Бароковата супергероиня на България

С името на Зефира Вълова меломаните свързват единствения у нас фестивал за старинна европейска музика, изпълнявана на инструменти от съответната епоха. Даже рождения си ден / 30 октомври/, тя ще посрещне с цигулка в ръка.
Концертмайстор и солист на Бароковия оркестър на Европейския съюз и други оркестри на стария континент, тя е не само изпълнител, а и отговаря за подбора на програмите и привличането на музиканти от европейска и световна величина като участници във фестивала «Изкуството на барока».
Когато човек види на сцената една крехка и нежна цигуларка, никога не може да заподозре, че тя е супергерой. И притежава свръхсили, които в нашия свят владеят съвсем малко хора. Но магията е налице - цигуларката излиза, втренчва неясен поглед в полумрака пред сцената, вдига лъка и изведнъж всичките й суперсили започват да сияят като лазерен лъч в холивудски фантастичен трилър.
А дори и името на музикантката звучи като име на супергероиня - Зефира. Зефира Вълова.
В древногръцката митология Зефир е бог на вятъра, а очевидно неговата женска двойничка трябва да е повелителка на бурите, защото жените са носители на три пъти по-голяма емоция в тази част на Слънчевата галактика.
На сцената обаче Зефира не прилича на нещо буреносно, а на супергерой на емоцията, който щедро като финансов министър в пристъп на оптимизъм разпръсква музика, тоест светли чувства в душите на хората.
Не е ясно защо хората в древността са си представяли ангелите с крилца. Много по-яко е да си ги представим с цигулки, защото музиката е единствената измислена засега магистрала, която свързва всички хора. Тя е универсален език, безпощадна и безпогрешна. Музиката е чиста идея, незамърсена от думи, интриги и злободневие. Вероятно именно това е карало бароковите музиканти навремето да се разкъсват душевно, но да не спират да творят. Да страдат, да умират млади, но до последния си дъх да съчиняват музика. Знаели са, че тя ще остане след тях, защото, според една теория на Тери Пратчет, всеки изговорен и изсвирен звук броди из Вселената и никога не умира.
Музиката е вид безсмъртие, заради това трябва да си представяме цигуларките като супергерои.
Просто е наложително.
Не съм наясно как един човек може да е в състояние да говори за музиката, без да прибегне до поезия. Ясно е, че много критици анализират техниката на изпълнение, емоционалността на изпълнителя, плътността на звука, сопраното на певиците, но ние, обикновените хора, непосветени в такава дълбочина до мистерията на музиката, имаме само един начин да говорим за нея - като се обърнем към поезията, защото в нейния ритъм е закодирана същата свръхсила, която може да експлоадира като нечувана емоция в отделния човек.
В една леко тъжна поема великият Валери Петров веднъж бе обяснил защо намира утеха в класическата музика. Той се удивлява на факта как тези хора от далечното минало
с техните перуки и ливреи,
с гримове и гащи от сатен,
предчувствали са чувства и идеи,
които в днешни дни вълнуват мен.
И тъкмо когато си готов да отхвърлиш това като литературно преувеличение, попадаш случайно на концерт на Зефира и усещаш, че поезията наистина е единственият начин да разкажеш за музиката.
Зефира пренася днес вечните идеи от миналото. Те са дошли дотук, до този век, оцелели са в кървавата мътилка на историята и заслужават именно супергерой, който да разкаже за тях. С един необикновен инструмент - цигулката.
Бароковите музиканти днес, хората, които свирят барокова музика, са особен вид емоционални фанатици. Те свирят музиката със същите струни, със същите техники, с които е била свирена в мига на нейното написване. Тази историческа последователност е най-невероятното преклонение пред таланта от миналото.
Повечето от бароковите музиканти са изпитвали траен интерес към митологията. Те са знаели, усещали, разбирали, че именно там е коренът на самата музика. Тя е универсална, както е универсално желанието да разберем и обясним света. Заради това музиката, освен възторг, е и последователност. Днес слушаме музика написана преди 400 години, която се е вълнувала от неща, станали преди 1000 години. Човечеството разполага с повече от един начин да има памет. И историята определено не е най-интересния от тях. Музиката е.
Ако знаех тези неща като тийнейджър, щях да бъда постоянно развълнуван, докато слушам музика. Щях да знам, че мисля съвместно с толкова много други хора, опитвали се преди мен да подредят света в хармония и мелодия, която да те изтръгва от времето и да те пренася на друго място.
Кой е можел да подозира, че супергероите в нашия свят ще държат цигулки в ръцете си?
Коварната литература отново ми подсказва друг образ. Те - супергероите - не само се движат във времето и ни донасят свежия звук на миналото. Те могат да летят и в космоса. Поне така е виждал нещата един писател като Андрей Платонов. Той е написал уникален кратък роман със заглавие „Щастливата Москва" и в него един от героите изразява по радикален начин своето щастие, когато слуша класическа музика. Той я обича, защото тя му разкрива "далечни страни от въздух, над които има черно небе и насред него виси непремигващо слънце". "Музиката -
твърди този герой - го запраща много далече отвъд синьо-зеленото кълбо на планетата, там, където започва истинският космос - там, където е само мълчаливо пространство, с бляскащите в далечината звезди, които по този начин казват, че пътят е отворен"
Пътят наистина е отворен. Защото звуците, както вече споменахме, обикалят вселената и си търсят дом. Може би на накоя далечна планета вече има култ към Вивалди, Бах или Хендел.
Замислих се обаче какво ли струва на една музикантка опиянението всеки ден да си в музиката по много по-различен начин, от този на обикновените хора? Има една друга теория, която вероятно не е вярна, но пък звучи извисено, че хората на изкуството са просто проводници на чистите идеи, че инструмент не е самата цигулка, например, а музикантът, който я държи в ръцете си. Защото той е призван да събуди вечните идеи и да ги въплати в звуци. Един от гениалните руски поети Николай Гумильов е написал стихотворение в този дух - „Вълшебната цигулка". В него можем да открием куплет, който разтърсва:
Трябва винаги да пеят и да плачат тези струни,
трябва вечно да трепери и безумства твоят лък -
и пред изгреви мъгливи, и след залези безлунни,
и под тропици задушни, и отвъд полярен кръг.
Разбира се, не всичко е толкова мистично.
Зад тази извисеност най-вероятно се крият часове с банален, упорит, инатлив труд.
Борба с ежедневието и с постоянната мисъл къде ще свириш утре. Организация на концерти, фестивали, досадни бюрократични подробности, хотели, градове, които нямаш време да разгледаш.
Сблъсък с журналисти, фотографи, любопитни хора, сноби, искрени почитатели и много други...
Но точно това прави магията по-истинска. Музиката успява да надникне отвъд ежедневието и да го отмени за няколко часа. Това е друг свят, друга планета, друго измерение, това е диктатура на емоцията, управление на супергероите. И заради това слушането на барокова музика си заслужава.
А Зефира е просто нейният пророк.


Copyright © CROSS Agency Ltd.

Прочети цялата новина

Свързани новини: