнал наистина огромен успех.

Ако си мислите, че си внушавам, прочетете отвореното писмо на известни наши журналисти до еврокомисарката Нели Крус, то е тъкмо по темата за независимостта и зависимостите на медиите.

Все по-често човек се чувства като в България през 1972-а година:

- Приета е новата, “живковска”, Конституция;
- Има всички формални изисквания страната да е свободна и демократична,
- Но хората се страхуват, не смеят да си кажат мнението и слушат нелегално Би Би Си и “Свободна Европа”.

Само че през 2012 г. вместо да се слушат забранени (и заглушавани) радиостанции, все пак има Интернет и в него се срещат сравнително голям брой обективни източници на истинска информация и верни факти. Съветът към читателите е да търсят и намерят своя източник на информация, да четат и да мислят над прочетеното. Ако имате съмнения, по-добре ги потвърдете или разсейте с още информация, отколкото да повярвате на официалните хартиени и електронни медии.

Може да си изберете правилото, че нищо, казано от държавното ръководство не бива да се приема като вярно и всяко нещо трябва да се ...

Свързани новини: