От точно един месец не е валяло толкова силно. Колите ни обливат с кал в неравноделен ритъм. Мирише на листа, на дим, на зима и на газ. Газ!Газ!Газ! Палим към Армееца, където с "гряно вино" посрещат хиляди подгизнали хора, които потропват я нервно, я нетърпеливо, но винаги в такт. Малко след седем вече сме понапълнили Арената и зачервили бузи хора посрещат с възторжени викове Мистерията на българските гласове. Хористките са подредени като шарена балканска дъга и игнорират сватбарските подсвирквания. Гласовете им се понасят из залата – по-бързо, по-бавно, по-тъжно, по-весело. Селото (но не глобалното), планината, на млад Стоян дертовете. "Дреме ми се, сън ми не дойоди", пее прочутият хор. Е така де, как ще ми дойоди сън, като след има-няма половин час на крака ще ми дойоде сам Брегов...