Актрисата Джуни Александрова: Когато баща ми почина, трябваше да играя в комедия

50 години на сцена! 50 години амбиции, воля за работа, безсънни нощи, успехи и неуспехи! Помним я в блестящи роли на сцената на театър „Българска армия”. Любопитното е, че Джуни Александрова не слиза от сцената – последните и изяви са свързани със спектаклите на шоуто на Нешка Робева. През последните години издаде три книги – “На глас”, “Предизвикани мисли” и “Все тая жал”. През 1972-ра получи званието “Заслужил артист” , през 1978 ма - Орден “Кирил и Методий” .

- Джуни, знаете ли броя на ролите, които претворихте на сцената?
Приблизително. Изключвам ролите изиграни на Учебната сцена във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” ( така се назоваваше днешния НАТФИЗ) в пиесите ”Унижените и оскърбените” на Достоевски, драматизация на Л. Рахманов и З. Юдкевич, “Процесът Иванцов” от Игор Голосовски и “Валенцианската вдовица” от Лопе де Вега. Да изиграеш Наташа в произведение на велик автор с режисьор и художествен ръководител проф. Филип Филипов, асистент тогава, а днес проф. Надежда Сейкова е школа.
След като завърших следването си по мое желание ме разпределиха в Хасковския драматичен театър, там имаше възможност да назначат на работа и съпруга ми. Заредиха се роли като Ана от “Всяка есенна вечер” от Ив. Пейчев, Изидора от “Конникът без глава” по Маин Рид, Учителката в “Автобусът тръгва в 18:30 часа” на Константин Величков, централната женска роля в “Игра без правила” от Лев Шейнин и др. След втория сезон се преместих във Врачанския театър, за да бъда по-близо до София. Бях родила и дъщеря си. Изиграх отново Ана, другата женска роля от “Конникът без глава” – Луиза, Нюра от “В деня на сватбата” от В. Розов, Мария Тюдор – Шилер, Луиза от “Учени жени” – Молиер и т. н. Няма защо да ги изброявам всички. Една от любимите ми роли беше Християния от “Греховната любов на Зографа Захарий” от Павел Спасов.
По онова време не беше лесно за актьорите да се преместят от провинцията в София?
Да, не беше лесно. Едтествено, и аз исках да отида в софийски театър. Как? Реших да се явя на националния конкурс за Ботева поезия. Тогава играех Венета в пиеса за Ботев от Павел Спасов. Тридесет минути само Ботеви произведения. Идвах в София и се съветвах с Иван Чипев, който ми беше преподавател по художествено слово във ВИТИЗ, след това ходех при големия актьор Владимир Трендафилов, който ми беше преподавател в 4-ти курс. Двамата не знаеха, че ходя при другия. Оттогава започнах активно да се занимавам с художествено слово, че и до днес. Заредиха се награди за поезия - през 1966 г. - първа награда, 1969 - национален конкурс за революционна поезия – Голямата награда, 1970 – първа награда на ІІ национален фестивал на художественото слово. На първия конкурс председател на журито беше забележителният актьор Андрей Чапразов. Той ме покани в неговия театър - беше директор на “Театър на поезията и естрадата” (днешния театър “София”). Включи ме в състава през 1967 г. Спомням си, че изиграхме с Иван Тонев – прекрасен актьор, “Лодка в гората” на Хайтов. Имаше още един състав - Невена Мандаджиева и Досьо Досев. Дотогава не бях играла подобна роля, пък и първа роля в софийски театър, много смутена бях. Трябваше да минат няколко представления, за да вляза в кожата на моята героиня Гина. Колегите бяха по-добри. Добре, че по същото време участвах в две пиеси в Театър 199. Това разсейваше моята самокритичност. Ех, тази моя самокритичност колко неволи ми е създавала! Изиграхме една коопродукция в Народния театър - “Легенда за Гоце” от Венко Марковски, с режисьор Енчо Халачев, където имах отговорна роля. Участваха актьори като Любомир Димитров, Богомил Симеонов, Коста Цонев, Нина Стамова..
Голяма част от кариерата ви минава в театър „Българска армия”?
От началото на 1970 година се преместих във Военния театър. Бях дошла от провинцията със самочувствие. Там влизах от роля в роля, но в София не беше така. Успоредно със задачите, които получавах в театъра, а те не бяха така наситени, аз усърдно търсех автори, съставях композиции, имах моноспектакли. Например “Сама жена на път” по Блага Димитрова. Само в нашия театър съм изиграла 144 представления. Да не говорим за провинцията. Не помня колко пъти го играх. Пак в нашия театър – “Молитва” по Яворов, “Лира и тръба” по Ботев и Вазов, писма на Левски – спектакъл още в “Театър на поезия и естрада”, “Обич и мъка” по Лиляна Стефанова... Много пътувах в провинцията, изнесях рецитали на българи в Берн, Лондон, Стокхолм, Гьотеборг, Малмьо, Прага, Краков..., в Русия. В едно от турнетата с моя колега Николай Гълъбов играехме откъси от пиеси.
Вълнуващ спомен имам от едно пътуване до Москва и Коми заедно с Апостол Карамитев и Иван Чипев през 1972 година. Всеки от нас си имаше “ресор”. Апостол изпълняваше народни песни, Чипев, който беше великолепен изпълнител на народни песни, беше избрал съвременна поезия, а аз - Ботев.
Във военния театър първият ми партньор беше колегата ми и добър приятел до ден днешен Никола Гълъбов в “Агентът от Генералния щаб”. Той направи редица забележителни роли, с които го помни публиката. В спектаклите бяхме заедно с Любомир Димитров, Васил Михайлов, Иван Янчев... Не бих искала да ги изреждам, защото ще изпусна някоя колежка или колега, но особено плодотворно беше партньорството ми с Емилия Радева в “Мария Стюарт”.Тя – Елизабет, а аз – Мария. Емата е голяма актриса. С Кирил Янев, един от основателите на Военния т-ър, си партнирахме в пиесите “Грехове”, “Дом за най-малкия син”. Колко са невчесани мислите ми! Може би, затова че искам да кажа много неща за малко време. Не мога да не спомена режисьори, с които съм работила и които ценя Асен Шопов, Никола Петков, Крикор Азарян, Николай Люцканов, Красимир Спасов...
И така 5 десетилетия на сцената?
Тежка е професията на актьора. Това го казвам, не за да се оплаквам, а заради моите колеги. С температура играем, в тежки моменти от личния ни живот сме на сцената, възпитаваме децата си по телефона... Всеки от нас може да разкаже десетки случаи по този повод. Вечер се връщаш дали от театъра, дали от някой концерт в провинцията, напрегнат кога удовлетворен от себе си, кога не. И мнозина от нас се хващат за някое успокоително хапче, за чашка алкохол, редуват се безсънни нощи...
Ще споделя с Вас, че когато баща ми го изпратих от този свят, вечерта играх в комедията “Рибарски свади” на Голдони. Преди два месеца в деня на смъртта на майка ми вечерта водих концерт и изпълнявах стихове. Нито може да се върне публиката, нито трябва да знае тя за твоята болка. И отново – това се е случвало и ще се случва с много актьори.
И въпреки всичко аз съм щастлива, че до ден днешен съм на сцената. Радостта от контакта с публиката, нейните искрени очи, без които не можем в нашата професия, е незаменима. В Гугъл прочетох , че съм работила от 1962 – 1994. След посочената година в театър“Възраждане” играхме с Емилия в пиесата “Бягство” на К. Величков. Между другото в същия театър години преди това ми беше приятно да изиграя Евгения Ивановна в едноименната повест на Леонид Леонов. Направихме драматизация със София Каракашева, която беше и режисьор на постановката. Възтанових “Сама жена на път”. Спектакълът “Забравени”, създаден заедно с момичетата и момчетата на Нешка Робева, продължава да се играе. Направихме спектакъл за 100-годишнината от Балканската война. Какви великолепни стихове е написал Иван Вазов в цикъла “Песни за Македония”.
Дали не трябва да завърша или да започна със стихотворение от стихосбирката ми “Все тая жал...”

АКТЬОРСКА НОЩ

Един и същ кошмарен сън.
Все тичам, тичам...
Изпускам представление,
нетърпелива публика,
изнервени колеги,
начало на спектакъла,
до сцената не мога да се добера,
сърцето ще изхвръкне,
сили нямам, нямам...
без дъх оставам и...
безсънни часове.

Проклетите актьорски нощи...

Прочети цялата новина

Свързани новини: